Търсене във форума

VI. ЗАЯВЛЕНИЕ ОТ 30.Х.1937 г. ВЪВ ВРЪЗКА СЪС СЛЕДСТВИЕТО ЗА БЯЛОТО БРАТСТВО До Господина VI Съдия-следовател при Софийския областен съд (Копие Г-на Прокурора при Софийския областен съд) Заявление от 1. Минчо Сотиров, запасен полковник, живущ до гара Деветак. 2. Зъболекар Михаил Стоицев, живущ в Пловдив, ул. «Болярска» № 16. 3. Стоян Русев, бивш столичен учител, детски писател, живущ в квартал «Изгрев». 4. Тодор Стоименов, пенсионер, 20-годишен чиновник при дружество «Сингер», живущ в квартал «Изгрев». 5. Петко Епитропов, инспектор на дружество «Балкан», живущ в квартал «Изгрев». 6. Алфиеро Бертоли, скулптор декоратор, строител на циментови изделия, живущ в квартал «Изгрев». 7. Боян Боев, бивш гимназиален учител, свършил по естествени науки н София и Германия, живущ в квартал «Изгрев». 8. Тереза Керемидчиева, домакиня, живуща в квартал «Изгрев». 9. Ана Динова, домакиня, живуща в квартал «Изгрев». 10. Асен Райчев, запасен подполковник, улица «Руен» № 85, София. 11. Инженер Георги Стайков, улица «Иван Вазов» № 34, София. 12. Запасен полковник Дечко Бояджиев, бивш военен прокурор, Пловдив, по следствено дело № 284/1936 година. Господин съдия-следовател, В свръзка с извършваното от вас следствие относително същността на учението на «Бялото Братство», ние, подписаните членове на това Братство, считаме за свой дълг да Ви дадем някои сведения относно основните положения, които влизат в учението на това Братство, тъй както ние сме го схванали и проверили. Човечеството преживява неспокойни времена. Рушат се вече не само материални ценности, но и всички духовни такива. Човечеството преживява една всестранна криза: духовна, политическа, материална и пр. Всички ценности са подложени на преоценка. Най-страшното в тая криза е, че - привидно поне - моралните основи на живота са разколебани и хората са в безпътица. И за нас сега е радост и гордост, че тъкмо в този момент имаме едно светло движение в България, което може да изиграе голяма роля и да стане факел, който да освети новия път на братство, на любов, по който човечеството трябва да тръгне, и по този начин да се приложи Христовото учение в неговата пълнота и чистота. За себе си поне, ние сме намерили в тия идеи една светлина, която осветлява великите проблеми на живота и дава методи за тяхното правилно разрешение. И нашето задание е тая малка светлина, която е огряла нас, да осветлява все повече умове и да съдействува да се реализира един разумен, високо морален и духовен живот на земята. Учителят г-н Дънов, който носи учението на Бялото Братство, изнася ония дълбоки природни и Божествени закони, които трябва да легнат в основата на обществото, за да имаме правилен и щастлив живот и подем във всички области на живота. Всичко, което той говори, се стенографира и печата. Досега има повече от сто тома от неговите беседи издадени. Онзи, който ги проучи старателно, както ние сме правили това в продължение на много години, ще види, че това учение дава методи за пълно и всестранно развитие на човешката личност и разцвет на всички способности и заложби, вложени в човешкото естество. В основите на учението на Учителя г-н Дънов лежи стремежът да се развият всички ценни заложби на човешката душа и впрягането им в работа за културното повдигане на човечеството. Защото само външни материални реформи са безрезултатни, без хора с нова психика. Само хора със светли умове, благородни и добри сърца, свободни души и със силен дух могат да бъдат творци и работници за изграждане на един разумен живот на земята. Тия разбирания са легнали в основите на общежитието, което се е създало около Учителя г-н Дънов. Ние сме убедени, че нагодяването на живота в съгласие с Божествените и природни закони е едничкият път за издигането на обществото във всяко отношение. От историята виждаме, че винаги са процъфтявали тия общества, народи и раси, които са живели в съгласие с тия закони. Ние имаме искрено и горещо желание да бъдем носители на тия идеи и полезни за благото на обществото и цялото човечество, и затова считаме, че не трябва да се обръща внимание на някои клевети и нападки, отправени против нас и нашите съидейници. Защо да се повдигат средневековните религиозни борби? Самият факт, че идеите на Учителя г-н Дънов прекрачиха границите на България и намериха отзвук в странство - Франция, Италия, Полша, Балтийските държави, Югославия, Съединените щати, Аржентина и пр. - показва, че наистина тия идеи съдържат нещо жизнено в себе си, което задоволява една належаща съвременна нужда. Много чужденци от Франция, Англия, Полша, Югославия, Латвия, Чехия, Америка, Холандия, Швейцария, Белгия и пр. напоследък идват при Учителя г-н Дънов, за да получат осветление по въпросите на днешния живот. Тук прилагаме сп. «Житно зърно», г. VIII, кн. 9-10, в което на стр. 252 се говори за италианската Академия за наука, литература и изкуство» във Венеция, чийто директор, професор Луиджи Белоти, архитект, доктор по физика и химия, свободен доцент по психология и философия във френския университет «Волтер», директор на астрософската обсерватория, автор на много съчинения, съобщава, че академията определя Учителя г-н Петър Дънов за свой Върховен Духовен Ръководител. Тук прилагаме и книги шеста, седма и осма от същото списание, година XI, където в отдела «Вести» е напечатана в превод от естонски статията на Валтер Урб от гр. Талин, столица на Естония, «На гости при Великия Учител в България», от която се вижда как ценят, уважават и разбират Учителя г-н Дънов в странство. За да се хвърли по-голяма светлина върху принципите на учението на г-н Дънов, ние предлагаме тук няколко негови беседи, както и отзиви за неговото учение от незаинтересувани наблюдатели. В книгите са отбелязани някои пасажи, които по-добре илюстрират основните негови принципи. Ето тия книги: 1. «Царският път на душата», стр. 4-5, 13, 19, 34, 45, 46, 54, 64, 95, 98, 106, 113, 119, 131, 133, 223, 253, 319. 2. «Любов към Бога», стр. 6, 10, 12, 20, 21. 3. «Великият закон». 4. «Абсолютна чистота», стр. 5, 9, 25. 5. «Кои и какви са белите братя», от Стоян Ватралски. 6. «Да мисли!», стр. 5, 20 и 22. 7. «Жал ми е за народа!» - 8. «Le Maitre parle»[1] 9. «Le Monde des grandes Ames»[2] 10. «Das Hote Ideal»[3] 11. «The Great Law»[4] 12. Извадки от беседите на Учителя на италиански Молим настоящото заявление, заедно с гореспоменатите книги, да се приложи към следственото дело №284 /1936 година и да се има пред вид като неразделна негова част. София, 30.Х.1937 година (Следват подписите С почитание: на гореспоменатите членове от Братството) --------------------------------------------------- [1] фр. «Учителят говори». [2] фр. «Светът на великите души». [3] нем. «Високият Идеал». [4] англ. «Великият Закон», (бел. М. И.)

64. СЛЕДСТВИЕТО В ЗАТВОРА Ето го лятото на 1958 година, настана време да отидем всички на Рила, при Седемте езера. Там Братството прекарваше всяка година месеците юли и август. Разбира се и ние искахме да отидем там със семействата си. За да разберем какво мисли прокурора за нашето дело, решихме с брат Борис Николов да отидем при него и да му кажем, че не сме извършили каквото и да било злоупотребление. Прокурор Руменов, посетихме го в кабинета му в Съдебната палата. Прие ни и ни изслуша. Аз му признах, че ревизорите са намерили няколко нередности в касата ми, в размер на около 350 лева и за да се отчета, внесох тази сума в касата на Братството. Той само се обърна към мен с думите: „Само такава липса ли има?" Потвърдих му и повече не разисквахме. Брат Борис също му каза, че той е дал сумите на Никола Антов да изплати купената печатарска машина. Говори му и други обяснения по нашата невинност. Той се задоволи с този наш разговор и каза, че ще има следствие по работата ни, и тогава ще се установи истината. И така, ние си изкарахме летуването на Рила. Изминаха дните на м. юли, също и август, върнахме се по домовете си в София. Аз си дойдох с другарката ми Веска и сина ни Благи, в последните дни на август. Нямаше какво да предприемаме, но съзнанието ни беше утеготено за съдбата, която ни очакваше. Ето, че сутринта на 3 септември 1958 година, звъни се на вратата и когато отидох да видя кой е, оказа се милиционер, а с него познат наш съсед Тодор Михайлов; освен това, още двама-трима непознати. Един от тях се легитимира и показа, че носи заповед да ми направи обиск. Влязоха в къщи и пристъпиха към работата си. Вземаха счетоводните книги на Братството, също касовата книга и каквото друго намериха за нужно. Също вземаха всичките ми беседи и лекции, които наскоро бях си набавил, след първото изземване на братската книжнина през 1957 г. Накрая ми казаха, че трябва да ги придружа до канцеларията им, да си взема балтон и кърпа за лице. Аз бях с убеждението, че както и друг път бях ходил по такива учреждения, може още вечерта да се върна у дома. Веска по-добре почувства положението и като се прощавахме започна да плаче. Казвам й - ще се върна скоро, да не плаче, но тя се досети и ми предаде 20-30 лева Пари. Така, качихме се на леката кола, която доведе тия лица у дома. Вземаха беседите и другите книжа. Седя в колата, не знам къде отиваме, но след 15-20 минути пътуване по софийските улици, влизаме през някаква голяма врата в някакъв двор. Колата спря и ми казаха да слизам. Още като слязох от колата, гледам на 20-30 метра пред нас друга кола, а край нея един от агентите, които през 1957 година ни иззеха книжнината. Разбрах, че и брат Борис е докаран по същият начин. Как може да се определи състоянието на човек при такова преживяване - бях обзет от пълна неизвестност. Явиха се милиционери, поведоха ме на някъде... Слизам по някаква дървена стълба, минаваме под земята из тунел и пак се изкачихме нагоре. Влизаме в едно помещение, там ми съблякоха дрехите, извадиха от джобовете ми всички предмети и ги задържаха. Пак се облякох и изглежда, че трябваше да вървим нанякъде. Дадоха ми само едно парче хляб, който си носех от дома. Питат ме, защо съм взел този хляб, та отговорих, че не знам дали те ще ми дадат хляб, затова си го нося! Движим се в един съседен коридор, но пред мен върви един милиционер, а след мен друг. Спряха пред една врата в коридора, отключиха и ме пуснаха вътре. Излязоха и заключиха, без да ми кажат нещо. Гледам, в същото помещение, което не бе нищо друго освен затворническа килия, стои там един човек. Скромно облечен, на възраст около 40 години. Запознахме се, казахме си кой каква участ има. Гледам този човек, вдъхваше доверие, но бе с отпаднало самочувствие. И така, почнаха за мен да текат ония часове на очакване и неизвестност. Едва късно следобед, отвориха вратата, повикаха ме по име, излязох и ме поведоха пак двама милиционери: един пред мен, аз след него, но със задължение да държа ръцете си отзад, а след мен друг милиционер. Значи - много строга охрана! Изкачихме се на по-горен етаж, пак спряхме пред някаква врата, която се отвори и влязохме в една канцелария. Там беше лицето, което ми направи тази сутрин обиска. Каза ми да седна на стола пред една малка маса, а милиционерите бяха си отишли. Оказа се, че това лице е следовател, а се обърна към мен с думите: „Жеко, ти си престъпник, ще има следствие, а ти трябва да говориш истината!" Добави, че може би ще остана тук по-дълго време, че нямам право да се виждам с домашните си, но от каквото имам нужда, ще трябва да се отнасям към него - следователят ми. Парите, които съм донесъл, ще мога да си купувам с тях каквото имам нужда, но чрез служител в ареста. Когато трябва, ще ме повиква за да води следствието. Върнаха ме пак в килията по същия тържествен начин, но разбира се ръцете отзад. Там си беше и човека, когото заварих в началото. Животът ни там беше под строг режим. Носеха сутрин, обед и вечер храна, ставахме сутрин в определено време, щом милиционера от коридора извикваше „Ставай!" Отваряха се една по една вратите, отвеждаха ни така строго до тоалетната, измивахме се набързо и пак в килиите. Нямах право на никакво четене, писане, освен да се разговарям с човека, който е при мен. Нямаме право да лежим през деня, а само да седим върху сламениците, постлани на пода, на съвсем малка височинка. Най-мъчителни бяха неделните дни, изобщо празниците, които се заредиха. Тогава следователите не работиха и нямаше надежда поне да ме повика моят следовател на разпит. Човек привиква и на това, но за мен беше тягостна обстановката в първият неделен ден, дойдоха и дните около 9 септември. Свиреше радиото, вън празнуваха, някой надуваше гръмогласно тръбен инструмент, навярно валдхорна. Часовете бавно минаваха. Грижеше ме също и храната, която се донасяше от кухнята на затвора. Исках да спазвам вегетарианството. Щом донасяха на обед храната, запитвах дали боба или картофите не са готвени с мас. Когато не бях уверен за чистотата на яденето, предпочитах да си ям хляб с масло или други някои работи, които съм си купил. Имаше ли месо в яденето, давах го на човека, който беше при мен, а той с охота изяждаше всичко. Безпокойството у дома е било немалко. Още първият ден, Веска е разбрала где съм и ми изпрати една фланела, вълнени чорапи и други; всичко донесено ми предадоха в ред. С никого от своите, обаче не се виждах при този режим. Започна и следователят да ме извиква при себе си, започна разпита по въпросите на работите ни. От мен се искаше да разкажа подробно всичко, което вече бях казал на ревизорите. Най-вече се интересуваше за сумата оставена от Учителя. Също, как е изразходвана, за бележника, който бях изгорил и т.н. Аз помнех добре главните изплатени суми, тази за хартията по отпечатване беседите и лекциите. Всичките ми изказвания, следователят ги записваше на листове и в края на разпита ги подписвах. Връщаше ме в килията, да чакам в неизвестност. След няколко дни пак ме вика, задава ми същите въпроси и аз му давам същите сведения. Повтори се това няколко пъти в течение на един месец време. Възразих му, че вече съм казал всичко, а той отговори: „Искам пак да ми ги кажеш!" Благодарение, че казвах едни и същи неща, така както си бяха. Разбрах впоследствие, че с тия повторения се цели, дали няма да се обърка оня когото разпитват, особено ако е лъгал! За мен Истината бе една и аз казвах все едно и също. Върна се в килията, все пак обременен, че не се вижда краят - дали ще ме избавят тези разпити. А съквартиранта ми, седи там умислен, окайва себе си. Позапитва ме какво са искали от мен и какво съм казал, един вид, да се намираме на разговор. Понякога и него извикваха при неговият следовател, но се връщаше отчаян. Разказваше ми подробно и своите патила, че бил сервитьор в Димитровград, а там някаква компания се напили, нападнали и него. После го обвинили в злоупотреба, та сега с ред усложнения е изпратен в София за разследване. Жално му беше за жена му и детето им. Аз му влизах в положението, също и той се опитваше да ми съчувства и така, уж един-други си помагахме. Аз сутрин и вечер си правех молитва, както си е нашата братска програма. Казвах и на него, че само Господ ще му помогне и го поканвах да застава при мен на молитва. Той не отказваше и даже споменавахме в молитвата и името на жена му - Господ да я утешава! Така той спечели доверието ми и върна ли се от следователя, казвах му докъде е стигнала работата ми. По едно време, беше вече минало повече от месец както сме там, съквартирантът ми извади от бобената чорба доста бобени зърна и ги отдели настрана. След час-два, като изсъхнаха тези зърна, почна да ги нарежда на редове 3 по 3 и тълкуваше съдбата си. Ставаше нещо като гледане на кафе или на боб. Правехме си това развлечение, разбира се, започна и за мен да нарежда тия бобени зърна, а това ни даваше повод и повече да разговаряме за патилата си - той за своите и аз за моите. Други порядки в този наш живот: на десетина дни, идваше милиционер, обръсваше ни, ас ножица изрязваше ноктите ни, но дълбоко до болка. Изохквах, че ме боли от така дълбокото рязане, а той възразява: „Ти това като не търпиш, как ще издържиш на другото!" По-нататък - беше минало повече от месец и тогава за пръв път ни заведоха на баня. Вървим един след друг, както сме в килията, слизаме в долните етажи, всичко цимент, а от двете страни килии с железни врати. Разбира се, в момента никой няма там. Като минавахме край тях, настръхвах от това зло, което може да пати човек. Стигнахме до банята при сложна комбинация да не се срещаме с други затворници, които вече излизаха от банята след като са се окъпали. Там - само душ с топла вода. Михме се, търкахме се колкото може, все пак почувства се едно освежаване на тялото. Бързат да ни изведат навън и да се приберем по килиите. С никого не можеше да се видим там, тъй като ония, които са окъпани, стояха в странична килия и така се разминаваха едни с други. И на друго едно облекчение сме имали право - от време навреме да бъдем извеждани на разходка в един двор, заграден с голи стени. Движим се двама по двама, тук вече има като нас и от другите килии, но без право да се разговаряме с тях. Това по затворнически се нарича - разходка „на каре". Все е много нещо, да виждаш и повече хора около себе си. Бивахме не повече от 15-20 човека, двойките се движеха на разстояние едни от други. Така около половин час се разхождахме и ни връщаха в килиите. Правеше ми впечатление, че някои арестанти се движеха облечени с войнишки дрехи, разбира се износени. Запомних един от тях, с доста интелигентен вид. И неговото следствие продължи колкото моето. Когато в края ни осъдиха и преместиха в редовния софийски затвор, бяхме пак заедно с него, и на работа в шивалнята на затвора. Там като ми разказваше своите патила, разбрах, че е пишел позиви против властта и ги пускал в кутиите по апартаментите. По-нататък ще спомена още за него. Именуваше се Йордан Русков, бил е на работа в Народната библиотека в Пловдив.