Търсене във форума

287. ПОСЛЕДНИЯТ ХАРМАН Било по време на вършитба. Зърното било събрано на куп и готово за прибиране в хамбара. В това време идва просяк и поисква малко храна. Тогава дядо Иван - тъй се казвал мъжа на баба Тодора - взел крината и отишъл при купа и почнал да я пълни, да даде на просяка. „Иване - се обадила жена му - какво правиш?" - „Да дадем малко храна на този беден човек." - „Не, няма да му даваш!" - казала тя. - „Защо, джанъм? Нали има? Нека му дадем малко храна." - „Не! Не!" - викала баба Тодора и удряла с юмрук по коляното. Дядо Иван се ядосал на скържавостта на жена си, захвърлил крината и в яда си изрекъл клетва, която другите не могли да чуят. Любопитно е да се знае какво е станало след този харман. Този харман бил последният. Нивите били засети. Дядо Иван внезапно умира. Понеже бил станал гарант на един съсед пред банката, който не можал да си изплати задължението, банката турила ръка на нивите и си осигурила вземането. Градушка убила нивите. Болест налетяла по добитъка. Банката продала на търг и къщата. Синове и дъщери се пръснали да си дирят прехраната. Баба Тодора останала сама, сетни бедняци. Нуждата почнала всеки ден да чука на нейната врата. От оня ден, когато тя върнала просяка, минали години. Баба Тодора с чувалче на гръб ходела из село да проси милостиня. Тя често си спомняла оня ден, когато върнала просяка. Съжалявала и се упреквала, но вече било късно. Казана дума назад не се връща. „Бабо Тодоро", я питали младите хора, „как стана, че отведнъж обедняхте и ти стигна до този хал да молиш за помощ?" - „Ох, не питайте, деца. Когато има глава да тегли, тъй става." И им разказвала случката, как върнала просяка от хармана. „Грешка направих, голяма грешка, за което Бог ме наказа. Но вие, деца, не бъдете като баба си Тодора. Отворете сърцата си, отворете вратите на дома си и не връщайте беден. От даденото на беден не се осиромашава." По разказа на Донка Куртева

263. СЪБУДИЛА СЕ ВДЪРВЕНА Една вечер майка ми си легнала да спи и като се събудила сутринта, за нейно голямо учудване, била вдървена дотолкова, че не могла да се помръдне. Баща ни станал и бил учуден от това необичайно успиване на майка ни, поради което той запалил печката и чак тогава отива при леглото на мама, да я види как е. Тя му казала, че е цяла вдървена. На следния ден било неделя, баща ни отива на църква, както и преди тоя случай /това било твърде отдавна, още първите години, когато още не е имало събрание./ Помолил се той за здравето на майка ни и видял, като че иконата на св. Богородица оживяла и размахала един букет „перчан", но така близо, че букетът се докоснал до лицето му. Това станало три пъти. Църковната служба привъшила. Баща ми си излиза от църква с намерение да отиде да пие обичайното си кафе, но чул глас да си отива направо в къщи. Послушал гласа и си отишъл. За негова голяма изненада и радост той сварил майка ни, станала от леглото и приготовлява обед. Когато баща ми я разпитал кога се е почувствала по-добре, тя му казала, че дошло едно светло същество, което я откопчало от леглото и тя станала. Времето точно съвпадало с момента, когато иконата оживяла и ръката на Богородица с букета го помилвала. Защо станало това вдървяване на майка ни, не знаем, но вероятно е за да изпита вярата на баща ни. Той се помолил от цялото си сърце и молбата му била чута. Поука: Винаги, когато се намираме в нужда, да поискваме помощ без никакво колебание. Разказала: съпругата ми, Донка Куртева. 1962 г., Бургас.

145. ПОШЕГУВАЛИ СЕ Един ден брат Милю Чараджийски ни дойде на гости. Искаше да се срещне с баща ни, както и друг път е правил. Но в същия миг на мен и на сестра ми Дора ни мина през ума да се пошегуваме с него, като му казахме: „Бай Мильо, ти знаеш ли, че ние ще отиваме в София? Там ще живеем. Изселваме се, и то много скоро, още тия дни." Братът, както беше прав, се обърна и се захлупи на стената и захълца, заплака. В това време пристига майка ни и като го видя, че плаче, зачуди се и с поглед ни питаше защо плаче. Тогава ние й казахме за шегата, която си бяхме направили с него, като вече съжалявахме за тази шега. „Не плачи, брат Мильо, няма нищо вярно в това, което децата са ти казали. Те се пошегували. Деца са те." Бай Мильо едва се успокои. Брат Мильо често идваше у нас и толкова бе свикнал с баща ни, че само при мисълта за възможна раздяла той се разплака, макар че беше над 40 години. От този ден брат Мильо ни стана още по-мил и по-симпатичен, защото той имаше добро сърце. Разказала съпругата ми, Донка Куртева.