Търсене във форума

3. УЧИТЕЛЯТ ВИЖДА ЛИ В ОТВЪДНИЯ СВЯТ? Разпуснахме децата за Коледната ваканция. Същата вечер се готвех да замина за София. Прибрах куфара си. На вратата се позвъни. Майка ми отвори и покани да влезе г-жа П. - жената на главния учител. Беше облечена в траур, потопена в голяма скръб. Откакто ги постигна нещастието, тя за първи път се виждаше с майка ми и изказвайки съболезнованията си, мама я запита за случилото се. Бликнаха сълзи от очите на неутешимата жена и тя заразказва, че няма мир и утеха ни денем, ни нощем без Дорка. - Треперехме над нея с баща й. Другите ни две деца починаха малки. Нея я отгледахме като писано яйце. За нея купихме къщата, подредихме я и точно завърши гимназия, през лятото отидохме на село - и какво стана, как се простуди... - Сълзи задавиха майката и едва изрече: - За два месеца свърши с преплитане на червата... Баща й и аз ще полудеем! Моята майка се стараеше да я утеши, но тя кършеше ръце, въздишаше и плачеше. - Искам някой да ми каже нещо, да ме излъже макар, че е някъде... и затова съм дошла. От Димитър разбрах, че Милка заминава за София. Тя нали вярва в задгробния живот, а там - в София, е техният Учител. Нека го попита къде е сега Дорчето. Като чух разговора, доближих се и за утеха й казах, че при пръв удобен случай ще попитам Учителя, а същевременно си мислех: «Горката, докъде е стигнала! Че какво ли би й казал Учителят!» През десетте дни, които прекарах в София, разговарях пак два-три пъти с Него, но не посмях да Го попитам за дъщерята на главния учител във Варна. Мислех си: «Къде ще занимавам Учителя с такива въпроси! Той е Учител, философ, мъдрец, но да вижда отвъд и да разправя какво правят заминалите!»... Това не можех да си представя. Върнах се във Варна. Още през първия учебен час разсилният ме повика да отида в канцеларията. Майката и бащата с трепет очакваха да чуят спасителните думи. Аз се засрамих, изчервих се, казвайки им, че не съм успяла да питам Учителя. Сълзи се стичаха от очите на двамата. Стана ми съвестно, жално. - Е, нищо! Нали ще ходиш и за Великден. Дано тогава ти каже нещо - събра сили да продума г-н П., за да утеши жена си. Денят преди великденската ваканция г-жа П. със сълзи на очи и с кутия бонбони ме молеше да попитам Учителя къде е сега Дорчето, какво прави и защо не я сънуват поне. Този път бях решила на всяка цена да попитам. В последния ден от престоя ми в София отидох да се сбогувам с Учителя и след разговора, който водихме, престраших се и Му казах за молбата на едни нещастни родители, за смъртта на дъщерята, на неутешимостта на двамата и че майката пита къде ли е тяхната Дорка и защо поне не я сънуват. Докато говорех, Учителят проницателно ме гледаше и слушаше. - Сега тя е на по-хубаво място и е по-добре. «Е, това е много общ отговор, всеки може да го каже» - помислих си аз. - Те не могат да я сънуват, защото от сълзите им дъщерята не може да се приближи до тях - продължи Учителят. «И това всеки може да каже.» - Слушай сега! Тяхната дъщеря беше дошла в семейството им, за да разтопи ледените им сърца. И двамата са големи егоисти. След като не си научиха урока така... - продължи да разказва такива подробности за двамата съпрузи, които ме зачудиха, - Небето опита и друг начин - отне им Дорчето, и сега по пътя на страданието ще си научат урока. Разбра ли? Но това го казвам само на тебе, а на тях ще кажеш, че сега тя е по-добре, че е с тях, да й пращат хубави мисли, да не плачат. Ако искат да я сънуват, да раздадат някои от нейните дрехи. Стига ли толкова? - завърши меко Учителят. Като чух да разказва подробности, които знаеше само по вътрешен път и като разбрах, че прочете и моето безверие, цялата изтръпнах. Прехапах си устните, не знаех де да се дена от срам и едва чуто повтарях: - Да, Учителю, така е, Учителю... Така разбрах, че Учителят вижда и в отвъдния свят. Този път, като се върнах във Варна, имаше какво да разкажа на скърбящите родители.