Търсене във форума

7. Копнеж за пиано и първата ми композиция Копнеех за пиано - чувствах въпиюща нужда да сложа пръстите си върху белите клавиши на истинско пиано, но имах само нарисувана клавиатура, която се мъчех да одухотворя с въображението си. През една стена живееше в същата къща семейство с три деца, като нас, едното от които следваше Музикалната академия. М. свиреше непрестанно на пиано, а аз гледах да стоя поне близо под прозореца, унесена от чудните хармонии на Моцартовите и Бетховеновите сонати. Сега си при мен, мечта на детството ми, но къде е онзи тайнствен чар, който ти криеше от мен тогава? Къде е онзи детски възторг от кристалните ти звуци? Как годините на земята заглушават вътрешния ни слух, който в детството - свеж и изтънчен, чува симфонии в малките мелодии и ни кара да тръпнем от възторг дори когато улицата се оглася от духовата музика на някой военен отряд! Бе краят на зимата. Печката в стаята ни все още бумтеше с дъбови пънове. Вечер, насядали около нея, ние често прекарвахме часовете в пеене. Една вечер реших да изпея първата си композиция, която бях съчинила по думите на едно стихотворение в читанката ни. Взех китарата да си акомпанирам мелодията и изпях двата стиха с увлечение. Думите бяха: "Сбогом, сбогом, зима люта, бабичко зловеща! Красна пролет наближава, ето я насреща!" И т. н. Свърших песента и очаквах одобрението на слушателите. Но сестра ми, която имаше много критичен ум и рязък език, ми каза подигравателно: "Ти си я преписала отнякъде! Не може ти да си я съчинила!" Аз дълбоко се обидих, тъй като мелодията беше чисто мое творение. Откъснах листа от нотната тетрадка и го хвърлих в печката. Обаче, знаех песента наизуст и още я помня. В главата ми винаги се пееха мелодии, странни, красиви, които не могат да се запишат През последните години от живота си татко ни четеше вечер части от поемата си и ни ги обясняваше. Сестра ми внимателно му преписваше стиховете. Тя имаше красив почерк. В.К.: Така, към с. 8-а вие споменавате затова, че сте свирили на китара. Кой ви е учил на китара? Имате ли нотен запис на песента "Сбогом, сбогом, зима люта"? Весела: He. В.К.: Кой ви е учил? Весела: Моят баща свиреше на китара и аз само леко се акомпанирах. Това по слух се свиреше, по слух. Ние бяхме музикално семейство, баща ми винаги свиреше на китара, ние пеехме. Аз единайсет годишна мисля, че бях, когато в училището учехме едно стихотворение "Пролет" и мен ми хареса: "Сбогом, сбогом, зимо люта, бабичко зловеща, красна пролет наближава, ето я насреща". И аз си написах нотите на тази песничка, научих я наизуст, и я пях вечерта пред семейството. Но сестра ми каза: "Ти си я преписала, ти не можеш такава песен да съчиниш", и аз я хвърлих и изгорих в печката, но я знаех наизуст. В.К.: Нотен запис нямате? Весела: Нямам. В.К.: Как беше мелодията, знаете ли? Весела пее: "Сбогом, сбогом, зимо люта, бабичко зловеща, красна пролет наближава, ето я насреща, красна пролет наближава, ето я насреща." В.К. Браво! Знаете ли, аз се учудвам, че вашият глас е още запазен на толкова години! Весела: (смее се) Да. В.К.: Като пеете гласа ви е запазен, но като говорите е малко спаднал, нали? Но е запазен, аз направо се учудих.

26. МОЕТО ПИАНО Преди преселването ми от Варна в София, между многото неща продадохме и пианото. В столицата от време на време свирех на пианата на мои приятел: ки и лелеех надеждата, че един ден ще имам пак мое собствено. Минаха години. Бях млада и работех с ентусиазъм. Издадох ръководство за детски учителки, брат ми и сестра ми завършиха училище, взеха хляба в ръцете си и аз можех да скътам пари за едно пиано. Това бе по времето, когато изселваха евреите. Те масово продаваха своите вещи на безценица. - Изплакано пиано не ти трябва да взимаш - ми каза Учителят. Случи се така, че в една търговска къща лесно намерих хубаво пиано и първата ми мисъл беше да попитам Учителя да го взема ли и къде да го поставя. Последният въпрос беше много важен, защото по това време самата аз живеех в една малка къщичка при една сестра на Изгрева, а работех в центъра на града в една опитна детска градина, където често идваха гости и изнасяхме показни лекции. Родителите ми пък живееха на другия край на града, а аз бях в преговори за наемането на една къща за цялото семейство близо до детската градина, където работех. Ето защо се обърнах към Учителя. Той недвусмислено ми отговори: - Рекох, занеси го при майка си. - Но, Учителю, скоро ще наема една къща близо до училището. Не е ли най- добре сега да го оставя временно там? - и започнах подробно да Му обяснявам квартирното си положение. - Рекох, занеси го в дома на майка си - повтори Той тихо. - Но, Учителю, искам да работя повече с музика при децата, не е ли по- добре да го поставя в училището? - продължавах да настоявам. - При майка си го занеси - потрети Той спокойно. - При майка ми? Но аз почти не стоя вкъщи и кой ще свири там на него? - упорствах и обяснявах аз в своето невежество. - Рекох, занеси го при майка си - за четвърти път ми каза Той, все тъй благо. - Много е далеко, Учителю, а аз искам да вложа повече музика в работата си с децата - настоявах на своето, без да си давам сметка, че напразно Го питам, щом имам вече установено мнение по въпроса. - Е, може и в училището - снизходително каза Учителят, без да повиши тон. И, спокойна, че съм питала Учителя и един вид с Негово съгласие, пренесох пианото в училището. Това беше през есента на 1942 година. През годината водих идеално занятия с децата. Говорих и не само с думи, но с акорди и мелодии. Пианото ми беше най-скъпото притежание и го считах за благословено и неприкосновено. И когато на следната година настанаха тревожни дни и чужди самолети запрелитаха над страната, аз занесох в училището при пианото си всички мои ценни неща: книги, ръкописи и дори един чифт нови сини обувки. Въздушните тревоги зачестиха и бяха последвани от бомбардировки над града. Сутринта на 10 януари 1944 г. се отбих в училището, въпреки че децата бяха във ваканция. Посвирих на пианото и още веднъж се възхитих от хубавия му тон. Дадоха тревога. Станах, огледах спокойно стаята и бързо излязох. Мама беше болна и сама и трябваше да бързам вкъщи. Стигнах точно навреме - една или две минути преди започване на бомбардировката. Целеха центъра на града и бе наистина ужасно. Опожариха го. Вечерта - нова тревога и още по-тежка бомбардировка. Решихме и ние да се изселим временно в някое село. Прибрах и опаковах багажа, а брат ми и по-малката ми сестра отидоха да си вземат заплатите. Молих ги да отидат до училището, да преместят пианото до вътрешната стена и да го покрият с големия килим. Вечерта брат ми и сестра ми се извиниха, че не са имали време да отидат до училището и да се погрижат за пианото. Бях много недоволна от невниманието им. На следващата сутрин тръгнахме към гарата и се качихме на първия заминаващ влак. Там всички разказваха случки от последните две много тежки бомбардировки над града. Някой точно зад мен каза: - И училището, онова, близо до църквата «Свети Седмочисленици», е в развалини. Развълнувана, обърнах се към говорещия: - Кое училище, гимназията ли? - Не, не гимназията, а детската градина. Почувствах, че побледнявам, и с последна надежда отново запитах: - Коя част на сградата е разрушена? - Откъм петела - слънчевия часовник - като с огромен нож е отрязана наполовина - обясняваше мъжът. - И четирима мъже от противовъздушната отбрана намерили там смъртта си. Изслушах всичко това и се обърнах към семейството си. Всички ме гледаха и очакваха да видят как ще понеса новината. Брат ми и сестра ми вечерта ходили в училището и видели всичко това, но нямали кураж да ми го съобщят. В този момент влакът спря на гара Мездра. Местните жители ни посрещнаха с храна. Един мъж се изправи с табла в ръка пред нашия товарен вагон, и когато аз почти щях да се разплача за разрушеното пиано, чу се детски плач зад мен и една женска ръка се пресегна зад мен към табла и взе хляб и чаша мляко. - Не сме яли два дни, затова плаче - обясняваше майката. Вляво от мен много възрастна слаба жена с трепереща ръка поднасяше чаша вода към изсъхналите си и попукани устни. А аз щях да плача за загубата на едно пиано. «Занапред ще стана образцова учителка на село, без пиана» мина ми през ума. «Не условията правят човека, а човекът - условията!» Със спокоен глас смело попитах брат си защо не ми е казал всичко това още вчера. Той ми обясни, че не е посмял да ми каже, че само капака на пианото видял изхвърлен на двора. Настанихме се в с. Търнава. Селяните бяха много мили и състрадателни. Още на третия ден започнах работа с децата. Към края на януари се завърнах в София, за още багаж, и за да видя Учителя, Който, както научих, се е евакуирал в с. Мърчаево, много близо до столицата. Влакът спря на централната гара в пет часа след обяд. Беше почти тъмно, когато стигнах до училището. Действително, видях капака на пианото захвърлен на двора, а цялата половина на сградата разрушена. На едно от стъпалата на стълбата, водеща към моята стая, видях разтворена книга. Вятърът отваряше и затваряше листата й. Взех я. Беше «Учителят за възпитанието»[1]. Почудих се как само тази книга бе останала незасегната от разрушението наоколо и я поставих в чантата си. Всички големи сгради около детската градина бяха в развалини. Гледката бе наистина покъртителна. Отидох горе, на Изгрева. Там нямаше никакви развалини, но бе тъмно, тихо, безлюдно. Обиколих и влязох, където видях светлинка-у брат Иван. Преспах у тях, а на сутринта, с неговата шейна с провизии, потеглихме за Мърчаево при Учителя. През града беше тъжно, тъмно, страшно, но като минахме Княжево, кончето пое нагоре по шосето и снежинки започнаха да танцуват с чудна красота. Сърцето ми туптеше, че щях да видя Учителя. Към обяд ето ни пред къщата на брат Темелко. Слязох от шейната и направо по стълбата - при Учителя. Един от първите Му въпроси беше: - Какво стана с пианото? - Е, на парчета е, Учителю. Всичко е под тухлите. Обясних как всичко е разрушено от детонацията на бомбата, паднала в двора, точно до стената на моята стая. - Рекох, съберете му частите - пак кротко каза Учителят. Погледнах Го недоверчиво. Какво ли си мисли? Той няма представа какво е в града. За какви части ми говори! - О, Учителю, ако Ви бях послушала навреме! Сега пианото нямаше да бъде разрушено. Учителят нищо не възрази и вместо да потвърди моето непослушание, спокойно повтори: - Рекох, прибери му частите. След една седмица се върнах обратно в село, но през февруари отново дойдох в София. И всеки път, когато отивах в Мърчаево да видя Учителя, Той ме питаше дали съм събрала частите на пианото. Обикалях училището, но пиано нямаше, само развалини. Когато дойдох за трети път в София през март, стоях повече дни и срещах по-често Учителя, и дори преспах веднъж в Мърчаево. - Рекох, прибери частите на пианото - ми каза Той неколкократно, все така спокойно. Досрамя ме и реших да опитам и прибера каквото успея да намеря. Отидох до училището и, за мое учудване, намерих извадени от развалините клавиатурата и педалите на пианото. След два дни отидох отново и намерих и задната му част с лирата и няколко дъски. Дело на отбраната. Наех кола, натоварихме всички намерени части и ги откарах у дома, както Учителят ми бе казал преди две години. Преди да се завърна в село, казах на Учителя за стореното. Той се зарадва, но не каза нищо. Когато се завърнахме от евакуация и нормалният живот на града се възстанови, един майстор сглоби и поправи пианото. То и сега е при мен и на него свиря песните на Учителя. Колко малко съм Го познавала! --------------------- [1] Боян Боев. Учителят за възпитанието. С., 1943 г., изд. «Литопечат», ул. «Гурко» 22. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)