Търсене във форума

7. Учителят като преподавател в село Хотанца, Русенско Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Tом 4-и. София, Библ. Житен клас, 1995, с. 141-143. По спомени на Ангел Хаджийски. Преразказва Галилей Величков. Малко и непретенциозно селце на около 20 км от Русе. Сухо и безводно. С единствени два дълбоки кладенци за вода - единият за жадуващите жители и странници, другият за добитъка. Безводието не създава поминък. Водата е, която привлича и прави живота привлекателен и красив. Тя е, която може да задържи хората и да направи селището многолюдно и богато. Ето защо Хотанца е бедно селце. От няколко години жителите му се радват на ожиданата с векове свобода и бързат да създадат деен израз на своите потиснати копнежи. Топлият повей към нов живот пробужда и у хотанчани стремежа към духовна светлина, която започва с обикновеното знание-четмото, писмото, смятането, природознанието, рисунката, звездите и пр. Те нямат нарочна сграда за училище, но намира се добър, обичащ просветата българин и отстъпва една по-голяма стая. Нямат много пари, за да възнаградят своя учител, но затова пък са готови да го нахранят, като всеки дом, откъдето е излязло дете за школото е готов да отдели от залъка си, за да го поднесе заедно със скромното домашно ястие. Нямат гориво за отопление, но всеки е готов по рожбата си да изпрати и дръвце за огрев. Няма училищен двор, но пък има голямо поле с китна дъбова гора. Ето условията на хотанчани, на които са дали гласност между близки и далечни чак в Русе. Реални условия, но неприемливи. Следват неудачи. При такава обстановка не могат да задържат учител, а децата растат, стремежа към знание напира като пролетен импулс. По- заможните търсят науката в другите села и големия град. Останалите деца.... чакат своя учител. Един ден в селото пристига млад, спретнато облечен човек с граждански дрехи и куфарче. Под едната ръка той притискал странна цилиндрична кожена кутия - неговата цигулка. Той идва да даде първа просвета и първо знание на внушителна група от деца примесени с такива, които са оставили зад себе си детството. За тази пъстра по възраст детска група, най-добра педагогическа оценка могат да дадат онези, които са възпитавали сборни класове. Без вълнение, но с дълбока увереност пред децата застана очаквания преподавател и с необичайна вещина той ги повежда по началните стъпки към малкото и голямо знание. За него не е било трудно да ги приучи на четмо и писмо. Известна е методиката за усвояването на подобно знание. Но на всички е правило впечатление Неговата способност да предаде голямото знание втъкано в природните процеси на детски език, да го опрости и да го направи разбираемо. Това Той най-често е правел, когато повеждал децата навън по полето и из близката дъбова гора. Така часовете извън класната стая са били не само часове на отдих и освежаване, но са били часове на богато усвоено знание за неизброимите процеси на великата природа. Но ето, че часовете в класната стая почнали да стават приятни и очаквани. Много често Той е влизал в клас със своята цигулка. Тогава децата притайвали дъх. Те за пръв път виждат музикален инструмент различен от познатата им гайда или пискливия кларнет, който всяка неделя слушали на хорото. За пръв път чуват песнички, които заучавали бързо. За първи път зазвучават мелодични напеви, които приличат на песните слушани по седянки, но някак си по-мелодични, по-хармонични, действуващи направо на техните детски сърдечни страни. Слушайки тази странна, милваща музика, децата напускали класната стая без обичайния глъч и шум. Напускали класът преобразени. Това направило впечатление на родителите, които по-сетне са имали възможност в своя дом да чуят пеещата цигулка. Дните на образованието преминавали в чудното разнообразие на часовете в класната стая и извън нейните белосани стени. Но наред с придобиването на първото знание, Той провеждал и възпитателния процес. Познати на всекиго са буйствата на децата. Там често чувствата вземат надмощие и невинни наглед постъпки стават причина за нежелателни оскърбления, обиди, дори и лют побой. Тогава настъпват нежелателни моменти на плач между битите, оплакване срещу побойниците. Тогава децата търсят някому да излеят мъката си, което най-често правили като изтичват до своя преподавател и да искат неговата намеса. Той нежно изтривал сълзите на разплакания, макар и виновник за побоя. След това заедно отиват там, където е ставало събитието, за да се убеди виновният в своята вина и изобличи онзи, който умишлено клевети другарчето си. Няколко такива случаи са били достатъчни, за да се убеди класът, че не могат повече да мамят своят учител. Тогава той бащински поискал никога да не го занимават с лъжа и клевета. Така възпитателния процес прераснал в самовъзпитателен, който става опорна точка на изграждащия се характер. Онези хотанчани, преминали през класа на своя преподавател Петър Константинов Дънов имат незабравими спомени за дните на своето първоначално обучение. Между тези спомени централно място заема образът на този предан и странен педагог, Който проведе двустранно обучение в класната атмосфера и извън нейните стени. Педагог, който просвещава умът и моделира сърцето и душата. Педагог, който те въвежда едновременно в един външен предметен свят и в един вътрешен несъизмерим свят на малки и големи процеси, които оставят трайни следи. Педагог, който желае твоето добро и това на твоите ближни. Педагог, който не пести знанието си, а иска да знаеш както той знае и познава, да постъпваш в духа на истината, която не е лична собственост. Педагог, който е влял обичта си в онези, които са имали привилегията да го чуят в класната стая и извън нейните стени в пределите на живота.

6. Учителят в село Хотанца Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Tом 2-и. София, Библ. Житен клас, 1995 г. Борис Николов. Преди да отиде в Америка Учителят е бил учител в село Хотанца. Като дошъл в селото, почувставла се голяма промяна в училището. Той създава навика в децата да излизат сред природата и да я обичат. Голяма част от знанията се водят на открито. Учителят научава децата и на хигиена, като особено държи на чистотата. Децата са имали лошия навик да се клеветят. Учителят ги слуша като му се оплакват и сърдито казва: "Мълчи, ти по-добър ли си от него?". В скоро време клеветата изчезва от училището. Също се биели често. Хване двамата за ушите - единия, който е бит, и другия, който удря, изправя ги на дъската и казва: "Виждате ли ги? И вие сте като тях." Така децата се усмирили, настъпило помирение между тях, за да даде място на песните, които пеели и на които ги учил новия учител със своята цигулка.