Търсене във форума

27. ИСТИНСКИЯТ МИР Външните и вътрешни условия - Новата култура „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 4 (VI-X. 1925), с. 65-66 Мирът е най-великото благо за човешката душа. Той е почвата, в която се посаждат и растат всичките Божествени добродетели, топлината, която ги съгрява, влагата, която ги стимулира и атмосферата, в която те виреят. Мирът е най-същественото условие за правилното духовно развитие. Той ражда вътрешната хармония и съгражда разумния живот. Затова и Христос е казал: „Мир вам! Моят мир ви давам". Христос - това е образ на истинския мир, проява на Божествената хармония. Обратното: душа, в която няма мир, е жилище на пороци, на низши мисли, чувства и стремежи; народ, в който преобладават тия живи недостатъци - егоизмът, алчността, омразата, завистта, умствената леност, лъжата и всевъзможни други разрушителни сили; човечество, в което материализмът и паразитизмът задушават всяка благородна мисъл, всяко възвишено чувство и всеки общочовешки идеал, това са среди, в които се развива злото и се подготвят индивидуалните, социални и държавни катастрофи. Съвременният свят, у който още не е пробудено съзнанието за дълбоките Божествени закони, които регулират целокупния живот, като вижда да се рушат основите, на които почива личното и народно благоденствие, се опитва чрез палиативни и неефикасни средства да ремонтира и закрепи сградата на държавния и международния строй. Дори явните и печални неуспехи на тия многократни опити не са в състояние да го стреснат, да пролеят необходимата светлина в съзнанието и да го насочат в правия път. Съвременните хора и след дългогодишни страдания продължават да градят живота си на старите, разклатени вече основи, да кроят по стария терк и да издигат въздушни кули, който се събарят при най-малкия напор на вятъра и бурята. Едни и същи принципи, отживели вече времето си, служат за градежа както на личния, така и на обществения живот. Държавният строй, на практика, всякъде почива на измамата, насилието и грабежа, международната организация - също. И наистина, какво е всъщност съвременната държава? Тя не е едно общежитие на братя, съединени с Христовата любов, мъдрост и истина, а едно построение на фалш, потисничество, експлоатация, безумие и робство. Властниците си написват задължителни норми, наречени „закони", и под страх на наказание принуждават всяка отделна личност да им се подчинява, без оглед на ползата и вредата от тях. Даже така нареченият „парламентарен режим", т.е. управлението „чрез народа за народа", е една явна фалшификация и измама: дадено правителство произвежда някакви избори за общински или народни представители, но си служи с всичките измамливи и насилнически средства, едни от други по-усъвършенствувани, за да си докара такива поддръжници, които безпрекословно да изпълняват неговата воля, да гласуват неговите закони и да служат на неговите цели. Така, парламентът, изражението на „народната воля", се обръща на една проста регистратура, която само вписва в своите регистри, наречени дневници, всичките „законодателни" актове на управниците и ги предава на същите за изпълнение. Това механическо действие на представителното управление се признава от всички, но при все туй всички го вършат и не се стесняват да го прогласяват за последната дума на „демократизма", и да говорят за „демокрация", т.е. за народно самоуправление. А в него не се съдържа никакво управление на народа, никаква колективна мисъл и желание за общо благо: съвременният парламент е един инструмент на потисничество и експлоатация от страна на една шепа властници над грамадното мнозинство от народа. И чудят се после хората, че тия властници, ръководени и въодушевлявани само от своите лични, материални интереси, размиряват народа и докарват само злини, пакости и страдания: това е естествен резултат от егоизма, измамата и насилието. Същото е и в международния живот: по-силните народи потискат и експлоатират по-слабите. Цялата земя е осеяна с човешки кости от тоя „международен морал" на съвременната фалшива цивилизация. В продължение на векове и понастоящем, човешкият гений е бил насочен да изнамира и прилага такива средства, които да служат на робството. Така наречените „велики народи" или „велики сили", чрез своя управителен елит, денонощно коват вериги за малките народи, за да ги превърнат в роби и слуги на собственото си благополучие. И когато тия последните се възбунтуват и въстанат, за да извоюват свободата си и правото си да живеят човешки, изпращат се „усмирителни експедиции" или международни потери, които с пушки, картечници, бомби и аероплани въдворяват „мир" и налагат властта на силните. Разбира се, това е кратковременно, защото материалната сила не е трайна, насилието отгоре ражда насилие отдолу. И ние виждаме, че на много точки върху земното кълбо непрестанно дими: Балканския полуостров, Мароко, Сирия, Индия, Египет и пр. Всеки народ иска да живее свободно и мирно в земята, в която се е родил, обаче, по-силните не позволяват: дошли, със силата на оръжието, като пришелци в чужда земя, те налагат безмилостно своята експлоататорска власт над победените, въпреки всяко човешко и божествено право. Но когато видят, че тяхното незаконно и безчовечно владичество е вече сериозно подкопано и може да рухне, международните „фактори" се събират на „конференции", сключват „съюзи" на големи и малки „съглашения" с цел само да излъжат света и да запазят плячката. Тъй, лукавият и разрушителен принцип „разделяй и владей" се прилага по цялата земя в личния и обществен живот. При тия условия няма и не може да има истински мир на земята - оня мир, който е завещал Великият Учител и Спасител на човечеството, Христос. Мирът е резултат от един вътрешен духовен процес. Той е плод на Божествената Любов, на Божествената Мъдрост и на Божествената Истина. Защото Христос, носителят на мира в света, е олицетворение на великата Божия Любов, която ражда разумния живот, на великата Божия Мъдрост, която внася смисъл и светлина в живота, и на великата Божия Истина, която дава свобода. Следователно, мирът е резултат от приложението на тия три начала. Там, дето има Любов, не може да има размирие, защото размирието се предизвиква поради отнемането на някое съществено благо, а Любовта включва благото на всички хора; там, дето има Мъдрост, не може да има размирие, защото размирието е възможно само в тъмнината и невежеството, а Мъдростта носи светлина във всичките мисли и действия; там, дето се служи на Истината, не може да има размирие, защото размирието е плод на лъжата и измамата, а Истината създава всички условия за свободен живот. Приложете тия начала в личния, народния и международния живот и тогава всички благотворни последици ще настъпят: бъдете любвеобилен, мъдър, истинолюбив в своя индивидуален живот и всичките ви работи ще преуспяват; устройте държавата и нейното управление върху същите основни начала, и народът ще благоденствува; организирайте международното общежитие върху тия спасителни принципи, дайте свобода на всички народи в техните естествени и етнографически граници, премахнете всички митнически и политически прегради, не отнемайте никому правото на свободен човешки живот, и цялото човечество ще заживее мирно и щастливо. Този е дълбокия смисъл, който Христос е вложил във великото си учение за Любовта към Бога, към ближния и към враговете. Той е казал: „Търсете първом Царството Божие и правдата Му, и всичко друго ще ви се приложи", т.е. приложете Божествените принципи на Любовта, Мъдростта и Истината, и тогава материалния прогрес, т.е. личното и колективно благосъстояние ще дойде като един неминуем резултат. Ако това не става, то е, защото съвременните хора правят всичко възможно, за да не се създаде истински мир на земята: в индивидуалната душа, в семейството, в държавата и между народите. „Мирът" на света се гради на омразата, безумието и лъжата. За тоя мир Христос е казал: „Мир ви оставям, моя мир ви давам; аз не ви давам, както светът дава". (Ев. Йоан - 14:27). Господ Христос говори за мира на душата, който е извор на всички възможности за всестранен напредък на човечеството. За тоя мир работят хората на новата култура. Въодушевени от принципите на Любовта и братството, те безспирно вървят в пътя на светлината и на истината, дълбоко уверени, че само той е правия път и само в него всеки човек и всеки народ може да намери условията за своето правилно развитие, за своя прогрес и за своето трайно благоденствие. Нека всички съзнаят, най-после, спасителността на тоя път! X.

21. КРИЗАТА В ДУШАТА НА СЪВРЕМЕННИЯ ЧОВЕК Новата култура - Индивидуализъм и колективизъм „Всемирна летопис", Г. III, кн. 4 (XII. 1923), с. 79-80 От 14 и 15 век насам естествознанието почна да напредва с бързи крачки. Човечеството все повече и повече завладяваше и подчиняваше природните сили. Следваха открития след открития както в изучаването на природата, така и в практическото приложение на научното познание в техниката. 19 век беше век на парата, а 20 век е на електричеството и може би още на други непознати и неизползувани досега сили. Но, въпреки това, човек днес усеща пустота в себе си; той чувствува, че нещо му липсва. Ценностите, с които е живял досега, са разбити на прах. Той усеща вътрешна празнота. След толкова материални победи, в днешния век на машините, на аероплани, цепелини, радиотелеграфа и пр. човек не би ли имал основание да тържествува, да ликува? Тези победи са изкупени със скъпа жертва: чрез зацаруване на пустота във вътрешния живот. Защо ли така? Защо външните победи се отразиха така съдбоносно върху душата на съвременния човек? За да разберем това, трябва да разгледаме по-подробно историята на човечеството в последно време. Когато естествознанието почна своя победоносен ход, човечеството още не беше се простило с известно разбиране смисъла на живота. И това го крепеше. Това беше до известна степен негова вътрешна опора. То намираше този смисъл изложен в Библията или в друга религиозна книга. Но колкото повече напредваше естествознанието, толкоз повече се откриваха противоречия между него и религиозните твърдения. Отваряше се пропаст между тях. Представителите на религията като видяха опасността, почнаха гонения срещу науката. Почнаха да обявяват за еретически книгите на учените, почнаха да пълнят „индексите" със списъци на техните книги, почнаха да горят на клада всеки смел прогласител на нови истини. „Но при все това земята се върти!" Не можеше да се спре хода на човешката мисъл, защото той ставаше по законите на естественото развитие. Противоречията между религиозното и научното схващане ставаха все по-очебийни. Още Коперниковата теория за въртенето на земята около слънцето разруши някои дотогавашни схващания. След това дойде Кант-Лапласовата теория за произхода на слънчевата светлина от мъглявина. Най-после еволюционнататеория, начало на която туриха Еразъм Дарвин, Ламарк, Гьоте, но която окончателно възтържествува чрез Чарлз Дарвин, окончателно разби илюзията, че видовете са излезли из ръцете на Твореца такива, каквито са те днес, както твърдеше още Карл Линей в 18 век. След това дойдоха успехите на физиологията, която се стремеше да намери връзка между психичните и физиологичните явления. Макар и някои да бяха по-предпазливи, други отидоха по-далеч и почнаха да твърдят, че изворът на психичните явления се крие във физиологичните процеси. Зависимостта между нервната система и психичните процеси тикна мнозина към материализма. По този начин именно, т.е. чрез разбиване на всички стари ценности, човек дойде до вътрешна, духовна пустота. И така материализмът дойде по един естествен начин като плод от прогреса на естествознанието през последните векове. Този материализъм докара и друго. Той докара и разединение между човешките души. Има окултна връзка между материализма и индвидуализма. Колкото повече човешкото съзнание потъваше в материята, толкоз повече се разслабваха връзките между човешките души, толкоз повече те се изолирваха, усамотяваха, толкоз повече се издигаха прегради, дебели стени между тях. Днес имаме епоха, когато тези прегради са най- силни. И наистина, днес почти всеки културен човек живее заключен вътре в себе си, чувствува се повече или по-малко откъснат от цялото. А в древността всеки чувствуваше единството си със своите близки, а още по-рано и със целия космос. Това разединение на човешките души имаше мисия да засили човешкото самосъзнание, да засили индивидуалността и стремежа към свобода. От друга страна пък се знае от окултизма, че всеединството е основна истина за битието. Всички съзнания са лъчи от едно централно слънце, всички съзнания образуват единство. Това преживява един посветен, един мистик. Когато преживява единството, той, разбира се, в същото време не губи съзнание на своята индивидуалност. А поради съществуващите днес прегради между човешките души, тази връзка не може да се чувствува. Това е противоестествено, това е противно на великата истина на всеединството. Това е един от важните извори на песимизма в 19 век; това е дълбоката духовна причина на песимизма в последно време. Песимизмът си има много причини, но това е една от най-дълбоките. Човек може да намери много причини на песимизма, но той трябва да проникне в глъбините на човешкия дух, за да намери причината на причините. Човек се чувствува самотен, макар да живее днес в шумния многомилионен град. Когато хората са разединени, когато изчезне топлината, която сгрява сърцата, тогаз целият живот като че ли става ледена пустиня, в която бушуват студените ветрове. Сърцата са студени, макар и външната култура да „блещи" с културни придобивки. Ледът на разединението, самотата обвива човешкото сърце. Защо отделността, разединението води към песимизъм? Защото при любовта, при единението човешкият живот е в съгласие с великата истина за всеединството. Ето защо в любовта, в единението на човешките души е щастието. Днес само окултизмът може да изведе човечеството от тази двойна духовна криза, защото излиза от дълбокото познание на действителността. По този начин ще се премахне хаоса, който цари в душата на съвременния човек. Окултизмът има за главна мисия да работи за идването на новата култура на земята. Днешната култура е фалшива във всяко отношение; тя е в прямо противоречие с Божественото животоразбиране. Чрез дълбокото познание, което дава окултизмът, чрез светлината, която носи за човешката душа, и топлината, която запалва в човешкото сърце, той е в състояние да роди мощни импулси, които могат да преобразят както отделния човек, така и цялото човечество. В новата култура човек ще запази своята развита индивидуалност, но едновременно ще бъде свързан чрез любовта с околните. Ние сме едновременно индивидуалисти и колективисти. Новата култура иде по законите на естественото развитие и никой не може да спре победоносния й ход.