Търсене във форума

9. Разболях се от тежка заразна болест-паратиф Скоро се разболях от тежка заразна болест. Татко се принуди да извика мама, която живееше у леля ми Анка да дойде да ме гледа. Тя веднага дойде. Затворихме се двете в стаята и аз се почувствах отново щастлива. Болестта ми съвсем ме сломи. Едва ставах от леглото. Татко идваше всеки ден да ме гледа през прозореца който беше ниско до земята. Молех го за кукла. Ах, колко радост щеше да ми донесе някоя къдрокоса кукла, с очи, които се затварят, на която винаги бях мечтала да ушия най-хубавата рокля. Един ден татко се яви на прозореца засмян и ми показа нещо-то беше кукла, но каква? Малка, бяла, порцеланова кукличка, със слепени отстрани ръце и черна лъскава главичка. Та това ли бе отговорът на многогодишното ми желание за кукла! Взех я в ръцете си, погладих я и жално погледнах татко! О, и той не ме разбирал! Сега поне, като бях тъй безнадеждно болна, не можа ли да отдели няколко лева за мен, за да зарадва тъжното ми сърце? Пак се занизаха еднообразните дни на легло и неразделната ми другарка - мъка - сви гнездо завинаги в сърцето ми. Вече нямах надежда да получа от родителите си нещо, което да ми открие тяхната любов към мен. Майка ми седеше до мен бледа и мълчалива. Тя не бе надживяла обидата от татко и стоеше до мен сякаш по принуждение. Тя не ме обичаше, или пък не знаеше как да прояви любовта си към мен. В това започнах да се убеждавам. А татко - и той не знаеше как да ме обича. Той никога, както и майка ми, не изразяваше външно любовта си. А малкото ми сърчице тупаше едва-едва, хладно, измъчено, жадуващо топлота, милувка, нежност. . . Ах, печално детство! Безлюбно детство между двама, които не се обичат, които се отблъскват, а аз стоях между тях с протегнати студени ръце, които не можеха да стоплят Защо живеех тогава? Никому не бях нужна, никого не можех да зарадвам, а така дълбоко желаех да видя мама и татко радостни, усмихнати, в нежна прегръдка на любовта, копнеж, който никога не се сбъдна, дори когато татко лежеше на легло през последните дни на живота си в агония и нечувани мъки. Тъжно изтекоха сивите дни на болестта ми и един ден, олюляваща се, отново стъпих на крака. Излязох на дворчето - беше ранна пролет. Ябълката бе напъпила, а суровият дъх на влажната земя изпълни гърдите ми с надежда. Бях оздравяла и скоро щях да тръгна на училище. Но каква беше мъката ми, когато ми съобщиха, че училището ни е взето за болница от няколко дни, а учебните занятия временно прекъснати. А аз така жадувах да отида на училище при любимия си учител, при веселите, добре облечени деца! Върнаха се сестра ми и братчето ми. Какво ли преживяваха те! И двамата бяха замислени и мълчаливи, сякаш не се радваха, че ме виждат отново здрава. Те се бяха отчуждили от дома ни, над който бе надвиснал облака на скръбта - не се чуваха звуците на китарата, никой вече не пееше. В.К.: Сега, на страница 10 тук се споменава за Световната война, има ли запазени статии във вестник "Мир" от баща ви? Весела: Майка ми всички вестници изгори. Книгите, татко ми имаше много хубава библиотека, английски, френски, немски, законодателски там, "Фаденхект", коментар на търговския закон, дебела книга, помня майка ми продаде на килограм книги, щото ние бяхме съвсем без средства след почиването на татко, нито пари, нито дом, бяхме крайно бедни. Майка ми тръгна да шие по къщите и трябваше да ни издържа, затова мен ме изпратиха в пансиона, да облекчат майка ми. В.К.: Така, вие споменавате, че баща ви пише много статии във вестник "Мир". Весела: Да. В.К.: Как се подписваше той? Весела: Мисля, че Веролюб му беше псевдонима. В.К.: Веролюб? Весела: Мисля. Не съм сигурна, като че ли така остана в паметта ми. Но той пишеше против съюзяването на България с немците, с германците. Като пророкуваше крах на България, и брат Белев от братството, който го познаваше добре, ми каза след години, твоя баща беше пророк, всичко, което каза, се сбъдна за България, за края на войната, въобще той беше миролюбец и абсолютно против всякаква война и всякакво насилие. Пълен въздържател, нито вино, нито тютюн внасяха в къщи, не ни водеше по ресторанти дори, нито по кина. Много пуритански нрави имаше. В.К.: Сега, въпросът с тези статии във вестник "Мир" са много важни, защото това, което аз прочетох във вашето изложение, разбрах и дойдох до извода - това, което е работил баща ви, след това вие го продължавате. Весела: Да. Учителят ме каза: "Ти трябва да продължиш работата на баща си, ти вървиш по бащина линия". Татко ми последните две години, преди да си замине, написа една голяма поема "Химна на мировете". В.К.: Вие имате ли я тая поема? Весела: Имам я. Той пише космо-митологична и нравствено-социална поема. А той пишеше нощно време. Ставаше нощя и пишеше, и вечер ни четеше стихове. Сестра ми имаше почерк хубав и ги преписваше. Той не можа да свърши поемата, която свършва с пет върха. Той беше написал само за Олимп и Голгота. А Учителят казва, че петте върха са: Голгота, Тавор, Синай, Арарат и ... В.К.: И Мория. Весела: Мория, да. В.К.: Сега, вие имате тази статия, нали? Весела: Имам стихотворението. В.К.: Добре, ще го приложим. Весела: Тя е 365 страници. Учителят 1938 година ми каза: Довърши поемата на баща си. В.К.: Вие я довършихте. Весела: Аз слезнах от Рила и веднага написах останалите върхове, петте върха и когато свърших всичко усетих как една сила излиза от дясната ми ръка. Баща ми е писал и аз усетих неговото присъствие в ръката и как той излезе от ръката ми. В.К.: Така, тя след време ще се приложи, тя е завършена. Весела: Тя е завършена, запазена.