Търсене във форума

124. ПЕСЕНТА „СЪРДЕЧНИЯТ ЗОВ" Австро-Унгарският престолонаследник Франц Фердинанд бива убит на 15 юни 1914 г. в Сараево. На 15 юли 1914 г. Австро-Унгария обявява война на Сърбия и това е началото на Европейската война. Оформят се два воюващи лагера. Централни сили - в нея влизат Германия, Австро-Унгария и Османската империя. В Антантата (Съглашението) влиза Англия, Франция, Русия и САЩ. На 1 октомври 1914 г. България влиза във войната на страната на Централните сили - Германия и Австро-Унгария. Започва една тригодишна война, в която българите са в окопите на фронта, а жените и старците орат и сеят нивите. Прехраната на войската намалява, облеклото се скъсва - войниците са боси, голи и гладни. Злоупотребите и спекулациите на приближените около властта са големи. Така че през лятото и есента на 1918 г. социалното и нравствено единство на българското общество се разпада. На 15 юни 1918 г. правителството на Радославов подава оставка на кабинета си пред монарха Фердинанд. На 21 юни 1918 г. Александър Малинов съставя ново правителство. Поставя се въпроса за сключване на сепаративен мир с Антантата и излизане от войната. Учителят е дал съвет шест месеца преди свършване на войната да се излезне от нея. Но това не се изпълнява. Войските от фронта са деморализирани. Започва дезертьорството от фронта. Към 1 август 1918 г. общият брой на на мобилизираната българска армия е 857 хиляди души, а за дезертьорство са произнесени 30 000 присъди. На 15 юли 1918 г. на река Марна започва германска офанзива, но френските войски нанасят тежка загуба на германците. Края на месец август Фердинанд е в Германия, а през това време Антантата приготвя мощен удар в района на Добро поле. На 14 септември започва офанзивата срещу българските позиции. Това поле представлява коридор, който на юг отвежда в Солунската равнина, но едновременно е и врата, през която на север минава пътя за излизане в долината на река Вардар. През това време главнокомандващият българската войска генерал Жеков е болен от испанска треска и на 8 септември заминава на лечение във Виена. Генерал Тодоров, който на 15 юли 1918 г. е назначен, не поема длъжността си поради това, че не е бил уведомен. Началникът на оперативния отдел при щаба на армията полковник Стефан Нойков е бил в домашен отпуск. Генерал Рибаров, началник на III балканска дивизия се завръща от домашен отпуск на 7 септември и обявява, че е болен и иска да бъде освободен. Бившето командване само се е отстранило от фронта. На 14 септември 1918 г. от 8 ч. противниковата артилерия открива огън по целия български фронт от Охридското до Дойранското езеро. На 15 септември френските полкове атакуват Добро поле, а на 15 и 16 септември българските позиции са разкъсани и е осъществен пробива на фронта от войските на Антантата. От тук започва началото на разгрома във войната. Съюзниците открито изоставят България. Това Александър Малинов осъзнава на 19 септември. Българските войски напускат фронта. Без това предисловие е невъзможно да се разбере обстановката и времето, когато бе дадена и създадена песента „Сърдечния зов", защото съществуват сили, които пряко или косвено са вземали участие за свалянето на тази песен от Невидимия свят и начина за написването на песента е при необикновени обстоятелства. Един от приятелите - Атанас Д. Ковачев, който е бил войник на фронта, си дохожда във войнишка отпуска, минава през София и отива при Учителя, за да го види. Той бил музикант, военен капелмайстор и като такъв е бил мобилизиран да подържа със своите маршове бойния дух на войниците. Дошъл при Учителя и Му разказал новините и някои случки от фронта. Учителят го слушал внимателно. Като разговаряли така, Учителят по едно време извадил текста на едно стихотворение „Сърдечния зов", което е било написано от един брат Зурков и подарено на Учителя. Последният Го оглежда внимателно и Го подава на Ковачев: „Можете ли да напишете музика върху този текст?" Ковачев го прочита, размишлява, но не може нищо да му дойде в главата. Учителят му изсвирва един кратък мотив на цигулката. Усмихнал му се окуражително и казал: „Рекох, напишете музиката!" Брат Ковачев взема текста на стихотворението и запомня мотива на бъдещата песен, разделя се с Учителя и като му се свършва войнишката отпуска, от дома заминава за фронта в своят полк. Пристига в полка си и минава някой и друг ден докато разкаже новините от къщи на жадуващите да чуят от устата му измъчени войници. По едно време му идва мисъл в главата, че е време да напише музика на този текст даден му от Учителя и да разработи мотива и че друго по-подходящо време няма да има. Като че ли някой говори отгоре над главата му: „Напишете музиката - сега или никога!" Той се стресва, че е дал обещание да напише музика, влиза в палатката си и се залавя за работа. Чете текста, започва да търси мотива на Учителя, който подхожда на песента. По едно време хваща мотива, който бавно слиза в ума му отгоре от висините, започва да му звучи като мелодия и той с треперещи ръце започва да сваля и записва тази песен чрез нотния текст на лист хартия. Точно по това време се чува някаква стрелба навън от пушки, картечници и разпръскване на шрапнели. Той седи в палатката си и продължава да пише и да работи върху песента без да вдигне глава и без да се заинтересува какво става навън. При друг случай би излязъл навън и би се огледал и запитал какво става при тази пукотевица. Но той записва песента точно в този момент и е съсредоточен и занят с тази си работа. По това време идва при него свещеника на полка, а такива е имало на времето при всеки полк и му викнал уплашено: „Гърците и сърбите настъпват и гранати падат около нас. Ставай Ковачев да бягаме и да спасяваме кожите си". Но братът останал в палатката си, продължил работата си и завършил нотирането на песента. Излиза навън и какво да види? Бивакът на полка е целият разрушен от гранатите и само неговата палатка, в която е стоял стърчи всред разрушението. Оглежда се, няма никой. Всички са се оттеглили. Сам е. Взима си нещата и той тръгва. Намира след това отстъпващите войници и по-късно научава, че това е пробивът на фронта и че България е загубила войната и е поставена на колене - опозорена, унижена, разпокъсана и победена. Идва време да ги разпуснат; той отива в София на ул. „Опълченска" 66 при Учителя, за да го види и да Му занесе нотираната песен. Учителят го приема в стаичката Си и му посочва стола да седне. Ковачев изважда нотирания лист на песента и Му го подава без да промълви и дума, обзет предварително от необикновено вълнение. Учителят го взима, оглежда го и казва: „Ако не пишеше музиката на тази песен когато падаха гранатите около палатката ти, то и ти щеше да пострадаш. Тази музика те спаси." Ковачев седи настръхнал. Той още нищо не е казал, не е отворил устата си да каже дума, а ето Учителят пред него знае при какви условия е писал песента там на фронта в онази палатка. Братът разбира, че Учителят е видял цялото положение там, че сам го е подтикнал именно в онзи момент да напише музиката на песента, като му е внушил думите: „Сега или никога!" Разбира се, че Учителят го е охранявал и предпазвал от опасността през време на сражението там на фронта. Той пада на колене пред Учителя както започва песента: „Пред Теб припадаме Господи днес с чисти трепетни души". Учителят пристъпва към него, вдига го и му казва: „Да видим как звучи песента". После изважда цигулката си, слага нотния лист на стойката и започва да я свири. Учителят я изсвирва няколко пъти, а Ковачев стои и слуша. Слуша и не може да повярва. Пред него Учителят свири неговата мелодия, която е написал там на фронта и че той е първият слушател сега на Учителя. Свири Учителят неговата мелодия, която той е написал там в палатката на Добро поле и изведнъж си припомня, че по същия начин е звучала в ума му тогава, когато той трябваше да я запише. Слуша и вижда, че това е едно и също нещо - и там и тук. И че авторът на тази песен е един и същ, а това е Духът на Учителя. Ние слушахме как я пееха тази песен онези приятели, които бяха като войници по фронтовете на Европейската война. В тяхното изпълнение имаше нещо необикновено, което ние не можехме да изпълним, когато я пеехме. Те бяха живи участници във войните, бяха останали живи и знаеха, че това дължат на Учителя, който когато ги изпроводи бе казал: „Ще се върнете всички. И косъм от главите си няма да загубите." Така и стана. Те се завърнаха по домовете си. А когато пееха тази песен, чрез нея те славеха Господния Дух, Който със своята Сила бе ги съхранил и довел отново при нозете на Учителя. Ето това е песента на „Сърдечния зов". Има и други песни от Атанас Д. Ковачев. 1. Милосърдието - текст „дядо Благо - Стоян Русев 2. „Славейчета горски" 3. „Небето се отваря" заглавието е „Среща с Христа" написана на македонския фронт, 20.08.1918 г.