Търсене във форума

4.3.11. Един следобед при писателя-поет На гости у г-н Стоян Ватралски Духовна обнова (Пловдив), Г. IV, бр. 7 (IX.1925), с. 6-8. Е. Спространов I. Отдавана се канех да посетя писателя-поет Стоян Ватралски. На два-три пъти минавам даже покрай къщата му, но неуверен положително, дали е тя, отминавах да ида при други приятели. Миналата седмица, поканен лично от него, казах: - При пръв случай съм при Вас, г-н Ватралски. На 22 юли нарочно се отправих за Красно село. На 4 ч. след пладне, с брата Г. бяхме пред вратата на гостоприемния домакин. Пред очите ни буйна растителност от декоративни дървета, по средата на които се забелязват плодни дървета, увиснали с клоновете надолу от товара, що носят. Минаваме под естествени триумфални арки. Шарено куче ни посреща с тих лай. Ние минаваме смело, но и предпазливо. Веднага високата фигура на домакина се яви пред нас, смъмра кучето и ни посрещна любезно. Ние седнахме на терасата пред входните врата на вилата. Терасата е закрита и декорирана със силно развит павит, клоновете и листата на който се сплели помежду си така силно, че не пропускат нито лъч слънце. При г-н Ватралски заварихме г-н Б., известен преводач от английски на книги по философия, окултизъм и други. Разговорът се почна по злободневни въпроси. Главно ни занимаваше съдбата на покойния пръв министър Стамболийски. Той се бе самозабравил. Той мислеше, че е непостижим. Че може да се удържи на власт с насилие и убийства. Че няма сила, която да го сгромоляса. Мечтаеше, като унищожи всички противници, най-сетне и царя, да се провъзгласи за председател на република и оттам за цар Ивайло 2-и. Защо?! В историята много събития не сели повтарят?! И тъкмо, когато се чувствуваше неуязвим, невидима ръка в няколко часа го порази заедно с цялата му тайфа от властолюбци и алчни за пари необуздани хора. Не е ли това пръст Божий? Авторите на 9 юни не се ли явиха като бич в ръката на Бога? Някои казват, че Стамболийски не трябваше да почине. Добре, но неговата гибел не бе ли в плана на Оня, в чийто ръце се намират съдбините на човечеството? Ако тоя необуздан и умопомрачен човек не бе погинал, можехме ли да бъдем спокойни за мира на България, за напредъка на народа и отечеството? Не хулете. Всичко, що става, е от Бога. Нека съумеем да почерпим поука от събитията и да ги оставим в ръцете на историята, да каже тя своята последна дума. И други въпроси зачекнахме, както става, когато се води свободен, непринуден разговор. -Да походим из градината, - предложих. - Не, да видите първо жилището ми - вие първи път дохождате дома - и после ще се разходим из градината. Влезнахме в кабинета на писателя. Тиха, удобна, широка стая. Прави силно впечатление пребогата библиотека. Всички книги подвързани хубаво, чисти и наредени добре. Две писалищни маси, върху които лежат разни книги и списания. Вази с росни и пъстроцветни китки. По стените - картини. Тъкмо срещу голямата писалищна маса - образа на Спасителя с трънен венец върху главата. Кроткият му умилен и страдалчески поглед като че е устремен върху нас. В единия ъгъл е леглото на писателя, покрито с белоснежна покривка. Като гледах тая хубава и тиха обстановка, която създава неволно настроение за духовно творчество, и крупната фигура на Ватралски, помислих си: - Ето нашият Толстой в България! Отдалечен от шумния живот, предаден на умствен труд и земеделие, той макар на почтена възраст вече, с побеляла глава и брада е бодър, смел, жизнерадостен. Фигурата му лъха здраве и сила. Ватралски, като че схвана мисълта ми. Той каза: - Мъчех се да съчетая духовното с физическото. И го е постигнал. Буйната растителност, красивият небосклон, китната Витоша, богатата и разнообразна литература - ето богат и изобилен извор за вдъхновение, духовно богатство, тих, съзерцателен и мистичен живот. За умствена отмора - обширната градина, дето има място за разнообразен физически труд... Дойде домакинята на къщата. След обикновените общоприети поздравления, тя ни угости със сироп от ягоди, наместо с вино и ракия. Едно разхладително питие, много приятно наглед, вкусно и ароматично, което ни ободри при голямата жега, която се чувствуваше през тоя ден. От разговорите узнахме, че домакините, при все, че къщата е малка, имат една стаичка винаги на разположение за приятели и братя, които идат от провинцията, да намерят подслон в братска къща, за да не бъдат експлоатирани безбожно от алчни за пари хотелиери. Ето една християнска добродетел, която трябва да се присади във всяка християнска къща. Възможно е човек да не може да гощава приятелите си, но може да им даде братски подслон за 2-3 дни, когато нуждата ги кара да дойдат в София. Особено за деца и младежи е твърде полезен тоя обичай; когато посещават столицата с цел да видят културните ни институти, паметниците и пр. II. Излязохме да се разходим из градината. Първо ни срещна ручей с малък водопад, който бъблеше още когато бяхме на терасата. Гласа му слушахме, но не го виждахме. Водата му извираше невидимо из под дърветата, явяваше се при водопада и се губеше пак под сплетените шубраци и дървета. Пътеки, които криволичат между гъсти шубраци и дървета, които сплитат клоновете си едно в друго. Плодни дървета. Хубава зарзалия, жълтите плодове на която привличат неволно погледа на посетителя и възбуждат охота у всекиго. Прозорливият домакин се сеща, че жълтите, като злато плодове са стръв за гостенина и ни кани да си откъснем. И той откъсва бързо и ни поднася любезно. Обръщаме наляво. Известно пространство насадено с царевица. Зелените стъбла избуяли високо, благодарение на последните дъждове, а по върховете им се белеят китни пискули и се клатят от тихия вечерен ветрец. А всяко стебло се вие фасул, от който висят зелени мешунки като чакии (ножчета). Измежду стеблата ниско се вият буйни тиквени лози с големи жълти цветове, а из под широките като чадъри зелени листа се подават челата на обли, тъмнозелени и бели тикви. Тръгваме надолу. Спираме се пред разни дървета круши, сливи и ябълки. Любезният домакин ни обяснява, какви видове са и къса от плодовете, за да опитаме вкуса им. Някои са твърде вкусни, а други са още като камък. Те зреят далече през есента. Цели редици с ракита, които дават също тъй известен приход на домакина- поет. Орехови дървета, клоновете на които увиснали до земята и като че я целуват. Тъпчем върху пъстър зелен килим, който веднъж съседа млекар окосил вече и чака сега да опита острието на косата втори път. Като се чудим на гъстите като лес дървета от разни видове - декоративни и плодни, клоновете на които се прегръщат, домакинът ни казва: -Аз употребявам малко труд. Предоставям на природата сама да върши' своето дело. Пролет и есен, когато се продават фиданки, разреждам тук-там. Като разглеждах тази обширна градина-парк, която служи едновременно за отдих и поетично вдъхновение, за физически труд и прехрана, припомних си думите, които г-н Ватралски ни разказваше през зимата на една среща при групата "Христов Комунизъм". Разискваше се въпросът, частната собственост съвместима ли е с учението на Спасителя. Г-н Ватралски взе думата, и като защитаваше, че частната собственост не противоречи на християнското учение, разказа за пребиването си като студент в Америка и се запита: "На какво ме научи Америка" и отговори: - На труд и пестеливост Покрай учението аз работех и спестих малко пари. Един мой другар нито учение доби, нито спести нещо, защото обичаше да посещава кръчмите и увеселителните заведения - където бяха двоица, той беше третият. А аз по духовно наследство на баща си, който беше свещеник, живеех скромен живот, красив, с умствен и физически труд. Първият ми даде знание; вторият - средства. И на тоя труд аз дължа известното мое пусто място в Красно село, гдето нямаше дръвче за отмора на софийския селянин от пека на лятното слънце. Благодарение на тоя труд, който наследих и осмислих в далечна Америка, създадох градина, която обезпечава насъщния ми хляб и ми дава възможност да работя умствено според дарбите си. И сега да ми кажат: Не, тоя имот не е твой.. Вярно е: жестоко ще бъде при условията и обществения строй, който живеем, да се отнеме имота на поета, и къщата му, която е свързана с ценни спомени от десетки години насам! Но има ли нужда от това? Нима при друг обществен строй, когато ще работим общо за общ братски живот, няма ли да живеем в къщи? Няма ли около къщите си да имаме градини с цветя, с плодни дръвчета и пр.? Нима съревнование за обща полза, за общо благо, не ще има и тогава? Ще има. Но съгласно учението на Спасителя, ще работя не за себе си, а за ближните си. Егоизмът, животинският егоизъм, който убива днес човечеството, трябва да изчезне. Трябва да живеем и да работим за всички, но не само за себе си и за домашните си. Припомних си думите на поета-домакин, защото пред очите ми бе онова, що той е направил с труд и постоянство. Оная редица кичести върби тридесетгодишни, които спират погледа на поетичните натури и които дават сянка за отдих, дърва за огрев, клони за ограда; оная редица с черничеви дървета, които изхранили тази година 60 кг пашкули; ония редове с плодни дървета, които дават товари плодове за храна на човека; оная редица с ракита, която дава жилави пръчки за кошници, панерки, кресла и пр.; росната трева изпод тия безбройни дървета, която служи за храна на млекодайния добитък! Всичко това богатство, тая омайна прелест, създадена върху гола пръст, благодарения на съзнание и осмислен труд, няма ли да удивляват човека и да му дадат поука? Живущите в Софийско селяни казват, че земята им била дива, не давала плодове и затуй не разсаждали плодни дървета! Не. Земята не е дива, а те самите не са още опитомени; нямат съзнание да преобърнат селата си на рай и никой не ги учи на тая истина, никой не ги насочва на тоя спасителен и благодатен път. Колко е скръбно това!.. Като пиша горното, неволно скръб ме обхваща. Колко много има да се върши, колко малко е извършено в течение на 40 години! А можеше много да се направи!... За нещастие, като че напук, никой на селянина не говореше за мир, за сговор, за братство, за единение, за осмислен и съзнателен труд, а напротив всеки демагог и политически шарлатанин, който посещаваше селяните, сееше омраза и злоба против политическите си противници, сееше мъст кръвна, като че те са врагове, дошли отвън. Какво черно петно историкът има да отбележи в историята ни от Освобождението насам! Дано да е дотук! Дано 9 юни ни донесе ново време! Време за единение, а не време за разногласия, за взаимни борби, за самоунищожение. Слънцето преваляше вече към запад. Ние гледахме огнените му лъчи през гъстите тъмнозелени клонове на високите върби. На раздяла г-н Ватралски ми подари за спомен новият си сборник от поетични творби под заглавие "Първом правда". Да, първом правда! Преди всичко правда! Искаме ли да си създадем благоденствие в домът, в общината, в държавата, нека се ръководим в живота от правда и истина. Свети ли светилник в живота ни, правото и истината, ще дойде редът, ще ни въодушеви и ще сгрее сърцата ни любовта. И ще дойде онова Божие царство на мир и на благоденствие, което Спасителят дойде да въдвори на земята. Това е копнежът и на поета Ватралски, който търси поезия не в безсмислени поетически брътвежи, а в истината, правото, любовта и справедливостта, които са истинската поезия на живота за щастие и мир между хората. На раздяла аз неволно дадох братска целувка на Ватралски, доволен от приятно прекараните при него два часа и трогнат от всичко онова, що видох и чух.