Търсене във форума

34. КОЛОНИЯТА В МЪГЛИЖ ЛАГЕР - ШКОЛА МЪГЛИЖ Стихотворен пътепис от Геогри Събев /По спомените на една майка/ Посвещавам настоящия стиховорен пътепис на любимата ми съпруга Донка по случай навършване 17 години от заминаването й в отвъдния свят. Бургас, 1960 год. Брат Желев на лагер основи положи, Божието дело на опит приложи. Писма той разпрати с топли покани на лагер да дойдат децата призвани. Всички да носят цигулки, китари, там музика ще учат и млади, и стари. Бельо да си носят, юфка в торбата. В джоба парички и ума в главата. Часът веч удари. Ето, тръгва влака. Едно дете пита: „Де остана кака?" Децата смутени. От дом неделени. Едни мълчаливи, а други засмени. От Бургас са само Верчето и Лили, две деца обични, на майките мили. Митко от Горица, Стоянчо от Бата, с чанти в ръцете, с бельо в торбата. Влакът веч потегли на дългия път, няма вече пречки децата да спрат. Майки и сестрички деца придружват, гълчат, чуруликат, без да се смущават. Часове минават, влакът все лети, майки се увличат в сладки мечти. Умората дойде. Клепки натежаха. Едни още будни, а други заспаха. Майки и сестрички стоят и се чудят, тези деца мили как да ги събудят. Ето свирна влакът. Гара наближава. Някой през прозорец там глава подава. Тулово е близо. Вече влакът спира. Всеки от купето багажа прибира. Там ги чака Райчо, с любов гореща, с очи насълзени пред таз мила среща. Идва от Загоре с конче и каруца, а кончето слабо, даже малко куца. -Давайте багажа! - Райчо разпорежда. Към Мъглиж веднага кончето повежда. Умора ги мъчи. Всички мълчаливи. Цяла нощ не спали, с лица сънливи. Мараня голяма - слънцето препича. Някой от децата риза веч съблича. Веч Мъглиж се вижда, даже и салона, човек някой сякаш маха от балкона. Брат Желев ги среща с топла усмивка като всички кани на лятна почивка. Селото прекрасно. Градини големи. Брат Рашо ги среща с пълна кола дини. Брат Желев ги кани всички да поседнат. На тревата чиста даже да полегнат. Денят веч отмина. Бързо се смрачи. Горе на небето блеснаха звезди. Всички на молитва вече се изправят, Баща наш небесни всички да прославят. Молитвата свърши. Всички се прибраха. Там, в обща спалня, скоро умълчаха. Всички уморени. Унася ги веч сън. И шумът затихна и вътре, и вън. Късна нощ е вече. Всички сладко спят, а горе в небето звездички блестят. Едни спят дълбоко. Други там бълнува. Стоянчо Ярев плаче. Болка не минава. Майката на Лили болното намери. С ръка на челото топлината мери. - Какво ти е, чедо? Къде те боли? Ти кажи ми само. Бог ще се смили. Ох, боли ме, лелко. От корем умирам. Как аз ще осъмна? Сили не намирам. Лелка го помилва, стопли и прегърна. Болката кат жива сякаш се отвърна. И заспа Стоянчо на нейния скут, а тя без сън остана за малкия тук. Веч се съзорява. На изток руменей, а на дъб вековен славей нежно пей. Леля Миче свири. Чудно е навън. - Ставайте, дечица. Стига вече сън. Брат Желев на входа стои и се чуди, тез дечица мили как да ги събуди. - Ставайте, Лилянке, Миче, Чудомир, слънце веч ни кани на вълшебен пир. Тъй ги нежно буди той от сладък сън. Всички се обличат и тичат навън. Едно дете гледа с едно оченце, идва леля Кинче и стиска му носленце. То веднага става. Дрешките повлича, риза, панталонки то навън облича. Всички са готови. Вече чакат вън, легла оставили след сладкия сън. Станцията черна често се обажда. По време вечерно някога досажда. Веднъж тя разказа за една кавга, дето бе станало за нея мълва. Вчера две момченца нещо се скарали, и то не за друго, за шепа страгали. Други път в полето дете закъсняло, че при цвете малко то било клекнало. То си цвете милва и му нежно дума: „Милото на кака, за мен недей плака. Утре пак ще дойда и ще те полея, и песничка малка за теб ще изпея." Станцията бяла всичко бе видяла. Нищо не забрави, да не го разправи. Лагерен живот Всички стават рано, молят се и пеят. Слънцето посрещат и в любов живеят. Трудностите често те посрещат с песен и така животът веч' става интересен. Брат Желев децата честичко събира, примери, поуки най-добри намира. Идеята за братство всички тук сплотява Всеки на брат Желев веч ръка подава. Камбуров с кавала често се увлича, „Идилията овчарска" най-много обича. Леля Миче Златна концерти изнася, тъй за колектива много допринася. Леля Драга готви. Все пълни казана, таз работа за нея сякаш най-отбрана. Борба с турдностите /Как се калява стоманата/ Един ден се случи, складът се опразни, нищо не остана от продукти разни. Всичко се привърши: леща, боб, захар, ни хляб, ни юфка, нито пък сухар, нищо бе в склада. Нищо в казана. Униние общо всичките обхвана. Брат Желев: - Братчета, сестрички, днес сме без храна, нека не ни плаши. Малка е беда. Ний ще се помолим на Наший баща помощ да ни прати. Дар от небеса. Молитва: „Татко наш Небесни, молим, помогни ни, гладни сме, о Боже, храна изпрати ни." Още час не мина, пристига брат Руси, С цяла кола круши, храна за сто души. Друг прати продукти, трети хляб достави, чудо невидяно, как ще се забрави! Векове ще минат. Ще се споменава, как с вяра живеят, за Божия Слава. Прощално утро в Мъглиж Смяната привърши. След ден-два е края, Но никой не иска да напусне рая. Брат Желев: Днес, деца, ще идем всички в селото, с музика и песни пред майки в школото. Нека те да видят какво сме учили, когато на лагер всички тук сме били. Утрото започна с отбрани песни. Гласове звънчета. Мелодии чудесни. Пяха „Блага дума", пяха „Светъл ден" С грейнали лица и дух вдъхновен. Салонът е пълен. Всички лица греят. Мало и голямо в любов живеят. Всички аплодират. Салонът ечи. Брат Желев там негде спотаен мълчи. Утрото привърши, но никой не става, всеки иска още то да продължава. Една майка от селото: Вий, деца обични, Бог ви тук изпрати, само дни сте тука, а вече познати. Идвайте често, обични нам деца, да пълните с радост нашите сърца. 30 август 1947 г.