Търсене във форума

76. НЕ Е ВАЖНО КОЙ ТИ ОДИРА КОЖАТА. ВАЖНО Е, ЧЕ ТЕ ДЕРАТ По това време аз работя в бригадата на Борис Николов. Той бе излязъл от затвора през януари 1962 г. Събраха се хора, направиха бригада. Но понеже Борис беше осъден от Народен съд, нямаше право да заема ръководни постове. Та, аз се водех официално пред властите за бригадир на бригадата, а командваше Борис. Но в тая бригада беше хаос. Имаше хора, които Борис бе взел, те не можеха да работят и все ни пречеха. А това е тежка физическа работа. Та, се откачих от село, от тази робия, та се закачих в бригадата на Борис, на още по-голяма робия. Голяма хамалогия - а те не се натоварваха. И накрая дойде 1964 г. А аз я чаках. Исках да видя как ще се сбъднат думите на Учителя. И тогава аз напуснах бригадата. И се освободих от робството. И оттогава започнах да работя сам по обектите, с чужди хора. При тях получих свободата си. А при своите си като бях - ми одираха кожата от работа. Имаше едно изказване на Учителя: «Абе, ти защо се страхуваш от комунистите?» И сега, как се сбъднаха тия думи. Ето така: мене комунистите ме оправиха. Как ме оправиха? На всеки етап, през който трябваше да мина при оформяне на документите за строеж, и за самия строеж, ми помагаха големци комунисти. Аз им работех. Те виждаха, че съм добър, безкористен работник, и ми съдействуваха. Спомням си, че работя на един големец, той ме докарва с колата си, гледа бараката и ми вика: - Абе, ти защо седиш и живееш у тази барака? Той, големецът комунист, се интересува за мен. И като му свърших обекта и отидох да ми плаща, накрая ме пита: - Абе, твоите хора прехвърлиха ли ти мястото? - Не са. И тогава той се хвана и ме оправи. Ако че беше комунист.

73. КАК СЕ ОДИРА КОЖАТА НА ЖИВ ЧОВЕК Аз ора, аз сея, аз жъна с жетварите и вършея - всичко аз правя. Помагат и другите, но общо взето аз всичко върша сам. Аз зная, че трябва да уча, но не мога да се откача от работата. Ходя само да слушам беседи при Петър Киров - той имаше кръжок 3 пъти седмично. Това нещо ме подтикна, че трябва да ходя на училище. А нямам учебници. Какво запомня в клас - с него си оставам. Връщам се у дома - и отново ме чака стоката - тя мучи, тя блее, тя цвили, тя си иска своето, да се нахрани и напои и да се изчистят изверженията. Не можеш да я оставиш от днес за утре. Не ти позволява. Така беше запланувано - да ми одерат кожата, и то жив да ме одерат. На последната среща с Учителя, Той ме спря, сложи Си двата юрука един до друг, на 5 см от лицето Си, и духа в тях. Така - около 15 минути. Първата приказка бе: - Ако останеш тука, ще ти одерат кожата. Кой ще ми одере кожата? Ами родът. Аз от сутрин до вечер работя - всичко аз работя. А другите деца на баща ми - кой как отрасне, бяга от село и се откача от стоката и от работата. Всички бягат, само аз оставам. Аз исках да уча. Дойдох в София, намерих си работа, гдето правят разни домакински съдове - тенджери, тигани, които тогава ръчно се изчукваха от медта. Казваха се бакърена посуда. Тогава нямаше още фабрично производство. Та, работех при медникарите. Обаче нашите ме спряха, защото трябваше след тази работа да се измия, преоблека и да ходя на училище. Така дойде време да отида в казармата. Бях примерен войник, изпълнявах всичко. Началниците бяха доволни от мене. Тогава се записах на курсове при един свещеник, Михайлов, при горския дом, който имаше право да даде удостоверение, че които са завършили неговите курсове, да се явят в края на годината на изпити и да им признаят съответен клас. Питах ротния командир, той ми разреши,, взех пари назаем, записах и карах тези курсове. Бях войник, пуснаха ме в годишен отпуск, аз отидох на село - беше време за жънене, за вършитба. По цял ден работех и не мога да отида да положа изпит. На следващата година отново посещавах курсовете, но като дойде време за изпит - не мога да се явя, защото са ме хванали на село със селската и стопанската работа на рода. И аз накрая казах: «Аз съм дотука!»