Търсене във форума

191. ЗАЩО УЧИТЕЛЯТ ОТИДЕ В С. МЪРЧАЕВО Есента на 1943 г. въздушните нападения от американските и английски самолети бяха засилени. Градът бе опустошен и опожарен. Учителят често прекарваше тези тревожни дни и нощи у нас в малката ни къщичка. Той идваше тук, предоставяхме Му стаичка с легло, печката винаги гореше с дърва. Когато имаше въздушно нападение Учителят никога не излизаше и не поглеждаше нагоре към небето самолетите. Но при едно от големите нападения бяха запалени погребите на София, военните складове на София към 4-и километър, гледката беше ужасяваща. Самолетите пускаха от въздуха парашути, на които бяха закачени осветителни тела и осветяваха Софийското небе и градът под него. Едни самолети пускаха парашути с изкуствено осветление, а други след тях летяха и бомбардираха там, където тези лампиони осветяваха къщите на града. Учителят, който до тогава не излизаше при нощните бомбардировки, тогава излезе и ги гледа дълго време. Учителят гледаше нагоре към небето, слушаше взривовете и видя пожарите. Беше крайно огорчен от това, което вършеха хората. Не говори почти нищо. На другата сутрин отидохме с Него на Изгрева, Той се спря на полянката, погледна мрачното небе, видя тълпите, които бягаха по пътищата - хората тичаха насам-натам по всички посоки. Почувствува страха, ужаса и бездната, в която бяха попаднали българите. Учителят каза: „Тук вече няма условия човек да поддържа връзката си с Бога. Да излезем от тука!" Тогава ние помислихме да отидем към Айтос или Бургас. Айтоската градина предразполагаше и имаше условие за пребиваване на Учителя. Но не можеше да се отиде до там. Влаковете бяха препълнени, народа бягаше в паника, а кола да се намери за такъв дълъг път бе невъзможно. Тогава един от братята от Мърчаево - Темелко и някои сестри предложиха да отидем в Мърчаево? Като че ли по това време Темелко Темелков беше дълбоко наскърбен и огорчен, защото наскоро бе убит неговия син. Като войник беше участвувал в изнасянето на оръжие от казармата, за да снабдят партизаните. А това бяха бойни комунистически групи, които бяха излезнали в планините и воюваха срещу правителството. Учителят нареди колкото може по-бързо да се напусне града. На 10 януари 1944 г. беше най-голямата нощна бомбардировка над София. На 11 януари 1944 г. един брат Славчо Печеников предостави една кола, за да бъде откаран Учителят в Мърчаево. Седнахме в колата и тръгнахме. Но колата не беше заредена с бензин и Славчо започна да върти и да обикаля от склад на склад, за да закупи бензин. Учителят бе недоволен от това разкарване. По едно време бе дадена въздушна тревога, чуваха се сирените, народа бягаше, улиците бяха задръстени от народ. Всеки буташе някаква количка натоварена с багаж или мъкнеше и влачеше толкова колкото може да носи. Цвилеха коне от задръстените каруци, мучаха крави от волските коли. Цяла суматоха и олелия, а и ние с колата попаднахме в едно такова задръстване. Учителят беше крайно недоволен от това забавяне. Запита: „Какво става? Защо се бавим? Трябва да излезем по-скоро от града. Не виждате ли, че самолетите Мене търсят!" Ние стои изтръпнали. Един излезна навън да проправя път на колата между навалицата. Постепенно се измъкнахме от града и запрашихме към Княжево. Там беше по-спокойно. Пристигнахме в Мърчаево и Учителят с облекчение излезна от колата. Питам Славянски: „Защо ти обикаля толкова много и ходи от склад на склад та забави Учителя?" А той наведе глава и каза: „Човешка слабост. Реших да купя бензин от онзи склад, където най-евтино струва". „Защо не ми каза да ти дам пари за бензин?" Славянски изважда от джоба си цяла пачка с банкноти и ми ги показва. „И аз имах пари, но защо се подведох да търся евтин бензин, не знам. Добре, че се измъкнахме навреме!" Той погледна към колата и заплака. „Като си спомням, че заради тоя бензин се забавихме и можеше някой от самолетите да улучат Учителя, не мога да се примиря с това." Аз го тупам по рамото и го успокоявам. „Днес всички човеци са виновни пред Великия Учител". Да, и вчера, и днес. А утре? Вие ще проверите това.