Търсене във форума

48. НАШИЯТ СТРОЕЖ И така, в края на м. август 1934 г., ще започваме да строим. Но кой ще ръководи, кой ще купува материалите, ами уговорка с майстори? Аз не разбирам от строеж, нито имах време за тия неща. Тогава, пак ни се яви в помощ нашият кум Антон Петков. Виждаше ни на какъв сме хал, та разбра, че ще може да ни бъде полезен пак неговият приятел Стоян Григоров. Дойде Стоян в София, запозна се с положението ни, та се съгласи да ни бъде в помощ. Той току-що беше завършил в Ребърково своя къща, но изобщо разбираше кога какво трябва да се върши при един строеж. Първо, условихме се с майстора от Трънско - Трайко Милачков, като веднага Стоян се погрижи за тухли, вар, дървен материал и т.н. През всичкото време на строежа, грижеше се майсторите да работят съвестно, да се изпълнява точно плана на постройката - все едно, че градеше дом за себе си. От сумите, които „Собствен дом" ни отпускаше, давах сутрин известна сума на Стоян, а вечер като се върнем от работа, отчиташе се и се уговаряхме какво ще купува на другия ден. Ние сутрин изскачаме с Веска, всеки отлита към работата си. Още първата вечер, като се върнахме гледаме изкопа на мазето извършен и предстои да се поставят основите. Препоръчаха ни под цялата къща да има мазе и така направихме. Имаше известно удобство. Минаха още 2-3 дни, ето че и основите изскочиха над земята. Така, ден след ден, постройката се издигаше, изработен бе етажа, нареждаха се гредореда, циментовия пояс около външните стени и т.н. Свърши ли се и това, преминаха към таванския етаж, гдето предвиждахме стаята за гости и молитвена стая. Майсторите бързаха, за да могат преди есента да привършат строежа. Дружество „Собствен дом" отпущаше сумите съобразно изграждането, така щото още в първия месец ни отпуснаха целия заем от 80 000 лв. Следва да отбележа, че Веска в своя мерак, преди започване строежа поканила Учителя да дойде и направи „първа копка"! Той отказал и я отпратил с мисълта, че и без това ще даде благословение. Помня само, че ние, както е обичаят, написахме на един лист кои сме ние собственици на къщата, мястото гдето се намира къщата, годината, датата и че е станало при царуването на цар Борис III. Поставихме листа в една бутилка олио затулихме го добре и бе зазидано в основите на къщата, долу в мазето. Издига се къщата, скоро и покрива ще се постави, всичко според плана. Но при всички тия грижи, ето че и нашата майка бе почнала да боледува. Тя, както казах, живееше при сестра ми Надежда, която преди една година бе завършила своята къща на съседния, неин парцел. Боледува майка ни, аз я посещавам, викам лекари, а тя макар и болна, излиза да погледа нашия строеж и се радва за успехът ни. Неусетно болестта й се усили, па в разгара на строежа, почина от рак в черния дроб, на 63 годишна възраст. Няма спасение! Майсторите от уважение, спряха строежа за един ден, погребахме майка си, а това скръбно събитие отне радостта и веселието ни за новата къща. Покойникът си отива, а живите трябва да вършат работата си. Къщата се издигна, но и 80-те хиляди лева се топят. Започваме сега заеми оттук-оттам. Пръв ни се притече на помощ Цветан Стайков, като ни даде десет хиляди лева в заем, който изтегли от спомагателната каса на университета /той беше асистент в Агрономическият университет/ . Тази услуга той ни направи по своя инициатива, защото се обичахме. След около една година можахме да върнем този негов заем. Врати, прозорци поръчахме в една дърводелска кооперация, гдето беше управител наш познат. Тяхната стойност възлезе на 23000 лева. Електрическата инсталация завършихме също на кредит - за Около 3000 лева, също и остъкляването на прозорците погълна своя дял, но пак на кредит. Така щото, като си понаправих сметката, със заплащането на майстора, както и на домакина Стоян Григоров, действително понастигнахме 140-те хиляди лева. Благодарение, че майсторите бяха опитни и всяка събота си изискваха заплащане на изработеното. С тях можахме да се наплатим щом привършиха строежа. Все пак, до средата на м. октомври, освободихме майсторите, но къщата отвън остана неизмазана. Така си е и до днес - благодарение, че тухлите бяха от екстра качество, та издържаха 40 години. Заслугите на Стоян Григоров бяха големи, защото умееше да избира най-хубав материал, а и самата изработка беше отлична, благодарение на неговото настояване към майсторите. И така, къщата строихме през много удобен сезон - в края на лятото и начало на есента. През това време почти не валя дъжд. Строежът се завърши за месец и половина, без външната мазилка. Продължихме да живеем в дъсчената ни барака, като желаехме да влезем в къщата колкото може по-късно, за да изсъхне. Въглища бяхме доставили, насипно в новото мазе, но нямахме печка. Такава си купихме нова, пернишка, благодарение, че от регулацията предадохме част от мястото ни на Петър Шишков и той ни заплати следващите се 1000 лева. Измазахме и прозорците с блажна боя, така щото към средата на ноември 1934 година се настанихме в новата къща. А и зимата вече тропаше на вратите. Благодарихме Богу за съдействието, че ние двама обикновени чиновници сполучихме да си съградим дом. Благодарение и на съчувствието, и помощта на приятели, бяхме улеснени парично. Всички задължения изплатихме в предвидените срокове, а на „Собствен дом" плащахме редовните вноски, та се ликвидира и заемът 80 000 лева в течение на 8 години, вместо за десет. Веска беше телефонистка в междуградските разговори. Щом вземеше пари веднага тичаше и плащаше. Вместо по 800 лв. внасяше по 1000 до 1200 лв. затова икономисахме 2 години. А с мойте пари се хранихме. По-голямата част от тези спомени си написах стенографно, през времето от 10-12 февруари 1974 година, когато бях на почивка във Велинград, излизайки на разходка по височините край града. Преписването извърших през месеците януари, февруари и март 1975 г. в София. София, 8 март 1975 г. Забележка: 1. Към казаното на страници 81-83 за намесата на леля ми Анастасия /баба Ташка/ при прехвърляне мястото на името на Веска, за справедливост трябва да добавя: Леля, действително, макар и възрастна, като виждаше материалното ни положение, постъпи на работа през 1929-1930 година и беше прислужница в ресторант „Ясна поляна". Така тя подпомагаше семейството ни около две години. Вечер, като се завръщах от работа, намирах донесени от нея ястия от ресторанта - имала е право освен като се нахрани там, да вземе за у дома си каквото й се полага. Това е позволявал съдържателят. Значи, това и дава право, по съвест, да наложи подпомагане и на брат ми Иван, което и направихме, както го описвам на стр.81-83. 2. Документите от къщата си още ги пазя и досега. По-късно по време на процеса 1957/58 Антов разправяше, че моята къща е направена с братски пари. Затова описвам подробно тези неща. Имам документи за всичко и доказателство, кой е давал пари и откъде са дошли, и как сме ги върнали. Веска се грижеше за изплащането. 3. Антов говореше, че тези пари, които останали от Учителя, били сложени в един чувал и Веска ги горила в една печка в мазето. И всички му вярват. Дори една сутрин идва една сестра при втората обмяна на парите 1953 г. и ми казва „Брат Жечо, ние имаме нужда от пари. Братството има много пари. Дайте ни една сума да си платим дълга, който имаме." Казвам й: „Братството каквито пари имаше всичките ги употреби за печатане на беседите още до 1950 г. Вече няма никакви пари! " Тя не ми вярваше. Вярваше на слуховете, а не на мен. 4. В онази зимна вечер, когато си замина Учителя, се връщаме у дома и е студено. Влизам в мазето и почвам да цепя дърва за печката със секирата. А над мазето в стаята ми живееше брат Никола Шиваров, чиновник в Народната банка, беше добър брат, музикант при това. Но той също чул, че Братството има злато, при описа на вещите, които направихме през 1945 г. А като чул, че аз долу цепя дърва си казал: „А, Жечо копае долу в мазето да скрие златото". И го разправя на останалите. И те му вярват. Ето какви най-неочаквани работи ставаха около нас. Аз съм го пуснал в къщата си да живее, а той разпространява лъжи. И знаеше много добре, че са лъжи. Ето това бе „Ария на клеветата", но не на Севилския бръснар, но на Изгрева. Истинска ария с изпълнение, със слушатели и с ръкопляскания и викове „Браво, бис". Такива времена преживяхме. След като завърши представлението дойде процеса 1958-1959 год. и заминахме на обучение в затвора.

4. ЗИМАТА СВЪРШИ. ПРОЛЕТТА ДОЙДЕ И ВЪЗРАСТНАХА БУРЕНИТЕ И ЗАДУШИХА ЖИТНИТЕ КЛАСОВЕ ЗАБЕЛЕЖКИ НА РЕДАКТОРА ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ 1. Аз заварих през 1967 г. едно разрушено т.н. Братство на последователите на Учителя Дънов, както и отвън, така и отвътре. Изгревът като селище го имаше, но това бяха дървени бараки, в които живееха хора, които бяха се определили в своя житейски път. И всеки един от тях трудно можеше да работи с другите. Обединяваше ги само спомена за живота им с Учителя Дънов. 2. Външното разрушение бе налице. Салонът бе иззет, одържавен от властите и заключен. По-късно бе превърнат в склад на телевизията. Съдебният процес през 1957/1958 г. бе преминал и онези, които бяха лежали в затвора - Борис Николов и Жечо Панайотов, бяха вече излезнали на свобода. И те в никакъв случай, дори и да искат, не биха могли да работят с онези, които ги вкараха в затвора за 4 години. 3. Заварих хора, които се бяха определили на групи и воюваха помежду си. Всеки нов и млад последовател на Учението, който идваше на Изгрева, го вкарваха в борбите и те изгаряха, и мнозина се разстроиха психически и отпаднаха, никому ненужни. 4. За мен те бяха ценни само за това, че бяха от Изгрева и пазеха материали или имаха спомени в главите си за времето на Школата на Учителя. И това именно направих - започнах да събирам техните спомени, снимки и материали. Работих напълно нелегално и те не ме предадоха само за това, защото осъзнаваха, че чрез мен щяха да имат историческа следа. Ако бяха ме предали, властите щяха да дойдат да направят обиск и щяха да унищожат всичко, събрано от мен. 5. Онези, които заварих и които бяха целували десницата на Учителя, не бяха готови да приемат младите, които идваха при тях. Те воюваха помежду си и ние като млади точно това заварихме. Така те ни отблъскваха. Не всеки можеше да издържи на битките, които се водеха. Мнозина от младите пострадаха. От 60 младежи останаха към 1999 г. няколко човека, но вече като служители на Черната ложа. Но аз успях да издържа. Бях определен за друга работа от Небето, която днес осъществявам. 6. Представеното писмо на Димитър Кочев до Борис Николов говори за много неща. Кочев е запознат с идеалните страни и висшия идеал на Учението. Но той не е запознат с другите окултни закони, които ръководят и направляват борбите между последователите на Учителя Дънов. И аз съм сигурен, че Борис Николов изобщо не е чел писмото му. Така аз го намерих захвърлено. А причината за разрушаването на Изгрева е описана в томовете на „Изгревът", от I до IX и всеки може да се запознае с тях и да си отговори на всички възникващи въпроси от писмото на Димитър Кочев. Вече има „Изгревът" и никой не може да каже, че не е чул, че не е видял и че не е чел. 7. Помествам това писмо, защото то описва един етап, през който преминават днес последователите на Учителя Дънов. Той е започнал от 1945 г. и завърши през 1990 г. След 1990 г. започна друг етап, в който се отпечатва „Изгревът" и оригиналното неиздавано Слово на Учителя под мое ръководство. Но вторият етап се отнася за програмата, която днес аз ръководя. Но не се отнася за останалите, които са още в първия етап. Но за всички останали, т.н. последователи на Учителя Дънов, които днес воюват срещу „Изгревът" и програмата, важи и ще важи още стотици години първият етап от 1945-1990 г. Те няма да могат да го преминат в никакъв случай. Само онези, които приемат „Изгревът" и го прочетат, чрез него ще да могат да преминат през пустинята на живота и да пресекат реката Йордан и да преминат в Ханаанската земя. А това са благоприятните условия на житейския път на човека. 8. Пътят на Школата е описан в „Изгревът". А пътят на ученика е даден чрез Словото на Учителя Дънов - Великия Учител на Вселената. Това са двете начала днес, утре и до веки веков, без които не може да се направи нито една крачка. Едните и мнозината ще останат да бродят в пустинята гладни и без светлина, а малцина ще намерят пътя на спасението - чрез „Изгревът" и чрез Словото на Учителя Дънов. 9. Борис Николов имаше един хубав израз за онези години на гонения и непрекъснати обиски от страна на властта, която се бе ожесточила срещу последователите на Учителя Дънов. Борис Николов казваше така: „Сега е зима. Всичко в природата спи. Природата почива. Когато дойде пролетта и се разтопят снеговете, тогава ще дойде и нашият ред да поникнем на земята и да се възродим отново." Това време дойде след 1990 г. Но поникнаха първо бурените и плевелите и задушиха всичко, дори и тук-там изкласилите житни класове. Бурените и тръните покриха всичко и затриха всичко. Житните класове бяха задушени и унищожени. Пълен провал за едните и пълен успех за представителите на Черната ложа. Зимата свърши. Пролетта дойде и възрастнаха бурените и задушиха житните класове в нивата! Аз не бях от онези житни класове, които ги задушиха и затриха. Аз съм от останалите зърна в хамбара, които стопанинът на дома Господен бе оставил за всеки случай да ги има на разположение. И аз бях длъжен да поникна, да възрастна като житен клас и да дам зърно преизобилно, когато му дойде времето! И аз бях длъжен да съхраня Словото, да го отпечатам в Оригинала му и да го оставя за следващите поколения българи и останалото човечество. И аз бях длъжен в житен сноп да събера онези единични класове, израстнали между бурените и тръните и да ги включа в библиотека „Житен клас" на поредицата на „Изгревът". И го направих. Въпреки съпротивата на бурените! И благодаря, че Стопанинът на Дома Господен избра именно мен! Амин! 11-12.12.1999 г. София.