Търсене във форума

53. ПРИЕМНАТА НА УЧИТЕЛЯ И СЪБОРА ПРЕЗ 1926 ГОДИНА До 1925 г. включително съборите на Бялото Братство бяха в Търново. Но през 1926 г. започна една голяма акция срещу Братството под влияние на духовенството, на военните и на други някои среди. Предизвикаха подписка между гражданите на Търново, с което се искаше дъновистите да не провеждат съборите си в Търново. Преди това те осъществиха и положиха много труд за своята пропаганда против Учителя като се почне най-вече от 1922 година до 1925 г. Като се изключат нашите приятели около 20-30 човека всички граждани на Търново се подписаха срещу съборите на Бялото Братство. Така търновци забраниха съборите с подписа си. И оттогава този град започна да запада в духовно отношение и така ще бъде до края на века. Това са окултни закони. Като научи Учителят решението им, Той се усмихна и каза: „Ние съборите в Търново ги правим заради тях, заради българите, заради България, за да бъде Търново един център не само на Бялото Братство в България, но да бъде един планетарен център, защото тук под земята се събират разклоненията на всички планински вериги от Хималаите, от Андите и Кордилерите на Америка. Ще загубят без нас." И без да каже повече дума, Той премести съборите на Изгрева в София. На Изгрева бяха закупени вече места. Точно по това време възникнаха и първите дъсчени къщурки, които ние бяхме направили. Старите братя получиха разрешение от властта и започнаха подготовка за събора. Но с какъв ентусиазъм, с какъв възторг се събрахме в София, защото ние бяхме прогонени от Търново. Изведнъж се намерихме в една съвсем по-хубава, свободна обстановка на Изгрева. Дойдоха тогава от селата майстори за събора и тогава построиха една малка стаичка с цел, за да може през времето на събора да се пазят в нея хляба и продуктите докато трае събора. Тя бе направена по идея на Петко Епитропов, който тогава организираше съборите, продоволствието, уредбата. На този събор присъстваха около 1000 човека. Беше голям, тържествен събор. А да се хранят толкова човека, няколко дни не беше лесна работа. Няколко казана димяха непрекъснато на огньовете. Казани за чай и казани с гозба, а около тях дежурните сновяха насам-натам. Този събор се проведе на самата поляна. Сковаха една рамка и една поставка, на която сложиха един стол, за да седне Учителят и една катедра, от която да може да държи Учителя своята беседа. Направиха едно навесче с платно, за да не му пече слънцето и да не Му вали дъжд. Наоколо всички стояха прави, а някои сядаха на земята и слушаха беседата. Намери се един фотограф, който засне тази обстановка и ние я имаме днес като документ. Обстановка от скромна по скромна. Голям събор на гола поляна. Като видяха всичко това онези, които построиха онази стаичка за продуктите казаха: „Ама то може догодина да се дойде две недели преди събора и да се построи салон!" Съобщиха идеята на Учителя и Той каза: „Хубаво!" Това беше идея на приятелите, но и метод на Учителя. Той изчакваше идеята да дойде от учениците. Отначало стаичката през събора държеше хранителни продукти. След събора тя бе изчистена и в нея поставиха инструментите необходими за обработка на нивите на Изгрева. Към лятото Учителят спомена: „Не е лошо да се почисти тази стая и да се сложи едно легло." Това бе сторено. Обикновено сутрин, след като Учителят излизаше от града и идваше на Изгрева, след като мине общата молитва, гимнастиката, разговорите и закуската, Учителят отиде и си полегне на леглото. Тогава разбрахме, че тази стаичка бе необходима за Учителя. Вътре бяха поставени и някои елементарни удобства. Учителят я хареса и още през есента нареди да се постави печка. И Учителят остана да зимува тук през зимата на 1926-1927 г. На следващата година - 1927-а, Учителят повечето време преспиваше тук. Беседи изнасяше на ул. „Оборище" 14, където бе построен братският салон. Понякога отиваше в стария си дом на ул. „Опълченска" 66 и преспиваше там. Стаичката беше много скромна. Нямаше антре. От стаичката отвориш вратата и излизаш вън. Като видяхме, че Учителят ще презимува тук, решихме да направим антренце пред стаята, за да не духа, пък Учителят като влезне да има къде да си оставя балтона, шапката и да бъде по-удобно за Него. Антренцето го направихме през есента. Аз трябваше да измажа между балустричките, да затворя да не влиза сняг и вятър и да не духа. Работя аз цял ден, а вечерта стана много студено. Стегна един студ. Аз измажа, както аз знам, а то замръзне. Все пак аз настоявах с мазането, а материала още не беше замръзнал пред мене и с него успях да измажа антрето, да го изгладя и да го направя. Тъкмо привършвам и Учителят ме пита: „Как върви работата?" Отговарям: „Учителю, завършвам, обаче тъй както мръзне вечерта, а през нощта ще стане по-студено, а утре още по-студено. Тази работа може да замръзне и като се размрази да падне мазилката." Учителят ме погледна: „Ако си я направил с любов няма да замръзне." Аз си прибрах инструментите и си отидох. А сутринта студ с шушулки по покривите. Тази работа не замръзна и мазилката не падна. Дойде време, когато разрушиха салона, разрушиха и къщичката с антрето. То бе така запазено както съм го замазал. От 1926 г. до 1972 г., когато салона бе разрушен, това са 46 години и не са малко за една мазилка. По-късно тази стая стана приемна за Учителя, когато през 1927 г. бе построен салона, а заедно с него и една стая за Учителя. В приемната бяха сложени няколко картини, формули по стените. Тук Учителят приемаше посетители и работеше с тях от сутрин до вечер. Днес всичко това може да го видите на запазени снимки, където се вижда общ изглед на салона и до него залепена една малка къщичка. Ето, това е приемната. Дори има снимки на Учителя застанал пред своята приемна заснет сам или с приятели. Така че тази приемна съществуваше, макар че е унищожена, не само в спомените ми и на снимките, но тя съществува и в духовния свят.