Търсене във форума

239. Песента "Люти клетви" става на "Любовта нивга не се мени" Другата популярна народна песен, на която текста се измени, беше "Люти клетви". Проклет да е, триклет мамо, Който либе люби, мамо, Люби, па не взема. Либе помни и проклина До девет години, До девет години, мамо, До девет повоя. Мрачният дух на българина е изразен в тази стара народна песен, както и склонността му да проклина всичко, което не е по волята му. Ето новия текст на песента: Тъй се мъчех, мила мамо, И таз песен пеех Докат'дойде светъл ангел И вест ми донесе Че любовта, мила мамо, Нивга не се мени. Нивга не се мени, мамо, Никога не чезне, Че вcu моми, мила мамо, Са все светли души, Светли души, мила мамо, Кои либе ми люби, Благословен, каза мамо, Който добре люби, Който добре люби, мамо, И добре обича. Мой то либе, мила мамо, Много добре люби, В мой то либе, мила мамо, Бог всички люби. (Забележка: За "Люти клетви" виж "Изгревът" т. XVI, с. 137-141,167-168) Учителят насищаше българските мелодии с ново съдържание, с новата идея за Любовта, която в миналото е била тъй ограничена. Той извършваше дълбоки алхимични процеси в българския дух чрез тези песни.

238. Песента "Татунчо" Вечер, след вечеря, Учителят ни караше да пеем, и една вечер накара брат Пеньо да изпее народната песен "Татунчо". Татунчо, страшен хайдутин, Дошъл е мами на гости, Стисна го майка прегърна, Зарони сълзи, зарида: "Ела си, синко, в село, Не ти ли синко омръзна По тия тъмни балкани! Хайдутин майка не храни. Учителят преобрази думите на песента и описа новия българин така: Татунчо, славен млад юнак Нежно си мами продума: "От днеска, мамо, аз реших Нов живот да заживея, радост в душата ти да внеса, На всички добро да правя. Сега в моята душа Новото добро проникна Син майка с Любов да храни. (Забележка: За "Татунчо" виж"Изгревът"т. XVI, с. 135-137,165-166.)

216 а. Песента "Ангел вопияще" На 21 ноември 1943г. научих, че Учителят е в планината на хижа "Алеко" и почувствувах силен импулс да тръгна натам. Витоша бе цяла обвита в бяла мъгла, когато стигнах подножието й. Над бялата вила в село Симеоново седнах на един камък и се помолих: "Ако не трябва да отида горе, мъглата да остане, но ако трябва да се отвори пътя". И наистина, като тръгнах, изведнъж се проясни и се очертаха контурите на планината - дори слънцето изгря. Радостно и неусетно се изкачвах. Скоро всичката мъгла слезе долу и се разтла над София. Гледката бе прекрасна. Долу-бяло, пухкаво море от мъгла, а планината ясна и величествена. На хижа "Алеко" ме срещна Учителят и каза: "Много добре направихте, че дойдохте." Настаниха ме в просторната стая с девет легла, където беше Учителя. В стаята сме: Борис Николов, Боян Боев, Гавраил Величков, Милка Апаманчева, Савка Керемедчива, Маргарита Мечева, Мария Тодорова и Учителят. Печката гори, а вечерта при светлината на газена лампа се разговаряхме до полунощ. Учителят говори малко. Разказваха се разни случки из живота на братството. По едно време Учителят, който слушаше углъбен, започна да пее песента "Ангел вопияше" - любимата ми песен, която майка ми пееше, когато бяхме малки деца. Той пееше с дълбоко чувство и не сваляше погледа си от мен - като че ли за мен я пееше. Трогнах се дълбоко и се помъчих да проумея защо ми пее тази вълшебна песен, когато баща му е създал. Атмосферата бе мистична -тишина и невидими присъствия изпълваха мястото, където вслушани в дълбокия глас на Учителя, преживяхме нещо неизказно красиво. Всички пяхме след Учителя няколко песни, целунахме Му ръка и си легнахме. В.К.: Как живеехте с майка си? Весела: Веднъж Учителят ми каза: "Стига са те возили в количка." В.К.: Ти вече трябва да слезеш от количката и да ходиш. Весела: И да тръгнеш на собствените си крака. В.К.: Това, кога е казано? Весела: Учителят ми каза, че аз много така на майка си, на родителите си съм разчитала и много съм слушала майка си, което е право. Аз много я слушах, защото я смятах за много умна и добра. Обаче, тя вършеше много работа и някак си ме лишаваше от правата да бъда самостоятелна. Месеше се в моите връзки, пречеше, обявяваше се против някой и т.н. И ми влияеше много. И Учителят каза: "Време е да не те возят повече в количка, сама да тръгнеш на нозете." Да стана самостоятелна, за да укрепна. Защото, разчитайки толкова на майка си, аз бях слаба.

4. Песента "Блудният син" 4.1 Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Т. 4. София, Библ. Житен клас, 1993, с. 207-209. Галилей Величков Между приятелите и почитателите на Учителя имаше такива, които Му подаряваха цигулки. Те бяха няколко. Някои от тях бяха ученически инструменти, а имаше и по-добри. Обичах да се отбивам в Неговата приемна, за да поддържам инструментите. Почиствах лъковия прах. Подменявах струните. Проверявах квинтовата нагласа. Това все повече и повече ме приближаваше до Учителя. Случи се така, че един ден заварих Учителя сам в салона. Току що бе свалил капака на пианото. Беше си посвирил. Обичаше понякога сам да свири, без да го обезпокоява някой. Придружих го до приемната. Покани ме да влезна вътре. Разговорът протече непринудено. "Отдавна търся един музикален мотив - каза Учителят с особена загриженост. Търся го вече 30 години. Интересен е като композиция. Богат и съдържателен е като история за един живот. Избродил е далечни светове, докато дойде при мен. Назовах го "Блудниясин". Зная, че ще дойде и затова го очаквам. Но кой е денят на неговото възвръщане?" Учителят замълча. По-сетне още няколко пъти говорихме за този мотив, но той все не идваше. Минаха няколко години. Бях мобилизиран. Задържаха ни в казармата. Още не бе определен граничния сектор на турската граница, който трябваше да се охранява. На петия ден от пристигането ни на границата, командирът ме повика и показа една пощенска картичка, адресирана до мен. Подаде ми картичката. Прочитам следния текст: "Поискай отпуск. Ела. По спешност трябваш на баща ни. Важно събитие. Подпис-твоята сестра." Командирът беше прочел и проверил отворената картичка. Такова бе правилото за военна кореспонденция на войниците. Тя се проверяваше, както при идване така и при излизане от военната част. Командирът с важен тон ме оглежда. "Какво се е случило там при баща ти?" "Не зная. Но трябва да е важна домашна причина. Ще ми разрешите ли домашен отпуск?" "Тръгвай веднага. Днес е събота. В понеделник рано сутринта, искам да си тук. Дай си военния билет, за да ти подпиша отпуската". Той се подписа и аз бързо се отправих за влака. В купето прочитах много пъти пощенската картичка. Това беше почерка на стенографката Савка Керемидчиева. Разбрах, че се касае за особена среща с Учителя. Пристъпвам на Изгрева с военната си униформа. Почуках на прозорчето на малката дървена къщичка на Савка. "Веднага иди при Учителя! Той има скъп гост - Блудният син. Вчера на клас чухме за пръв път търсения от Него дълги години музикален мотив. Каза, че утре, в неделя, вместо редовното утринно Слово ще свири с цигулката си. Иди веднага при Учителя." Савка това го изрече на един дъх през отвореното прозорче. Дори не можех да се здрависам с нея. На един дъх изкачих стъпалата на осветената стълба от нощната лампа. Беше се вече мръкнало. Почуках плахо на Неговата врата. Той я отвори. Шеговито ме запита: "Избяга ли или те пуснаха в отпуск?" "В домашен отпуск съм до понеделник", отговорих високо и по войнишки. "Тогава утре ела на клас. Поканен си на концерт. Ще изсвиря "Блудният син" - мотивът, който след тридесет години пак ме посети". Учителят си подаде ръката. Двете войнишки обхванаха Неговата десница. Целунах я. Последва поздрав. Аз тръгнах и заслизах по стъпалата. Чудна, неочаквана покана за концерт. Савка ме очакваше в нейната стаичка. Пихме чай. Тя слушаше и аз разказвах за войнишкия си живот. После ролите ни се смениха. Тя разказваше за последните новини от живота на Изгрева, а аз слушах ли, слушах. Беше полунощ, когато отидох да спя в една от братските стаи, която бе пригодена за гости. Сутринта, точно в 5 часа вратата на салона се отвори и Учителят с цигулка в ръка се отправи към катедрата. Прочетени бяха утринните молитви. Той слезе от катедрата и отвори кутията с цигулката. Почна да я настройва. Пръстите на дясната ръка докосваха струните, а с лявата ръка притягаше ключовете. Квинтите бяха чисти. Опита ги с лък. Цигулката бе готова. Той засвири. Изпълнението и съдържанието на свиренето не подлежи на описание, а още по-малко за нотен запис. Всички в салона правехме едно и също - слушахме. Странен е този музикален свят на тоновете. Необхватен и несъизмерим. Слово, изказано с тонове, преливащи се предимно в многообразие на гами и съзвучия. Чистота, прецизност, изящество, красота и богата звучност. В границите на три октави се разказваше един живот. Ту бурно и игриво в разновиден ритъм, ту напевно в романтичен минор или светъл мажор. Блудният син откриваше страница след страница дните на своето минало. В едва чуто пианисимо с горната част на лъка напомнящо шепот, долавяхме нежни пориви на любящо сърце. В разложени акорди с необходимата сила се изявяваше далечна традиция за изпълнението на Висша воля. От светове в светове преминаваше пътя на блудния син. Съдбата му бе един голям живот, разказан с езика на тоновете, изтръгнати със завидно майсторство от подвижните пръсти на Учителя. Няколко тържествени акорда и разказа свърши. Тишина. Диханието на голямото мнозинство бе спряло. Учителят не продума. Прибра цигулката си. Качи се на катедрата. Прочетохме добрата молитва. Концертът свърши. "Блудният син" се завърна при Учителя. Завърна се в Бащиния си дом. Той бе приет в Школата на Учителя. Словото на Учителя бе Слово и за него. 4.2. Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Т. 1. София, Библ. Житен клас, 1993, с. 404-405 Борис Николов В някои от своите беседи Учителят разказа следния спомен: "Когато бях студент в Америка, студентите решиха да дадат концерт. Поканиха и мене да изсвиря нещо с цигулката. Изсвирих им импровизация в момента, "Блудният син". Публиката следеше с най-голямо внимание и като свърших, остана в мълчание доста дълго време. След това, като се опомниха, бурни аплодисменти заляха салона. Студентите идват при мен, поздравяват ме и питат: "Какво беше това парче? Откъде го вземахте? Дайте ни го да го препишем, да го имаме и ние". Аз им казвам: "То не е записано още. Импровизирах го сега в момента". Учителят ни е свирил тази мелодия два-три пъти в клас. Много сложна, трудна и драматична пиеса, в която се очертават образите на бащата и синовете - големият и малкият. Жалко, че не можахме да я запишем.

2. Песента "Завръщане на блудния син" Изгревът пее и свири, учи и живее. T. 2. София, Библ. Житен клас, 1995, с. 224. Борис Николов Незабравими моменти ще останат в паметта на учениците от Школата, когато Учителят ни показа няколко Негови песни. Една от най-големите, която той ни е свирил един, два или три пъти са нарича "Завръщане на блудния син". Аз текста за тази песен не съм я чувал, но мелодията Учителят я изсвири няколко пъти с цигулката Си. Тя беше цяла симфония и продължаваше доста дълго. Обаче, нямаше кой да я запише. Нямаше тогава магнетофони. И тази чудна мелодия бе изсвирена и остана в небитието и се загуби за нас. Нямаме я вече. Само остава споменът за онези, които са я чули. Първият път, когато я изсвири Учителят, Той ни разправяше, че я е свирел, когато е бил студент в САЩ. Студентите давали концерт. Те знаели, че той свири на цигулка и те го помолват да вземе участие. Съгласява се и когато идва Неговия ред да свири, а залата е голяма и препълнена с народ, Той им изсвирва тази мелодия. Но Той я създава в момента, в момента я импровизира и в момента я сваля отгоре. Това е идеята по Евангелието за завръщане на блудния син. Когато бащата посреща сина си, казва: "дайте му новите дрехи, заколете храненото теле, защото загубен беше този син, загубен бе и намери се". Значи на тази тема е песента. Учителят изсвирва песента, а залата е омагьосана, изненадана и всички мълчат и след туй гръмват аплодисменти. Търчат към Него и питат: "От кого беше това парче? От кой автор?" Учителят мълчи, мълчи и после им казва: "Тази мелодия Аз създадох в момента!" Оттогава Учителят поддържаше тази мелодия. Като се завръща в България, Той я изпълни в клас само 2-3 пъти. Тя остана незабравима, но незаписана. Нямаше кой да я запише. Загубихме я. Но беше доста сложна мелодия. Трудна за запаметяване и трудна за изпълнение.

X. КРАСОТАТА И ДОСТОЙНСТВОТО НА ЖЕНАТА Невена Неделчева 1. Песента на татко От малка, пък и досега, съм любимката на татко. Мама повече обича Иво, братчето ми, а може би и защото е по-малък. Горях от нетърпение да се завърне татко по-скоро от работа и да почне да ми разказва приказки и да ми пее песни. Той пее много хубаво и досега. Вечер никога не заспивах, докато не ми изпее всичките песни, които баба някога му е пяла, когато е бил малък, а и други, които отпосле той е научил. Бях 8-9-годишна, когато се разболях от скарлатина, но в много остра форма. Иво веднага го отделиха, да не се зарази от мене, а татко го виждах само през прозореца, защото ходеше на работа и не биваше да влиза при мене. Колко е било мъчително боледуването за мене, съм забравила, защото всяка физическа болка се забравя, когато тя премине. Но колко много съм страдала за татко и колко много съм чувствувала необходимостта да ми пее, никога няма да забравя. Изгарях от температура и чувствувах непреодолима потреба да ми пее татко. Струваше ми се, че неговата песен ще прогони температурата, ще намали болката ми. Плачех и исках татко, а той беше чиновник и не можеше да бъде постоянно при мене. Мама ми казваше това, аз го разбирах, но не можех да махна необходимостта да чувам песента му. И вечер милият ми татко стоеше под прозореца ми и до късно ми пееше бабините песни. Тогава аз се успокоявах и заспивах. Но това успокоение биваше за малко. Болестта ми се развиваше и се приближаваше до своята криза. И при най-голямата си болка, и при най-голямото си страдание, никога не забравих, че ми е потребен татко и неговата песен. През тези решителни за живота ми дни, татко е прехождал по няколко пъти от учреждението до дома и аз гледах изпитото му, мило за мен лице, опряно на прозореца и вдълбените му от мъка и безсъние очи. И всякога, когато го виждах, устните ми пошепваха само едно: «Искам да пееш.» През нощта, през време на кризата - аз вече не помня това, но мама ми разказва, - макар и в полусъзнание, аз съм искала татко да пее. И той, обичният ми мой татко, е пял през цялата нощ под прозореца ми. Майка казва: «Пее татко ти, а цялото му лице - обляно в сълзи.» Така е пял до призори. Когато Слънцето изгрявало, той си спомнил една бабина песен с която тя го е будила сутрин. В песента се казвало, че Слънцето е изгряло, птичките запели, цветята разтворили чашките си, а пчелиците излитнали от кошерите. Време било да стане детето, защото новият ден дошъл. Тогава аз съм се усмихнала и съм пошепнала: «Мамо, това е най-хубавата песен на татко. Аз ще оздравея и ще стана.» После наистина оздравях. Но и до днес, когато татко пее тази песен, очите му се изпълват със сълзи, а в моята душа става светло, хубаво, просторно, защото новият ден е дошъл. Боже, благодаря Ти! 11.12.1947 г.

4. Песента на Учителя* Тя замлъкна. Ние продължавахме да мълчим, вдадени дълбоко в това, което бяхме чули. След малко тя отново заговори: - След това ме назначиха в това селце. Хората са добри, природата - прекрасна - животът ми протича като бистрият поток между цветята. Но аз никога няма да забравя на Кого дължа живота си... И днес - да чета и прилагам в живота си Словото на Учителя, е едничката цел и смисъл в живота ми... Малкият облак, който бе забулил случайно Луната, беше преминал и заедно с последните думи на сестрата учителка, верандата се обля отново с трептящата сребърна светлина. От гърдите на всинца ни неволно се отрони тиха въздишка. Един от братята вдигна цигулката си и засвири песента на Учителя. Полекичка подхванахме всички... В това време, хазаите на учителката тихо насядаха недалеч от нас на верандата. И каква приятна бе за мен изненадата, когато ги чух да пригласят и те на песента... Ние пеехме, а в душите на всинца ни трептеше светлият образ на Учителя, Който всекиго един от нас беше спасил от нещо... и показал верния път в живота. Околните върхове сякаш се снишаваха, а горите притайваха дъх, за да чуят по-добре песента на Учителя. Луната плуваше по небесната шир и по-изобилно струеше сребристата си светлина... Наистина, в тази нощ имаше чудна красота!... На сутринта, изпращани от сестрата учителка и нейните мили ученици, ние продължихме пътя си, отнасяйки в душата си хубавия спомен за неочакваната среща и гостоприемството всред планината. ___________________________________________________ * Случаят е истински, но предаден в художествен израз с други имена, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

II. РОДЕНА С ПЕСЕН, ЖИВЯЛА С ПЕСЕН И ПРЕРОДЕНА В ПЕСЕН Моята майка пееше много хубаво, така че аз съм родена и закърмена с песен. Обикновено тя ни преспиваше с песен и ни събуждаше с цвете. Да те събуждат с цвете не е проста работа, а е цяло изкуство: трябва да знаеш кога и как, и къде да се докосне с цветето лицето на спящото дете. Като малка обичах да пея и това бе причината да се запиша в музикалното училище със специалност пеене. Завърших на 16 г. и постъпих в операта на работа като хористка, за да се изхранвам. И трите деца на майка ми бяха с музикални заложби и трите деца работихме като хористи в операта и там се пенсионирахме като такива. За пръв път видях Учителя и се срещнах с него след един концерт. Синът на Голов ми каза: „Твоето място е при нас". Учудих се, кое е това място и той ми даде необходимите напътствия за адреса на това място. И така аз отидох на това място, а то бе на ул. „Опълченска" N 66. Представиха ме на Учителя и Той ме задържа на обяд в приземния етаж и от тогава започнах да слушам беседите Му. На едно представление на операта „Тоска", което бе в „Свободния театър", през времето на почивката на хористите, на антракта, то аз отидох на ул. „Оборище" да слушам лекция на Учителя, а там беше новия салон на братството. Слушах и се върнах и никой не разбра, къде съм ходила. Но Учителят разбра и каза: „Била си амазонка в предишно прераждане". Тогава си спомних, как като малка обичах да яздя коне и да играя на момчешки игри с децата от махалата. Та бях прескочила от театъра една вечер в салона на ул. „Оборище", за да слушам Учителя. Братството вече бе на „Изгрева" и живота на Школата протичаше по свои вътрешни правила водени от Учителя. Аз обикновено обичах да се усамотявам с китара в ръка, свирех си и си пеех. Веднъж съм полегнала до едно борче и си тананикам, а братята и сестрите са около Учителя на разговор. По едно време Той насочва погледа си към мен и казва: „Нея я викат отгоре, а тя легнала на гърба си и си свири ли, пее ли... " Какво искаше да каже с тези думи, тогава Учителя, аз не разбрах. Как така ще ме викат отгоре и задигат? Та аз съм дошла при Учителя да уча. Това разбрах десетки години след това. А искаха да ме задигнат от този свят. Аз имах хубав глас, бях учила в музикално училище, работех в хора на операта като хористка и смятах, че за мен това е напълно достатъчно. Не можех да мечтая за нещо по-голямо, защото изкарвах хляба си като обикновена хористка. Учителят веднъж ме извика при себе си и ми каза: „Идете при Морфова да учите пеене!" Аз мигам и не мога да проумея, че Учителят лично ме изпраща мен, обикновената хористка при прочутата певица Морфова. Значи Учителят бе слушал моя глас и бе ме одобрил за ученичка на Морфова. За мен това бе голяма чест и се зарадвах. През това време при нея учеше Катя Грива. Но таксата при нея бе много голяма. Аз работех за прехраната си и получавах 15 000 на месец, а за един час се плащаше по 500 лв. Аз се разколебах още в началото заради тези пари, които трябваше да давам и трябваше да ги отгладувам. Разколебах се и не отидох. А Учителя ме изпращаше лично, а това бе непослушание на ученика, за което си понесох и последствията за това. Не мина много време и отново тази мисъл ме завладя да взимам уроци при Морфова, че каквото и да става след това гладна ли ще ходя, боса ли ще ходя, но ставам ученичка на Морфова. Отидох при нея, представих се, казах, че Учителят ме изпраща при нея и започнахме уроците. Минаха няколко урока и аз трябваше да си платя таксата за предадените уроци, както тогава бе прието в края на седмицата. Бях сложила необходимата сума в един плик и след урока, аз вежливо и го подадох с думите: „За уроците". Но тя се изправи пред мен със своята обемиста фигура, която не подхождаше на такава прочута певица и каза: „От теб не мога да приема пари". Аз стоях като замаяна и полека си излязох. Не ми обясни, защо не иска да приеме от мен пари, но ми каза, че в понеделник уроците продължават. За мен остана цяла загадка и неразгадаема тайна. След няколко дни вестниците гръмнаха с новината, че Морфова е катастрофирала с автомобил и починала. Аз бях потресена от тази случка и не можех да проумея още как така, тя ще умира, та нали Учителят ме е изпратил да уча при нея. Моите уроци бяха преустановени и аз се примирих със случая и смятах, че всичко е приключено, който е трябвало да взима уроци ги е взел, а който не е трябвало - не ги е взел. Повече не можеше да се умува и нищо не можеше да се направи. Бяхме след няколко дни в трапезарията на обяд с Учителя и разговора се прехвърли съвсем случайно върху това, кой какъв иска да бъде в бъдещ живот и следващо прераждане. Такава тема е много приятна за развитие на въображението у човека. Но в присъствието на Учителя тя имаше друг смисъл. Изведнъж Учителят се обърна към мене и каза: „Тодора в идущото прераждане ще бъде Аделина Пати". Всички ахнаха от почуда, но думите на Учителя не ставаха на две, защото думата му бе дума на Миров Учител. Аз седя и се питам каква ли е връзката между Аделина Пати и мен? А тя бе най-голямата световна певческа знаменитост по това време. Приятелите коментират случая, а аз мълча навела глава и сълзите ми сами потекоха. Плача и изведнъж излиза цялата картина в онзи момент, когато Учителят ме изпрати при Морфова да уча, като предварително е знаел, че тя няма да взима пари за преподадените уроци, защото щеше да чуе гласа ми и според едно много старо правило не се взема пари от онзи, който притежава най-добрия глас. А тя това бе го преценила и затова отказа плика с парите ми. Освен това Учителят знаеше за моя глас и предстоящата ми кариера на голяма певица, за това бе побързал да ме Изпрати при Морфова, за да бъда обучена от нея. Но аз не отидох по мои съображения, изпуснах времето за това и изпуснах условията. Но понеже все пак отидох със закъснение, та Учителят бе оценил това и предопредели съдбата ми на голяма певица в следващото ми прераждане. Благодаря и за това, но тогава няма да знам, кому дължа това благословение. Сега го знаех, но изпуснах времето определено да стане това и искрено съжалявах за това. Сега разбрах какво искаше да каже Учителя тогава, когато легнала под борчето и си свирих, а братството бе около Учителя. Да, аз си свирех моята песен и изпуснах случая и времето за това да запея в този живот като Аделина Пати. Спомням си, че веднъж Учителят ми каза: „Устроена си да ходиш срещу течението!" Да така протече моя живот, вървях срещу течението му. Родена съм с песен, закърмена съм с песен, отгледана съм с песен, живота ми премина с песен, с песен изкарвах прехраната си, с песен се пенсионирах и с песен преминават последните ми дни. Всичко, премина с песен. Но живота ми не бе песен. А защо ли? Такава бе програмата на този мой живот по време на Учителя, да вървя все срещу течението. И аз го извървях. С песен съм дошла на този свят и с песен искам да си замина. И когато се родя искам да стана певица като Аделина Пати и да пея песните на Учителя. Амин![1] ---------------------------------------------------- [1] По магнетофонен запис направен от Вергилий Кръстев през 1988 год, София.

83. ЛЕГЕНДАТА ЗА ПЕСЕНТА „АУМ" „Аум" е песен, мелодия или упражнение. Текста е само от тази думичка. Мелодията е взета от стара свещена песен - мелодия, нежна, възвишена, затрогваща. Какво точно е „Аум"? Според една стара легенда това е мелодия, благозвучие на човешката душа. В самата легенда се казва: Когато Бог създаде Земята и я устрои, много същества искаха да се заселят на нея. Но имаше велик закон от Бога, че всеки, който иска да бъде жител да живее на тази Земя, трябва да бъде облечен в одежди, които да отговарят на неговия вид, на неговия образ и най-важното, веществото от което ще се направи облеклото, да звучи така, както звучи мелодията на неговата душа. Смили се Бог над тези същества и повика един от най-мъдрите си синове „Саваот", като му възложи задачата да засели красавицата Земя, с всички тези Негови чада, които жадуваха и го молеха да им разреши да живеят на Нея. Саваот, със своите помощници, дойде на Земята и се залови да изработи материя, за всеки род и вид същества, която да звучи, както звучат техните души. Работиха неуморно, създадоха одежди на всеки род и вид, на рибките, на птичките, на сърничките и всички други живи твари. И виждаше се как Земята става все по-красива и по-хубава, навсякъде се чуваше радостна песен на доволство и благодарност. И когато Саваот помисли, че всичко е направено и задоволено, седна да си почине. Изведнъж гледа пред себе си, красиво лъчезарно същество да пее в Божествено благозвучие думичката „Аум". Такава, чудно красива мелодия Той не беше слушал. Слушаше Саваот в унес и не можеше да му се насити. Той разбираше съдържанието на тази мелодия, което значеше: „Аз съм човека необлечен, създаден по образ и подобие на Бога, жадувам и аз да имам одежда, да бъде облечен, за да живея, както другите в тази Райска градина. Моля ви помогнете ми". Трепна Саваот, защото голяма Любов обзе Душата му, събудена от молбата, скръбта и красотата на това същество. Отмина радостта му, в която Той беше потопен от постигнатото. Опечален обърна се Той към своите помощници и с почуда запита: „Защо това най- красиво същество, не е още облечено, за да живее на Земята? То би било най-голямото украшение, най-великата реалност в тази градина на Бога!" Помощниците отговориха с мъка: „Колко искахме да го облечем, но от всичко изработено досега, не се намери елемент, от който да му се създаде одежда, с благозвучието, което то носи със себе си". - „Така ли", рече Саваот - обгърнат от мъка и скръб, скочи и потъна в земните глъбини, да работи с най-голям устрем, за да създаде материя, от която да се направи одежда на човека. Но не успя. Няколко пъти той с всичкото си старание опита, преброди Земята на длъж и шир и в най-големите глъбини, но напразно все неуспех. Измъчен, изморен, с подкосени крака, Той седна на Земята безсилен. Великият, мъдрият, всемогъщият Саваот, този който беше създал планети, слънца, галактики, беше безсилен да направи вещество, с което да облече и засели на красивата Земя своята любима „Аум". Господи, простена Той, има ли край твоята Мъдрост, твоето знание - не няма! И разбра, че въпреки грамадното си величие, мъдрост и знание, колко малък е той и нищожен пред Бога. „Дай ми Господи Светлина, да проумея и разбера и тази Мъдрост, и това знание да мога да помогна, да облека моята любимка, да стане и тя жителка на тази Божия градина!" Но, небето мълчеше, мълчеше Вселената, мълчеше Бог. Навсякъде тишина. Саваот беше сам. Страшна мъка сви Душата Му. Безкрайно страдание го притисна. Защо Той, Великият беше изправен пред най-голямото страдание, пред най-голямото изпитание, което се дава на едно същество. Да бъде сам и безпомощен. Сълзи закапаха от очите Му. Сълзи на любов и страдание, че не може да помогне на своята любима „Аум". Тъй унесен и подтиснат Той неволно почнал да бърка с пръста си в малката локвичка, която се беше образувала пред Него от сълзите Му. Унесът бавно преминаваше, вдигна глава и когато поиска да изчисти пръстите си от тази кал, която беше полепнала по тях, звънна акорд, дивна мелодия, такава каквато „Аум" издаваше. Сепна се Саваот, обилна светлина беше лумнала около Него, цялото небе грееше, радост бликаше навред. Размесената със сълзите на Любовта пръст, звучеше в дивният акорд на ,Аум" и напълно подхождаше за одежда на любимата му красавица. И разбра Саваот каква велика и нова възможност, безкрайна, за знание, мъдрост и творчество му донесе Любовта. Нов мир се откри пред Него. „Господи Безкраен си!" И направиха одежда на „Аум" от тази кал, направена от земя и сълзите на Любовта. И стана той, човекът, жител на планетата Земя и беше толкова красив, че повика Бог жителите на небесата за да го видят. Тъй беше облечен човека. Неизвестен велик посветен в една летопис е отбелязал: „Човекът е създаден от пръст, размесена със сълзите на Любовта".

28. ПЕСЕНТА „ИЗВОРЪТ СВЕЩЕН" След като написах спомените си за брат Лазар и ги предадох за отпечатването им на д-р Вергилий Кръстев, учудването ми беше следното. Веднага на другия ден, след като изиграхме Паневритмията, една групичка от братя и сестри, начело с цигуларката Анка Тодорова, изпяха три пъти последователно най-хубавата песен на брат Лазар със заглавие „Изворът свещен". Изумена и възхитена от случая, аз попитах Анчето как така са се сетили за първи път да пеят тази песен след заминаването на брата. А тя ми отговори: „Сънувах брат Лазар като ми казва: Ще ти помагам от Горе ако пееш песните ми." Просълзих се от радост, включих се в групата и докато приключи сезона на Паневритмията ние всеки ден пеехме тази песен три пъти последователно. Когато си тръгвах за в къщи, си мислех: „Божичко, брат Лазар Опев е знаел, че аз съм предала спомените си за него на д-р Вергилий Кръстев и в същото време се явява на сън на Анчето, тя пък от своя страна да движи въпроса относно желанието му да се пеят неговите песни. Тук помествам текста на изпълняваната от нас негова песен на мястото на Паневритмията. ИЗВОРЪТ СВЕЩЕН Знаете ли тоя край, гдето съм роден? Знаете ли тоя кът, Изгрева безцен? Тоз Божествен оазис, с райски плодове, Изворът духовен, чист, с благост що зове. Мъдрост, Истина, Любов, тоз Божествен плам, гдето се явява той, мир, добро е там. Пътниче, жадуваш ли мил живот блажен? Изгрева обичай ти! Извор благ - свещен! "Душата на човека е свещен извор." Лазар Опев