Търсене във форума

V. ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ОБИЧТА Невена Неделчева. През очите на обичта. Разкази. София, 1938 г. «Светлината разкрива красотата на света.» Учителят 1. Идол 0, приятелки мои, когато слушате думите ми, нека венците на вашите глави не увяхват и птиците, които пеят в сърцето ви, нека не замлъкват. Някога и аз бях като вас, живеех в златните чертози на моите мечти и литвах на крилете на моите блянове из сините простори на безкрая... Майка ми бе най-нежната между жените, баща ми - най-мъдрият между мъжете на племето ни, а аз се родих жив копнеж по Незнайното, Красивото, Безграничното... Голямата река не далеч от нашия дом, която идеше незнайно отгде и отиваше някъде, ми разказваше приказки за далечни царства, през които минаваше и ме мамеше да ме отведе в незнайни страни, пълни с вълшебства и чудеса. Горещият пясък, по който ходеха моите боси крака, ме изпълваше с някаква премала и аз обичах да лежа на брега на Голямата река и да чакам Тоя, който щеше да дойде... Да, аз знаех, че ще дойде, знаех го още в най-ранното си детство. Той щеше да дойде, да ме вземе на ръце и да ме отнесе в своето царство на Вечната светлина, на безкрайната Радост. Там плодовете не престават да зреят и цветята - да цъфтят. Да, там, там, гдето щастието и радостта царуват... Близко до реката имаше голямо дърво, а по-нататък започваше гората, която за мен бе изпълнена с незнайна музика. Листата й постоянно си шепнеха приказки, клонете й ми кимаха и викаха да ми покажат вълшебните царства, в които живееха беловласи магьосници. Аз седях под дървото, облегнала рошавата си глава на дънера му и се взирах в синевата на небето, слушах вечната песен на Голямата река и виждах със захласнатия си поглед Този, когото чакаше моето сърце... Мойте другарки ме наричаха дъщеря на горските феи, а младежите не смееха да се приближат до мен, боейки се от моята дружба с вятъра, който развяваше косите ми, от приятелството ми с Голямата река и любовта ми към тайнствената гора... Слънцето гореше лицето ми и голите ми ръце, които често протягах към него с непонятна за мен радост и копнеж. Аз растях и ставах девойка. Нежната ми майка галеше вечер буйните ми коси, а баща-ми се взираше в погледа ми, искайки да узнае копнежите на моята душа. А аз Го чаках. Всеки ден Го чаках, защото знаех, че ще дойде. Това ми казваха и пъстрите птици, които извиваха кръшни гласове на ранина, казваха и вълните на Голямата река, които идваха от незнайното и отиваха в безкрайното. И Той дойде... О, приятелки мои, Той дойде. О, имали по-сладка музика от думите на любимия? Има ли по-нежна светлина от погледа на тоя, който ви обича? Имали по-сочни плодове от устните на тоя, който ви ги поднася с обич? Цялата вселена зазвучава в дивна мелодия. Дърветата, вятърът, небето, слънцето - всичко се радваше с моята радост. Гората криеше хиляди свирци, които омайваха слуха ни с вълшебната си музика. Феите постилаха ложето ни с ароматни цветя. Луната обкичваше главите ни с корони, обсипани със скъпоценни камъни. Птиците надничаха из листата и ни поздравяваха за щастието ни. Имаше ли тогава нощ? Имаше ли ден? - всичко бе се сляло в приказно вълшебство, което цяла ме изпълваше и опиваше. Вие искате да знаете какъв беше Той? Да ви кажа ли, че беше брат на Боговете по хубост и великолепие? Той носеше за мене светлината на деня и звездната омая на нощта. О, вие, които не сте виждали очите му, чуйте: Неговите очи разкриваха светове, из които не се уморявах да ходя. В тях бе и тихата почивка, и сладката омая, и бурята, и ураганът, и огънят на безумната обич. Косите му? О, вие никога няма да ги знаете, защото никога не сте ги милвали и никога не е минавал през пръстите ви свещеният трепет, който кара устните жадно да се търсят и намират... Снагата му. О, за нея питайте Голямата река, която ми го донесе една сутрин, когато Земята трептеше под първата целувка на изгряващото Слънце. О! Приятелки мои, разплетете косите си в знак на безкрайна печал и махнете венците от главите си, за да не увехнат цветята от това, което ще ви разкажа сега. Чуйте ме. Един ден Слънцето угасна и денят потъмня. Звездите изгубиха блясъка си и Луната - вълшебството си. Моята земя се разтърси и рухна всичко, градено на нея. Безредие, хаос и развалини настъпиха изведнъж. Небето изчезна, земята почерня и аз затворих очи, защото за мен светът се свърши... Когато се пробудих, нежната ми майка милваше челото ми, по което имаше едри капки пот, баща ми стоеше до нозете ми и ме гледаше с неклепващ поглед - той знаеше всичко... О, приятелки мои. Искате ли да ви разкажа всичко? Една нощ, когато Луната протягаше сребристите си пръсти между листите на дърветата и проникваше до поляните и усоите на гората, безумен копнеж ме обхвана по неговите прекрасни очи и рубинови уста. Тихо излязох от стаята си, преминах през обширните ни градини, които благоухаеха с парфюма на хиляди ароматни цветя, и стъпките ми ме отвеждаха към Голямата река... Луната ме обливаше със сребърната си светлина и аз вървях като видение, водено от една мисъл, имащо едничка цел - да го видя! О, спрете се, другарки мои, спрете се, както аз, и вкаменете се като мене... Той - този, при когото отивах, бе преметнал ръка върху рамото на друга и двамата отиваха към брега на реката - аз знаех - към лодката... Притиснете устата си с ръка, другарки мои, за да не извикате, както аз направих... Накарайте сърцето си да притихне, да спре, за да не изхвръкне, както аз го накарах... Луната обливаше обширния пясък и тия, които вървяха прегърнати по него, реката бъблеше в полусън, гората, спряла дишането си, гледаше с очите на хилядите си горски обитатели, магьосниците изничаха из вълшебните си дворци... И изведнъж всичко потъмня и изчезна... изчезнах и аз самата... О, приятелки мои, зная, вие питате: Ами по-нататък? Да, аз ще ви разкажа по-нататък Сърцето на жената не може без идол, то не може да съществува, ако няма какво да обожава. То не може да пулсира, ако не е надеждата, че ще затупти в унисон в Върховното, с Голямото, Свръхчовешкото, Божественото... Моето сърце трябваше да се прекланя пред един олтар, на една мечта за съвършенство. Жаждата ми за свръхчовешкото, незнайното, безграничното ме обхвана наново... А същевременно исках, исках да го виждам и с моите човешки очи... И Голямата река, която глухо ридаеше с мен, ми донесе от камък образа на незнайния Бог. Тогава аз го взех и го отнесох със себе си. И украсих го с всичките си мечти за красивото, нежното, за великото, за доброто, за идеалното и в неговите очи често виждах да проблясва отражението на блясъка на моите очи. Всяка утрин и всяка вечер го обкичвах с най-благоуханни цветя и кадях пред него благоуханните масла, определени за Боговете. И често, коленичила пред него, пред моя идол, аз виждах, виждах очите му да оживяват с моя живот и моите блянове да му дават крила... А мен ме люлееха вълните на незнаен и непонятен за мене мир. Вложих в моя идол всичката си жажда по Съвършеното и очите ми го гледаха с часове щастливи, че виждат туй, което са търсили. И веднъж чух, чух нечий глас, който беше съчетан от преливането на най- нежните тонове, да ми казва: - Аз Съм и ще Съм, навсякъде и всякога, безграничен и ограничаващ се, за да ме схванат и най-малките буболечици. Ти, която ме виждаш в камъка на твоя идол, защо не искаш да ме видиш и в него и в тая, която той обича? Нима не съм и там, в тях, както и във всичко? Бръннаха струните на моята душа, зазвуча музика в сърцето ми - някакви врати се разтвориха и пред мене се разкри светът на светлината, радостта и обичта, която е във всичко и към всичко... Земята пееше, звездите трептяха в радост, нощта отстъпи на зараждащия се ден за моята душа... И чувах като дивна мелодия да се повтаря: «Аз съм и ще съм, навсякъде и всякога... Намери ме и обикни ме във всичко...» О! Приятелки мои, отворете сърцата си и споделете моята безгранична радост.