Търсене във форума

15. ОБРЪЩЕНИЕ на Павел Василев към евангелистите-методисти в България и към читателите на "Изгревът" Скъпи братя и сестри в Христа, Днес обществеността в нашата страна носи пораженията от 45-годишния комунистически строй. Няколко поколения от нашия народ, възпитани в атеистичен дух, сега приемат скептично и смятат за мит и легенда живота и делото на Исуса Христа и на християните като цяло. Народът ни няма правилна информация (да не кажа никаква) по въпроса на вероизповеданията. След промените от 1989 г. нахлулите в страната ни секти потърсиха своето място в духовния живот на хората. Православието, като национална религия у нас, наново получило подкрепата на държавната власт, поведе тотална война за цялостно отричане на всички, които не са от "правата вяра." Исторически присъствалите деноминации и духовни движения все още постепенно припомнят за себе си и се утвърждават. Обръщайки се към всеки вас, читателите, искам да обясня, че текстовете за историческите предпоставки за реформацията и по-късно за възникването на методизма през XVIII век се налагаха като необходимост, за да стане ясно, защо методизмът даден отгоре, чрез Джон Уесли, се превърна в силно съживително духовно движение в християнството, не само в Англия, но и за човечеството. Защо, именно, през XIX век, в периода на Възраждането на българската нация, православието, макар и получило духовната свобода не успя да даде християнските истини и Словото Божие'? Защо Петър Дънов дойде на този свят в дома на православния свещеник Константин Дъновски, а израсна в евангелското-методистко семейство на сестра си Мария Стамова, мина през Американското научно-богословско училище в Свищов, Методистката семинария Дрю - Пенсилвания и Богословския университет в гр. Бостън, САЩ? Защо проповедникът и ръкоположеният пастир Петър Дънов не остана в средите на методистката църква, а създаде Школата на Бялото Братство? Петър Дънов видя и прие методизма като най-прогресивната и свободна църква, в която християнството намираше приложение в живота. Чрез методизма той проникна в същината на християнството, над която той изгради своето учение. Петър Дънов запази много от методизма, но той даде новото, което ще присъства при идването на шестата раса. Много евангелски методистки семейства се приобщиха към Братството Те участвуваха в живота на Бялото Братство. Те чувствуваха връзката, която остана между Методистката църква и Бялото Братство. Сега за съжаление, тази връзка, това преливане от методистката църква към Братството и обратно почти не съществува. Новите хора и младите в Методистката църква малко знаят за Бялото Братство и епохалната роля, която ще има Учението на Учителя. Присъства само отрицанието, което се насажда в обществото от православието. Тази конюнктура нищо не допринася за евангелизма, респективно методизма, за издигане на неговия престиж. Методистката църква вместо да осъжда, трябва да се радва, че в България, чрез нея, се даде новото за духовното израстване на човечеството. Някои от тях отричат Учението на П. Дънов. Ние всички, които вярваме в Бога, знаем, че сме в Неговата ръка и вървим напред в духовния си растеж. Няма време. Животът изтича страшно бързо. Да не се отклоняваме чрез упреци и борби. Бог да ви благослови! Павел Василев, 14.05.2007 г.

8.2. Защо приех да участвам в поредицата издания «Изгревът», том XXIV? Павел Василев От близо 30 години познавам съставителя на изданието "Изгревът" д-р Вергилий Кръстев, чрез Петър Филипов (ученик и последовател на Учителя Петър Дънов), и от периодично изнасяните концерти-рецитали. От него научих за проучванията му върху връзката между Евангелската методистка църква в България и Бялото Братство, респективно Учителя Петър Дънов. Д-р Вергилий Кръстев ми представи своя план-концепция за том XXIV и потърси моето съдействие. За съжаление до сега нямаме публикувани системно подредени и пълни материали върху историята на Евангелската методистка църква в България. В изнесените факти в публикации, относно ролята на Евангелската методистка църква в живота на Петър Дънов вече се допуснаха известни неточности. Във времето, познанието на връзката между Учителя Петър Дънов и Евангелската методистка църква почти се загуби. Тези хора, чрез които се осъществяваше тази връзка в миналото, вече много от тях не са на този свят. Това бе и главната причина да приема и да съдействам с участие в "Изгревът" том XXIV и да изнеса някои исторически факти. Освен това, иска ми се доколкото мога да разсея разширяващото се негативно отношение към Бялото Братство и Учителя Петър Дънов в нашите среди. От всички, които четат тези редове, искам добре да се знае, че аз съм израсъл в евангелско семейство и приемам Исуса Христа за мой Господ и Спасител. Моят прадядо, Гаврил Илиев, е първият евангелист в България и първият българин - методистки пастир. Дядо ми, Йордан Икономов е също евангелски методистки пастир. Аз милея за Евангелската методистка църква, защото тя е реформирана и свободна църква, не е обвързана с държавните институции и позволява на всеки, който иска да учи Словото Божие, да се моли и хвали Бога, да се приобщи към нея. Сега нека, ние, евангелистите, да погледнем и възобновим във времето в годините от живота и дейността на Петър Дънов, нашите взаимоотношения и връзка с него. Да си припомним, според биографията му, периода от втората половина на XIX век. Петър Дънов е малко момченце, което малко говори и е срамежлив. Той е отглеждан в дома на по-голямата си сестра Мария. Семейството на Пеньо и Мария Стамови са евангелисти-методисти и живеят в сградата на Методистката църква във Варна. Петър Дънов участва в живота на Църквата, израства и след гимназията постъпва като ученик в Американското научно-богословско училище в Свищов. Там учители са му пастирите Стефан Томов и Йордан Икономов (моят дядо). Завършва с отличен през 1887 г. и през 1888 г. работи в с. Хотанца, Русенско, като първоначален учител и методистки проповедник. С препоръчително писмо от Стефан Томов и Йордан Икономов заминава за Америка да учи богословие в Методистката семинария Дрю, град Медисън, щата Ню Джърси. През следващия период, годините 1900-1922, методистите у нас приемаха Петър Дънов като евангелски проповедник, който има свой индивидуален път на работа. Тогава Петър Дънов проповядваше Словото Божие, като проповедите му са изградени върху текстове от Библията. На неговите събрания, той е ползвал евангелски песни от сборниците "Свещени песни", издадени през 1900 и 1907 г. в Самоков и сборника "Духовни песни" - 1923 г. (В том XXIV ще намерите някои от тях.) В евангелските методистки среди, П. Дънов е приеман с много внимание и любов. При посещенията му в София, той е отсядал в общежитието на Методистката църква на ул. "Леге". Той постоянно е бивал в кореспонденция със своите приятели проповедници и пастири от църквите в различните градове. През периода 1922-1944 г. проповедници и миряни от Методистките църкви приемаха Петър Дънов вече като Учителя Петър Дънов. Те пазеха и държаха на своята църква, но се интересуваха от беседите на Петър Дънов, включваха се в живота на Бялото Братство с присъствие на беседи или в екскурзии. Духовното развитие на Методистката църква, в тези години, има своя успех. То бива успоредно с линията на успеха, който има Школата на Учителя Петър Дънов. Различията във виждането и разбиранията на Петър Дънов и в Евангелските методистки църкви не са били подлагани на коментар (изкл. публикацията на пастир Стефан Томов) [Забележка на съставителя: Вж раздел IV. т. 1.3. Теософия и дъновизъм // Християнски свят, Г. XXVIII, бр. 5 (V.1924), s. 65-67.] Методистите, участвуващи в живота на Бялото Братство никога не са наричани дъновисти, но те учеха и растяха духовно. Моите спомени и наблюдения са от годините преди Втората световна война, по време на войната и началото на комунистическия период. Това беше време, когато напрежението в народа постоянно нарастваше от неизвестността, бомбардировките, преследванията, арестите, изселванията и убийствата, свързани с политическите промени в живота на страната. В тези години родителите ми, нашите родственици и приятели винаги са имали връзки с Бялото Братство и Учителя Петър Дънов. Между семействата, които посещаваха църквата "Д-р Лонг" имаше не малко, които поддържаха приятелство с братята и сестрите от Изгрева В тези усилни времена имаше взаимоотношения на помощ - не само духовна, но и материална. По време на бомбардировките много софиянци търсеха убежище на Изгрева или тези с по-леви идеи - укритие. Когато комунистите след 9 септември 1944 г. започнаха гонитбата и изселванията, всички вярващи в Бога, всеки един, независимо дали беше от Братството или от средите на Методистките църкви, помагаше. Тогава имаше купонна система и черна борса. В къщи понякога имахме масло, изпратено от провинцията до Изгрева. На Изгрева братята и сестрите бяха съпричастни със скърбите и тревогите, които преживяхме с арестите и скалъпените процеси срещу пастирите. Пастир Здравко Безлов, само на 27 години, беше свален от амвона, арестуван, инквизиран, съден като шпионин и 13 и половина години прекара по лагери и затвори. Църквата "Д-р Лонг" бе разпръсната. Преди ареста на Учителя Петър Дънов, на 27 декември 1944 г., той отмина в невидимия свят. Всички тези събития още повече укрепваха връзките между църквата "Д-р Лонг" и сестрите и братята от Изгрева. В нашето семейство също преживяхме сътресения. Баща ми, Драгомир Василев бе съкратен от адвокатската колегия с мотив, че има две професии (адвокат и заклет експерт-счетоводител). Истинската причина бе, че той подписа протестното писмо за задържането и процеса срещу Кръстьо Пастухов. На мене, Павел Василев, ми отказаха да ми дадат бележка от ОФ [Забележка на съставителя. ОФ - организация "Отечествен фронт", създадена от властта.], за да кандидатствам за висше образование. Тогава заминах да работя на язовир "Студена Пернишко, на сонда. В тези години, когато започнаха гоненията в Бялото Братство, вземането и унищожението на хиляди томове беседи на Учителя и извършването на арести на Изгрева, баща ми, Драгомир Василев не се поколеба да се намеси, да събере Братския съвет на Бялото Братство и да организира защитата в процеса срещу Борис Николов и Жечо Панайотов. Беше време, когато пастирите бяха в затвора, Учителят в невидимия свят, но до нас, като светъл лъч, достигаха на циклостил и на пишуща машина проповедите на пастир Симеон Попов и изработените "Мисли на Учителя за всеки ден . дух0вният живот, въпреки репресиите, продължаваше със съвместното събиране на братя и сестри от църквата и Изгрева по домовете на малки групи за молитва, четене на Словото Божие и на беседа от Учителя и по възможност изпяване на някоя песен. Това бяха реални, живи, взаимни връзки, които се осъществяваха тайно. В София, поради жилищната криза, бяхме задължени да живеем по двама души в стая. На Изгрева всяко движение между бараките и къщичките се следеше. Страхът присъстваше навсякъде, но ние се търсехме и събирахме и Бог беше с нас. Имаше приятелство помежду ни. Например, мама дружеше с редица сестри на Изгрева - Мария (Миката) Тодорова, двете са били съученички в гимназия "Васил Априлов", Олга Славчева, Невянка Неделчева, Катя Зяпкова, Марийка Марашлиева, сестра Савка, Милка Периклиева и т.н. Баща ми контактуваше с Борис Николов, Петър Филипов, бр. Боян Боев, Методи Константинов и др. Аз също имах привилегията да съм във връзка с много сестри и братя от Изгрева. Колко помощ и благословение съм получил чрез тях. Например, бр. Боян Боев ми даде писмо до Донка Кънева (леля Донка), когато ме назначиха на работа като агроном в Стара Загора. При нея живях близо половин година и тя ме гледаше като майка. В нейния дом се събираше Братството от Стара Загора и околностите. Петър Филипов, освен, че укрепяваше вярата ми с молитви и разговори, той ме спаси от постоянните хецвания (дископатия), от които страдах близо 10 години. С него, Боянчо дърводелеца, Марийка Марашлиева по два пъти седмично в продължение на 2 години ходихме в Панчарево на банята в 5.30-6 часа, при пълнене на горещия басейн. Колко много съвети съм получавал от Невенка Неделчева, много материали за четене от Катя Зяпкова. Когато бивах на Изгрева и след като си тръгнех, изпитвах желание да хвръкна. Същото преживяваше и майка ми. Щастлив бях, че можех да споделям с близките си преживяното. Елена (съпругата ми), леля Норка (Елеонора Тулешкова), баща ми и майка ми, свако ми Любен Доганов, вуйчо ми Богдан Икономов и т.н. Когато работех в Института по ботаника при бАн, бях викан и предупреден от Партийното бюро, че са ме видели в нощта срещу Великден на площад "Александър Невски". Благодаря на Бога за закрилата, която получавах! Като описвам моите познанства и връзки с Изгрева, като илюстрация на взаимоотношенията през комунистическия период, ще кажа, че ние, родителите ми и аз, не бяхме единствените. Сега ще съобщя една моя изненада. Отивайки на поредния концерт- рецитал, организиран от д-р Вергилий Кръстев, там аз срещнах близо десетина човека от посетителите в църквата "Д-р Лонг". Знам, че това не е случайно. Същият Дух, който работи на Изгрева, присъства и в "Д-р Лонг". Въпреки статията и писанията на пастир Христо Куличев във в. "Зорница", хората са жадни за Словото, а това ни задължава да работим за Бога. (Виж в. Зорница", бр. 4, м. април 2007 г. и бр. 5, май 2007 г.) След моите изявления, може да се достигне и дотам, че някои приятели могат да ми отправят упрека, че съм станал дъновист. Ще отговоря, че аз принадлежа като член на Евангелската методистка епископална църква в България и работя и ще работя за Божието дело в нея, понеже аз съм израсъл в нея и това е моята църква, която пазя. Обаче, това което съм получил от Словото на Учителя Петър Дънов ме прави да се преклоня пред него и да благодаря на Бога. За мен Петър Дънов е Учителя Дънов. За мен Учителят Дънов е Учител на Бялото Братство. В заключение, иска ми се да напомня, че България е православна страна. Православната църква винаги е воювала срещу евангелските църкви, но и срещу Петър Дънов и неговите последователи. Не забравяйте, че те и сега гледат на Евангелската методистка църква и на Бялото Братство, като нежелани секти в българското общество. Под въздействието на Светия Синод властите постигнаха на моменти ограничаване дейността, както на евангелските църкви, така и на Бялото Братство. През време на комунистическата диктатура, атаките на Православната църква утихнаха, понеже самата Църква беше ограничена. След 1990 г. Православната църква поднови атаките си, които ясно са изразени срещу последователите на Учителя Петър Дънов. Това обстоятелство влияе върху българската общественост и на някои наши сестри и братя от Методистката църква, които не знаят историческите истини. Изисква се да внимаваме с отправяните от нас упреци и квалификации. Павел Василев 12.10.2007 г. 19.40 часа

8.1. Спомени и размисли Разказа за моите преживявания ще започна с няколко моменти от живота на баща ми и майка ми, случили се 3-4 години преди моето идване на този свят Това смятам, че е необходимо да се знае, защото аз бях приет от тях с много, много любов и радост. През 1929 г. баща ми, Драгомир Василев, заминава по банкови въпроси за Ню Йорк, Америка. По време на неговия престой далеч от дома си, разрастващата се световна икономическа криза обърква плановете му и не му позволява да изпълни задачите си. Драгомир е принуден да продължи престоя си в Америка до 1932 г. Майка ми, Милка Василева, остава в София с двете си деца: Йорданчо на 6 години и Росица - на 2 години. При нея идва да живее и свекърва й - Йордана Михайловска. За Милка настъпва период, изпълнен с редица тъжни моменти. На 30 август 1929 г. пред дома на Милка, след автомобилна катастрофа докарват два ковчега - на майка й, Манола Йордан Икономова и на малката й сестричка Елеонора Йордан Икономова (по мъж Кръстю Тулешкова). Манола отминава в невидимия свят, а Елеонора (Норка), след продължително лечение от многобройните счупвания, се възстановява. Майка ми е в постоянна молитва. Нейната утеха и опора са в Бога. Обаче, изпитанията й следват. През 1930 г., след един ясен за нея сън, по-голямото й дете, Йорданчо, за кратко време боледува и умира. За съня си Милка разказваше: "Сънувам, че вървя заедно с Йорданчо по софийска улица с много хора. Изведнъж Йорданчо се изскубва от ръката ми и започва да тича напред между хората. Тичам след него и викам да спре, но виждам дълбок изкоп за строеж и как Йорданчо пада в него. Започвам да се моля на работниците и те спущат въжета с кука, поставени през макара и го издигат и спасяват". Тя продължава съня си: "Наново се намирам на същата улица и Йорданчо наново се изскубва от ръката ми и започва да тича и пак пада в същия изкоп. Започвам да се моля за помощ. Тогава един работник ми каза: "И да го извадим едва ли ще бъде нормален". Какво се случва след съня? Милка е повикана да заведе Йорданчо на имунизация. В поликлиниката детето го заразяват от морбили. Видимо състоянието му се подобрява. Температурата спада. Пъпчиците завехват, след което започва да се дразни от светлината, вдига температурата и се установява, като последица от шарката, възпаление на мозъчната кора (менингит). Тогава лекарят се обръща със същите думи на работника в съня "... и да оздравее, едва ли ще бъде нормален". Милка е в постоянна молитва и упование в Бога. Свекърва й, баба Данка, била много измъчена и изстрадала. Здравето й било силно разклатено и тези тежки моменти, тя не могла да преживее. На 25 ноември 1931 г. Йорданка Михайловска тихо и спокойно отминала в невидимия свят. Всички тези тъжни събития за Милка стават, докато Драгомир е още в Америка. В София, на 4 юли 1933 г., вторник, в 8 часа сутринта, аз, Павел, идвам на този свят. Бил съм едно нацупено бебе, с права черна коса, което още преди да проговори е проявявало своя характер и начин на поведение. Никога не съм се усмихвал и не съм търпял разкопчана дреха. Не съм понасял хора, които са заемали излегната поза и да се кискат. При всички тези случаи съм реагирал и дори съм посегнал да бия по-голямата от мен с шест години моя сестричка за неприлично държание. Един ден майка ми удивена ме заварва, коленичел на една покривчица да извършвам поклони на земята между две вази. Става въпрос за дете, едва проходило, което от никъде не е можело да види този ритуал. Бях много срамежлив. Когато станах на 5-6 годишна възраст, майка ми ме вземаше със себе си на утринните беседи в 5 часа на Изгрева. Веднъж след Паневритмията, още на поляната, мама ме заведе при Учителя да му целуна ръка, а той ме погали по главата. Освен това, имам и спомена от погребението на Учителя, на което присъствах. Събитията след 9 септември 1944 г. ставаха все по-тревожни. Докато все още имаше богослужения в Методистката църква "Д-р Лонг", майка ми ме водеше в неделното училище. В тези години всичко, което комунистите правеха срещу Евангелските църкви и Братството, ставаше причина много приятели на родителите ми да идват в къщи, за да споделят и искат съвет от баща ми. Аз бях много привързан към баща си и майка си, защото чувствах тяхната вътрешната сила. В училище не бях блестящ ученик като сестра ми. Родителите ми се стараеха да ми дадат най-доброто, според възможностите им и аз оценявах техните усилия. Аз виждах и преживявах с тях всичко, което ставаше в страната ни - бомбардировките над София, евакуацията в мина "Злата", Трънско, идването на съветските войски, заплахите от изселване, оставането на баща ми без работа и т.н. През 1951 г. завърших гимназия в X единно училище "Д. Благоев" (бившата l-a мъжка гимназия). Кварталният партиен отговорник първоначално отказа да ми даде бележка за кандидатстване в Университета. Гледаше се на нас, като на фашисти, понеже баща ми отказваше да стане партиен член. Тогава казах на майка ми, че трябва да намерим връзки. А тя ми отговори: "Моли се. Нашите връзки са на небето." След гимназията (учебната 1951-1952 г.), отидох в язовир "Студена" и работих на сонда. Случи се нещастие и ми се премазаха някои пръсти на дясната ръка. След това бях общ строителен работник на сградата на Българската национална телевизия, където никак не бе леко. Там срещнах част от софийската интелигенция - главно съкратени адвокати. С тази моя дейност и припечелите пари можах да помогна финансово на родителите си. Действително, връзките ми на небето се оказаха много силни. Въпреки отправените закани, през 1952 г. ми се разреши да кандидатствам и влезнах в Агрономическия факултет, Селскостопанската академия "Г. Димитров". През 1957 г. завърших и бях разпределен за Добруджа - машинно-тракторна станция в с. Шабла, Балчишко, като ръководител на Растително защитна база, където престоях три месеца. На 1 септември 1957 г се завърнах в София и се ожених за Елена Т. Петрова, с която дружах от училище - от 7 години. Тя ме познаваше добре и разбираше. От деня на нашето събиране, тя стана като мен вегетарианка. За нейния баща, д-р Тодор Петров, това беше нещо недопустимо. Обаче, тя остана вярна на пътя, който започна с мен. И двамата ми сина - Драгомир (роден 1960г.) и Павел (роден 1975 г.), не бяха захранени с месо. Те и сега са вегетарианци. Елена, същата година като мен (1957), завърши Английска филология при СУ Климент Охридски". Това стана причина, заради нея да ми бъде предложено ново място на агроном-землеустроител в Окръжен народен съвет, Стара Загора. Отидох при брат Боян Боев на Изгрева. Той ме прие с такава любов и ми написа писмо до Донка Кънева (кака Донка). Леля Донка (така й виках) ме взе в дома си, като свое дете. Къщата на леля Донка беше на "Аязмото". При нея идваха много сестри и братя, не само от Стара Загора. Всяка сутрин от дома й една група се качвахме при къщичката (салона), където правехме сутрешните упражнения. Това бяха годините 1958 и 1959. Тревожните новини от София дойдоха и до нас. В Стара Загора се проведоха хайки за изземването на томовете с беседи. Със съпругата ми, Елена, като дойде в Стара Загора си взехме квартира. Тя престоя не повече от една година, понеже не можаха да й осигурят необходимия минимум часове в гимназиите. В София тя започна работа в "Алианса", като преподавател по английски език. През 1960 г. напуснах Стара Загора, върнах се в София, стоях 6 месеца без работа и живеехме само от заплатата на Елена. Намерих си работа на земеделски работник в опитното поле на Института по растениевъдство край двореца Враня и в землището на с. Горни Лозен. След време бях преназначен за техник и едва в последните години, преди напущането ми, като агроном. Изпълнявах "черната" най-трудна работа, която възникваше в опитното поле. Акад. Атанас Попов харесваше работата ми, но не можеше да направи за мене каквото и да било, понеже не бях партиен член. След един разговор, той ме насочи да мисля за подготовката си да работя в областта на систематиката на културните растения. Това означаваше през учебната 1960-1961 г. наново да кандидатствам с гимназиалната си диплома за студент в Биологическия факултет при СУ "Климент Охридски". Въпреки заканите на кварталния партиен отговорник, аз започнах да следвам задочно второ висше образование. Работех като агроном по опитните полета и учех вечер, нощем в къщи и по читални. В къщи (в дома на родителите на Елена) живеехме в една стая, понеже със заповед се нареждаше в стая да пребивават двама души. През 1960 г. ни се роди първият син, Драгомир. В съседната стая, семейството на брата на Елена имаха 2 деца, а в третата стая живееха родителите й. В три стаи живеехме 9 човека с общи сервизни помещения. Тази обстановка продължи цели 13 години! Елена, когато роди, остана в къщи по майчинство само през летните ваканционни 3 месеца. Това, което преживяхме през тези години бе една сериозна школа за нас. Такъв беше живота. Заради учението ми и вземането на второ висше образование, колегите ми партийци ме гледаха с лошо око. За да променя нещата, аз се явих на конкурс за асистент в катедра "Ботаника" на Агрономическия факултет, като отличен студент. От петимата явили се кандидати, аз взех първото място, но наново ми се попречи. От Института по растениевъдство чрез градския комитет на партията не бях допуснат и докладван на Факултетния съвет. Впоследствие бе написана за мен ужасна характеристика, за която поисках да се направи анкета чрез вестник "Работническо дело". Дори не ми отговориха. Задочното ми следване в Биологическия факултет завърших през 1966 г. с пълен отличен на държавния изпит От взетите конкурсни и университетски изпити, повече от 100, видях постоянната помощ, която ми се даваше от невидимия свят. Чудесата ставаха, когато след молитва с майка ми, отивах на изпит. При завършването ми на Биологическия факултет, акад. Атанас Попов беше починал. Хората, които ми даваха кураж и ме насърчаваха да уча ги нямаше. Тогава, сам акад. Даки Йорданов ме потърси, за да ми предложи работа в Ботаническия институт с ботаническа градина при БАН. Той беше ректор на СУ "Климент Охридски", директор на Ботаническия институт, завеждащ катедра "Ботаника" при Биологическия факултет, мой професор по систематика на растенията, председател на Комисията за държавен изпит и най-важното, той ме познаваше като отличен студент. Обаче, поредно от Института по растениевъдство побързаха да дадат по служебен път характеристиката, с която ми бе спрян избора ми за асистент в катедра Ботаника на Агрономическия факултет Тази характеристика ми бе написана от партийния секретар на секция "Растителни ресурси" към Института по растениевъдство. Вече повече от 2 години аз бях под ударите на този човек, който въобще не ме понасяше, понеже аз отказах да работя за него. Всичките ми приятели ме съветваха да се моля на Бога за този човек, да търся в него най-красивите черти в характера му и тази частица от Бога, вложена в него. Това беше поредната школа за мен и промяната дойде. Същият човек ми написа нова и хубава характеристика и аз можах на 1 септември 1967 г. да започна работа в Ботаническия институт, като биолог. Веднага заминах в командировка в Рила планина. Три дни по-късно, след автомобилна катастрофа се намерих в Самоковската болница с пукната глава и тежко сътресение на мозъка. С прибирането ми вкъщи, Елена започна да ме лекува с лапи от квас и конски кестен (по Димков). Смяташе се, че поне 6 месеца ще съм неработоспособен. Междувременно в секцията, в която бях назначен, се обяви конкурс за научен сътрудник и то за определен човек. Аз бях вече на 34 години и нямах какво да чакам. Никой не очакваше, че ще се възстановя и започна да уча. Един месец след катастрофата започнах да правя опити да чета. Главоболието ме съпътстваше, но аз упорствах. Конкурентката ми за мястото "научен сътрудник" се отказа да се яви. Комисията не знаеше какво да прави, но след 2 часа закъснение от определения час ме приеха за писмен и устен изпит. Станах научен сътрудник в секция "Геоботаника" на Ботаническия институт при БАН. Така се сложи началото на един нов период от живота ми - 24 години в Ботаническия институт. Работех заедно с проф. Велчо Велчев. Той беше много ерудиран, с качества на научен работник. Проф. Велчев ми даде много познания. Той стана директор на Института и завеждащ катедрата "Ботаника" в Биологическия факултет. Постоянно пътувах в командировки из страната с него за теренни проучвания. В продължение на 12 години аз преподавах, като негов асистент, в катедрата по Ботаника. Проф. Велчев беше честен комунист, който след 10.XI. 1989 г. не се промени. В този период от време на усилена научна работа излезнаха с моето име (сам или в колектив) повече от 50 научни публикации, 4 монографии, десетки научно­популярни статии в списания и енциклопедии, разработки по договори и социални поръчки. Бях ограничаван за пътувания в чужбина. Не ми се даде възможност за специализация и да защитя дисертация. Мисля, че при тези обстоятелства, вероятно за мене това бе тавана - научен сътрудник I степен. Аз бях благодарен на Бога, защото обичах работата си. Прекарвах с месеци из планините и в най-красивите места на нашите резервати и национални паркове. В командировките преживях още пет автомобилни катастрофи. Последната бе след пенсионирането ми, като пътувах по договорна тема. След челния удар със самосвал, аз излезнах от смазаната кола само със счупено рамо. Благодаря на Бога! Винаги и навсякъде Той ми е помагал и закрилял. За този ми изпълнен с радости и изпитания живот много духовни сили, подкрепа, любов и грижи получавах от майка ми и съпругата ми. През 1972 година майка ми, пресичайки Цариградското шосе, бе блъсната от кола. Тя бе редица дни в безсъзнание със счупен таз, ръка, глава и мозъчно сътресение. По-късно се установи, че има наранен жлъчен мехур, за която тя бе оперирана. Накрая, от шприц инфекция, тя пожълтя от хепатит и бе прехвърлена от "Пирогов" в Инфекциозната болница. Цели 6 месеца майка ми прекара в болнична обстановка. Какво ли не, не й мина през главата, но духът й остана силен. Тя бе най-тежкия случай в болничната стая на "Пирогов", но всяка вечер се молеше на глас за всички страдащи край нея. В този период от време нейните ужасни болки започнах и аз да чувствам. Това явление тогава не го разбирах, но после ми стана ясно, колко голяма е връзката ми с нея. Аз трябваше да я науча да ходи наново и Бог помогна. Тя живя още 7 пълноценни години, до 1979 г. и не се налагаше да употребява бастун. До последно майка ми бе на крак и вечерта, когато си тръгвах от дома й, на 25 януари 1979 г., изпращайки ме до входната врата, тя ми каза: "Сбогом". Това ме стресна и аз се върнах и я попитах защо се сбогува с мен, а тя ми каза: "Не знам". Тогава ме прегърна и ме задържа в прегръдката си. На другата сутрин в 5 ч., тя отмина в Невидимия свят. Във времето от голямо значение за мене бе връзката ми с редица братя и сестри от Братството. Освен материали за четене, които получавах, никога няма да забравя часовете прекарани в молитва, общи вечери и музикалните изпълнения. Най-продължителна ми бе връзката с брат Петър Филипов, който отвори дома си. При него често отивахме с майка ми на молитва и се срещахме с Марийка Марашлиева, Дина Станчева, Боянчо Златарев. Това бяха незабравими вечери. Брат Петър Филипов, след счупването на крака си, се налагаше да ходи на бани. Повече от две години с Боянчо, брат Петър, Марийка и аз, по 3-4 пъти седмично бивахме в 5.30-6 часа в Панчаревската баня още при пълненето на горещия басейн. Страданието ми от хецване, дископатия в кръста, което имах от 10 години, изчезна. Този мой контакт и приятелство с брат Петър беше за мене повече от благословение. Когато той пожела с моята кола да го закарам една нощ до село Миндя, Търновско при брат му Нойо, все още не разбирах състоянието му. Тогава с нас дойде и Марийка Марашлиева. Помня, че цял ден бях на работа и се чувствах много уморен, но тръгнахме. След период от няколко месеца, в първите дни на м. април 1984 г., брат Петър ме извика в Русе. Пристигнах към 6 часа сутринта. Беше още тъмно. Позвъних. Марийка беше станала. Влезнах в стаята, където брат Петър беше седнал в леглото си. Запалена бе нощната лампа, обаче, светлината, която той излъчваше ми се строи по-силна и по-ярка. Край него имаше сияние. На 20 април 1984 г. брат Петър отмина от този свят. Той преживя много физически, но и душевни болки. От много хора се беше разочаровал и страдаше за тях. Понякога се чувстваше огорчен и обиден. Нашите събирания при него бяха следени, но той не се уплаши. Връзката му с Учителя бе постоянна и реална и това му даваше сили. За дълго бях в кореспонденция с Катя Зяпкова. Мама дружеше с нея и прекара една зима при Катя в с. Змеево, Старозагорско, в къщата на близнаците Георги и Димитър. След като Катя Зяпкова получи инсулт, ходих в с. Змеево да я видя. Нейните писма, изпълнени с цитати от беседите бяха от голямо значение за мене. До последния момент доколкото силите й позволяваха, тя пишеше. Колко много кураж в живота ми е давала Невянка Неделчева. Как много ми липсват сега всички тези наши приятели! През 1992 г. бях повикан със съпругата си на богослужение на наново събралата се църква "Д-р Лонг", в един клуб на СДС. Богослуженията се водеха от пастир Здравко Безлов. Минал през лагери и затвори за близо 13 години, сега той парализиран, след инсулт, наново се бе качил на амвона. Той събра църквата в София, но направи и необходимото да организира Методистката църква в България. През 1993 г. пастир Безлов получи инфаркт и почина. Необходими бяха хора, верни на делото, които да опазят Църквата от самозвани методисти. През 1994 г. ме поканиха да стана секретар на Настоятелството, а след това ръководител на миряните за Софийската църква. Впоследствие, през 1997 г. бях избран за ръководител на миряните за цяла България и член на Централното ръководство. Привлечен бях на работа в офиса на Централното ръководство. Задавах си въпроса: Защо Бог ми определи тази работа? Станаха смени на пастирите. Понякога се налагаше аз да заемам амвона. През 2004 г. пастирът на църква "Д-р Лонг" напусна, което предизвика разцепване на Църквата. В този кризисен момент осъзнах отговорността си и с помощта на верни сестри и братя запазихме част от миряните. Епископ Болетер от Цюрих пристигна. Също така супериндентант пастир Б. Алтунян се намеси. Аз ще кажа, че Църквата оцеля, защото Бог беше с нас. Бяхме загубили всички деца, младежи и повече от 75 човека членове на Църквата. Сега имаме млад и енергичен пастир и Бог благославя работата ни. Задавал съм си въпроса: Защо в християнската религия има толкова много деноминации? Погледнете хората, колко големи различия има между тях в тяхното духовно развитие. Всеки човек според светлината, която има, трябва да намери църквата, обществото, където да получава храна и пълнота за душата си. Никого не упреквам, но искам да насърча всички, които са познали Бога, да търсят, да учат и духовно да израстват във вярата си. Това е задача за всеки един от нас.