Търсене във форума

4.3.9. Интервю със Ст. Ватралски България и Америка. При добрия другар на баща ми Зорница, Г. 45, бр. 21 (27.V.1925), с. 3-4. Н. Ив. Цаков Г. Ватралски е познат у нас общественик. Неговите сказки са слушани от хиляди слушатели. Поемите му, пълни с истинско познаване на живота, пропити с християнски дух и чист морал, се четат с наслада от стари и млади. Г-н Ватралски е идеалист - качество, което е рядкост у нас днес. Той живее с мечтата да види някога България щастлива, радостна, отърсена от партизанския бяс, от материалния гнет и тежките "мирни" договори, които са като воденичен камък върху тялото на малка, измъчена България В неговото лице аз всякога съм виждал бореца за социална правда, ратник за мир и братство между народите. 60-те години не са убили у него желанието да работи за своята родина. Душата му е млада и жизнерадостна. Той обича деца и младежи и се възхищава от наивността им. Иска да е в общение с тях, да си спомня за младенческите години, когато като овчарче е пасъл бащиното си стадо по Вакарелските чукари. Младото вакарелче, жадно за знание и светопознанство, заминава първо в Самоков, а после за Америка, за да учи, познае чуждия свят, и така да бъде полезен на отечеството си. Той е първият българин, свършил Харвардския университет, най-стария и най-авторитетния в Новия свят. Преди година време той на свои разноски замина за Съединените Щати, поканен от съкласниците си, за да присъствува на тържеството, устроено по случай 30-годишнината от завършването на университетското им образование. Преди десетина дни той се завърна в България след едногодишната си обиколка. Исках да го видя, да чуя впечатленията му от Америка. Заварих добрия другар на милия ми баща, в стопанството му в Красно село. Мило, приятно кътче в подножието на величествената Витоша. Хубава градина, раззеленени дървета, бистра струйна вода, росни ливади. Наистина, аз му завидях, че е тъй близо до природата-до Бога. Ние, софиянците, мечтаем за подобно райско кътче, а като го нямаме, задоволяваме се с няколкото саксии, красящи гостните ни стаички. Заварих го да преглежда градината и овощните дръвчета - домиляли му след дългата от тях раздяла. Прие ме, както очаквах, любезно. - Добре дошли, г-н Ватралски. Радвам се да ви видя отново между нас. -Добре заварил - но очите му се просълзиха.. .В моето лице той като че ли видя добрия си приятел, когото той остави жив... Гледах да го заприказвам, за да отвлека мислите му. - Е, как мина тържественият 30-годишен юбилей на съкласниците? - Много задушевно, мило. Разделихме се млади, жизнерадостни, пълни с енергия, а се събрахме възмъжали, някои с бели коси, женени, с деца, па и внуци не липсваха. Мило е да се срещнеш с хора, с които си прекарал студентските си години. - Не са ви забравили, нали? - продължих аз. - Не, не са. Помнят ме всички. Нали аз писах класният "Харвардски химн"? Пък и бях едничкият там българин-студент преди 30 години. - Колко души броеше вашият клас преди 30 години? - 560 души, а сега заварих 200-250 души, които бяха дошли на тържеството. Мнозина са заминали от тоя свят. - Вашето име, като следим вестниците, изглежда да е познато на голяма част от американския печат? - Да, много от моите съкласници днес са видни хора в Съединените Щати, общественици, професори, писатели, журналисти. Па и Тонжоров, американски кореспондент, който ме посети тук преди две години, е донякъде отговорен за това. - Сигурно американските репортери са се интересували да чуят нещо за България? -Действително, много кореспонденти и репортьори дохождаха при мене за новини и впечатления. И всички ми задаваха главно два въпроса: Каква промяна съм забележил в Америка след дългото отсъствие, и как живея сега в България, и какви промени са станали там? Да ви кажа право, от въпросите им разбрах, че много малко знаят за малката България и за събитията на Балканите. Много от сведенията им за нашия Изток бяха криви и неверни. Постарах се да им опиша положението, както аз го разбирам. Тия хора, които осветляват американското обществено мнение, вземаха бележки и писаха доста за България. Забелязах, че ценят истината, но нямало отде да я научат. - Научавам, че сте държали сказки за България и за Балканските проблеми? - Не можеше да не използувам благосклонността на американците и да не им кажа нещо за моята нещастна родина, за нейните болки и копнежи. Говорих всякога и всякъде, където ме каниха. В университетски аудитории, салони, клубове, църкви и младежки дружества се стараех по силите си да популяризирам- българската кауза. - Как бяха посрещани вашите сказки? - Доста благосклонно. Разбира се, аз отдавам това внимание на моите другари, съученици, които са видни хора в Щатите, и на престижа на Харвард. - Не мислите ли, че България би трябвало да прати хора, които знаят добре английски и имат връзки с американски общественици, за да представят българската кауза пред американското обществено мнение? - Много вярна е мисълта ви. Не само, че не е лошо, но необходимост е. Ние винаги сме правили грешка, че сме смятали тия неща за лукс - излишни. Считайки нашата кауза за права, ние сме искали и чужденците да ни съчувствуват; но те не винаги знаят нещата в истинската им светлина. Не е достатъчно за една кауза да е права, нужно е и да я представиш на чуждото обществено мнение. То трябва да я знае, ако желаеш да ти симпатизира и да те подкрепи. - Как гледат американците към малка и унижена България? - Искайки да бъда откровен, не мога да скрия факта, че на България не се гледа с много добро око. Пропагандата на сърби и гърци през войната и после, е виновна за това убеждение. Тия народи харчат милиони долари, за да представят България размирна, болшевишка - размирница на Балканите. Повечето сведения за събитията в България са от техни източници. И, естествено, американското обществено мнение не ни симпатизира. - Досегашният български пълномощен министър, г-н Панаретов, не се е ли е опитвал да осветлява американското правителство и печата за положението в България? - Това, което г-н Панаретов е сторил за България, заслужава всяка похвала. Неговото професорство в Роберт колеж, дето той беше усвоил и езика и духа на американците, го беше добре подготвило за поста му. И той го достойно изпълни. Заслугите му, особено през войната, са големи, за които България трябва някак си да му се отблагодари. Ала г-н Панаретов нямаше нито сили, нито средства сам да отбие всички клевети на българските зложелатели. - Знаете ли кой ще бъде новият представител в Америка? - Четох, че г-н С. Радев е назначен за този важен пост - отговори г-н Ватралски. - Доколкото знам, г-н Радев е добър дипломат; но ако не знае добре английски език, той ще бъде една сянка, играчка в ръцете на преводчици и гавази. Този пост е от голямо значение за бъдещето на страната ни. По важност той не отстъпя на никой друг, освен Лондон, може би. Първата необходимост на новия български представител е владението на английски език. Често американските държавници не знаят чужди езици, па и не искат това. Другото нещо е, че новият избраник трябва да разбира и симпатизира с англосаксонската психика. Интимности и същинско разбирателство, подчертавам, са невъзможни без тия две качества. Във всеки случай, нашият представител в Уашингтон трябва да е човек от първа величина. Америка днес играе, па и за дълго време има да играе, по известни причини, роля на надмощно влияние в Европа. Правителството на Цанков не бива да изпуща от предвид този факт, когато решава този въпрос. - Не мислите ли, че българинът много малко познава американския народ, и като-че-ли е изгубил вяра в него? - Ние, наистина, малко знаем за тази велика република. Склонни сме да я критикуваме и осъждаме, но моето последно едногодишно пребиване там ме увери, че в Америка има народна съвест, на която човек може да се позовава и да търси правда - независимо от нейните политически интереси. В други страни това е различно. Ние, за пример, не можем да разчитаме на французката народна съвест, ако интересите на Франция не съвпадат с нашите. Същото е с Германия, Русия и други страни. - Във вашите сказки вие сигурно сте споменали, че американското благотворно влияние в България си пробива път? - Естествено беше за мене, да кажа тия неща на моите слушатели, за да спечеля симпатиите им. Познатата българска веротърпимост до голяма степен се дължи на влиянието на американските мисионери у нас. Те са ни дали чуден пример на толерантност. В Сърбия, Румъния и Гърция американските мисионери не са "добре дошли". Техните мисии всред тия народи са били спъвани и безплодни. България си остава едничката страна на Балканите, която е толерантна религиозно. - Как обяснихте участието ни във войната? - Това не бе най-трудното нещо. Аз трябваше да кажа на американците истинските подбуди за участието ни във войната. България се бореше за свободата на свои поробени братя. Както Франция се би, за да освободи своите сънародници в Елзас и Лотарингия, така и ние се бихме за свободата на братята си от Моравско, Добруджа и Македония. Знаейки, че Америка симпатизира на Франция, аз използувах този нагледен пример, който легна на душата на американците, които могат да съчувстват на поробените и угнетените. Аз им изтъкнах, че 14-те точки на Уилсона дойдоха да ни убедят, че продължаването на войната бе безцелно. Те дойдоха като балсам за болната душа на българина, който прибърза да сключи примирието, очаквайки неговите болни въпроси да се разглеждат на зелената маса в Париж. Но аз не можах да не им кажа, че 14-те Уилсонови точки останаха писани само на книга. България бе онеправдана. Радвам се да кажа, че моите сказки в това отношение имаха значителен успех. - Считайки Църквата за един важен обществен фактор, не мога да пропусна да не ви питам, какво е нейното влияние в Америка? - Църквата в Съединените Щати е важен фактор. Тя играе голяма роля в обществения живот на страната. Нейното мнение е меродавно. Известната американска благотворителност се дължи главно на Църквата. Забраната на алкохола е нейно дело. Църквата там е жива, дейна, предана на Христовите идеали. Почти всички държавници са дейни членове на разни църкви. - Военният дух, който царува днес в Европа, успял ли е да вземе надмощие и там? - Америка е гореща привърженица на мира. Разбира се, и там някои привърженици на милитаризма се опитаха да отклонят Америка от пътя на мира, но не успяха. Президентът Кулидж по искането на военното министерство, се съгласи да се назначи един мобилизационен ден, в който да се види, колко войници биха могли да се съберат в случай на война. Този опит на военните бе силно осъден от голяма част на обществото. Църквата в този случай изпълни бляскаво предназначението си. Кулидж разбра, че народът не желае да му се напомня за война, и до голяма степен промени целта и името на мобилизационния ден. В Америка има стотици дружества с разни наименования, които работят за мир и международно разбирателство. - Как гледа Америка на Лигата на народите? - Идеята за Лигата на народите си пробива постепенно път в американския живот. В самата републиканска партия има вече доста членове, които са привърженици на Лигата. Много дружества и общественици работят за това. Не е далеч времето, когато Съединените Щати със своето участие ще закрепят тази международна организирана съвест - Лигата, която ще бъде решающ фактор в отношенията и споровете между народите. - Научих се, че сте искали да се отбиете и в Англия? -Да, имах такова намерение. Искаше ми се и там да поработя за нашата кауза, но човек, който предприема да пътува на свои разноски, не може винаги да върши всичко, що му е присърце. При по-благоприятен случай може би ще посетя добрите наши и мои лични приятели в Англия, дето бях агитатор през Балканската война. - Как се чувствувате след завръщането си от подобна продължителна работа? - Въпреки всичко, чувствувам се бодър и щастлив, че допринесох нещо макар и скромно, за доброто на нашата забъркала пътя си родина. Радвам се, че съм отново в България. Сега съм спокоен, че не ми предстои да кръстосвам широките американски улици, по които безкрайни върволици от хвъркати автомобили угрозяват живота на всеки пешак. Засега в Америка се пада по един автомобил за всеки седем души. Там и работниците надничари си имат автомобили. Ние на Балканите трябва да сме благодарни, че можем да бъдем спокойни поне в това отношение - каза засмяно моят събеседник... Разделих се радушно с нашия сказчик, който бе така любезен да ме изслуша и да отговори на толкова мои въпроси. Разбира се, той няма да ми се сърди, задето споделям с читателите на "Зорница" нашия разговор. Н. Ив. Цаков.

Статия 1. Няма да осъмне добре Зорница, Г. XLVI, бр. 38, 22.IX.1926, с. 1. Н. Ив. Цаков Не много отдавна, когато преглеждах едно американско списание, което дава отлични статии по политика, религия и наука, срещнах една статия за България. Тя е писана от един чужденец, който познава балканските народи и техните вечни сплетни и караници. Драго ми беше да чета статията, в която бликаше любов към малката и нещастна България. Тоя чужденец с един възторжен език, говори за днешна България, която след кървавите и тревожни дни започва една възстановителна дейност, заслужаваща похвала и насърчение. Той с радост констатира, че политическите убийства са спрени, изчезванията на българските граждани престанали и злобата и омразата утихнали. Според него, българският народ започва да гледа с по-голяма вяра и надежда на бъдещето. Това е една доста правдива и правилна оценка за положението на нашата родина през последно време. Сегашна България съвсем не прилича на оная България преди 3-4 години. Доверието към нас всекидневно се засилва и крепне. Великите сили са по-благосклонни към нас, отколкото бяха по-рано. Новините, които стигат до тях за нашата страна, съвсем не са обезсърчителни и тревожни. Благодарение на това България успя да сключи заем за бежанците чрез Обществото на Народите. Европейската обществена съвест се заинтересува за стотиците хиляди български бежанци и това не може да не ни радва и вдъхва надежда. Лоялното ни държане пред нашите съседи и миролюбието ни е спечелило много поддръжници и приятели в чужбина. Българското име, което заслужено и незаслужено бе опетнено в странство, започва наново да се възстановява и очиства. България вече не е страна на кърви и насилия, на бунтове и метежи. Това са факти, които не могат да не радват всеки българин, който обича България и работи за нейното добро име и престиж. Но ние съвсем не сме сторили всичко, което има и трябва да направим. Има още много да се желае и много работа да се върши. Една възстановителна дейност изисква големи грижи и неуморна работа. Това е великанско дело, което не можем постигна в седмици и месеци. Но, ако днес България си е поставила за цел да обърне нова страница, да заживее нов живот, да работи над себе си, да твори блага и сее семето на знанието и културата, да възпитава масите в един дух на примирение и тясно сътрудничество, то тя трябва да следва право своя път, без да прави отклонения, които спират правилния вървеж на това велико народно дело. Разбира се, тая крупна и съдбоносна работа не може да се извърши само от правителството. Тя иска подкрепата и съчувствието на всички фактори: партиите, интелигенцията, църквата и още малки и големи фактори. Всяко спиране на тоя възстановителен процес връща България назад. Всеки отказ на факторите, да изпълнят дълга си и дадат своя дял към това народно дело, е предателство спрямо България. И тъжното е, че такива прояви, които несъмнено ще върнат България назад, съществуват. Те са още в своя зачатък, та има време да ги премахнем и отстраним, стига да виждаме последиците и опасностите от тях. Една от тия печални прояви е конспирацията Тая дума за нас е страховита. Тя буди нерадостни и печални спомени. Тя ни напомня за хвърлена във въздуха катедрала* / *3аб. Атентатът на 16 април 1925 г. в църквата "Св. Неделя", където загиват 150 човека./, за обезобразени и кървави трупове, за нещастни сираци и безпомощни родители. Конспирацията донесе пълни затвори, бесилки, безследно изчезнали и много насилия. Тя е адско дело, сатанинска радост. Всяка конспирация връща България назад. Тя е предателство спрямо родина ни. Откритите в столицата и някои градове в провинцията конспиративни организации, са тягостни прояви в нашия обществен живот. Макар и ограничени те говорят, че духа на рушението, на кръвта и насилието още не утихнало и замрял. Споменът за близкото минало като че ли не е заличен. И действително, чудно е, че и у нас има хора, които още вярват и уповават на конспирации и искат чрез тях да ръководят съдбините на България. Тия безумци искат да ни донесат щастие и народно добруване чрез конспирация и насилие. Добруване чрез нелегални и рушителни действия никога и никъде не е постигнато. И у нас не може да се постигне. Свобода чрез насилие не се добива. Освобождение няма чрез убийства. Конспирацията е опасна, защото тя разделя народа. Тя всява омраза, вражда между българите. Нейната цел е да облагодетелствува едни и да потиска други. И най-после, тя влачи подир себе си голямо насилие от страна на управляващата партия. Ето защо, конспирацията в настоящия момент е най-големия враг на България. Тя спъва и пречи на правилния и възстановителен период, в чието начало сме сега ние, българите. Но има и друга проява, която също не е много насърчителна. И тя е, насилието на властта. Насилието от страна на управниците също връща България назад и пречи на правилната и възстановителна дейност. Този, който чете нашата преса, има очи и уши, знае много неприятни и печални неща, които са от естество да убият вярата на народа в правов ред и законност. В името на тоя ред, в името на народното добруване стават насилия на съвестта при изборите, стават побоища, царува тирания. В името на същите тия принципи, без думата на закона и правосъдието, мнозина българи пострадаха, страдат и ще продължават да страдат, ако озверения партизанин не се свести и изобличи. Под израза "преследване на разбойниците" според изнесеното напоследък в някои вестници, се вършат беззакония. Допустимо е някои безумни селяни да служат за ятаци на разбойниците, но властта не може да се разправя по един такъв домашен, безцеремонен начин с българските граждани. За всеки, който наруши законите и подпомага разбойниците има правосъдие, което е длъжно да каже думата си. Администрацията по никой начин не може да бъде изпълнителна власт. Това е тъжна проява. Подобни дела съвсем не обединяват народа. Напротив, те го разделят, озлобяват. Убиват вярата му в законите и властта. В една правова държава деяния, като горните, са немислими. Аз лично вярвам, че пострадалите при такива случаи, па и техните близки не могат вече да са добри български граждани. По такъв начин ние увеличаваме разбойничеството, вместо да го ограничим, сеем злоба и ненавист, вместо да ги потушим. Сега, когато на България се гледа с по-добро око, когато великите сили са наклонни да ни защитават и подпомагат, когато българинът започва едно по- трескаво и възстановително дело, което при голямо внимание и пазене от крайности може да донесе едни по-радостни и щастливи дни на народен подем и възраждане, когато злобата и мъстта са на път да заглъхнат, всеки, който крои нови конспирации и преврат, който пренебрегва законите и действува чрез насилие, е враг на България. Той забива нож в сърцето на родината ни. Вървим ли по този път, България няма да осъмне добре. Н. Ив. Цанов