БОГ И ЧОВЕК - Свами Вивекананда

[Skyward]

Свами Вивекананда

 

БОГ И ЧОВЕК

 

Колкото по-здраво се държи човек за своите чувства, колкото по-силно той вярва в действителността на външния свят, всред който той живее, толкова повече настават моменти в живота, както на отделните хора, така и на цели народи, когато те неволно си задават въпроса: действително ли всичко това е реално? Даже човекът, който никак не може да избере минутите, за да провери показанията на своите чувства, който е толкова зает с тях, че задоволява тези чувства с всякакви наслаждения, даже и този човек, когато към него похлопа смъртта, бива принуден да запита: „тъй ли е всичко това, както мен се струва?" Религията започва с този въпрос и на отговора на този въпрос се свършва. Даже в сумрака на отдалеченото, доисторическо минало, в тайнствения мир на митологията, ние срещаме този въпрос: „какво ще стане с този свят после? Какво в живота е призрак, какво действителност?

 

Една из многото поетически части на Упанишадите, Ката-Упанишада, започва с въпроса: „всеки път, когато умира човек, възниква спор: едни казват, че той си е отишъл завинаги, други, че той все още живее. Къде е Истината?" На този въпрос са се давали всякакви отговори. Областите на метафизиката, философията и религията са пълни с отговори на този въпрос. В същото време са се правили опити да се унищожи самия този въпрос, да се постави край на тази тревога на ума, който пита: „какво ще бъде там зад гроба? Какво е призрак, какво действителност?" Но до това време, откак съществува смъртта, всичките опити да се отстрани този въпрос са останали безуспешни. Ние можем свободно да брътвим за това, че не виждаме нищо от онази страна на гроба, за това, че всички наши надежди, всички цели трябва да бъдат в пределите на този земен живот, ние можем изцяло да влезем в жизнената борба; всичко, що ни заобикаля, целия свят може би, ще ни пречи да излезем из тесните рамки на личния мимолетен живот, но стига само да се вслушаме в приближаването на смъртта, отново и отново застава пред нас въпроса: „какво е смъртта? Не е ли край на всичко, за което тъй жадно сме се свързали, като да е било всичко това най-действително из действителността?" В един миг, светът се мерне и изчезне. Накрая на тези зеещи пропасти на смъртта даже и най-закоравелият ум потреперва, отстъпва и си задава този неизбежен въпрос. Надеждите и трудът на цял живот, всичко се разрушава в един миг. Човек живее с желанието да бъде щастлив; ние се залавяме за всичко в външния свят, с надежда да намерим това щастие. Юношата, на когото животът още се усмихва, вярва, убеден е, че това щастие, целия този свят, всичко е реално, но с течение на времето, може би и той разбира, че той се е лъгал, разбира най-после, че неговите желания не могат да бъдат удовлетворени: където и да иде, навсякъде пред него застава гранитна стена. След прилива на живота, иде неизбежен отлив. Всичко е призрачно: наслаждение и страдание, власт, богатство, бедност, даже и самия живот. Всичко прихожда...

 

Тези въпроси си е задавал човек в най-отдалечените от нас времена, и ние виждаме, че още тогаз Истината, макар и слабо, е озарявала неговия ум; още тогава човекът е правил крачки зад пределите на своето тяло, намирайки там нещо по-съвършено, което остава, когато от тялото не остава и следа. Идеята за живота след смъртта вие ще срещнете във всички религии и заедно с нея друга, тази, че всички религии, без всякакво изключение, гледат на човешкия живот, като на падение в сравнение с този живот, от където той е дошъл; една религия облича тази мисъл в образа на митологията, друга - в ясния език на философията, трети - в прекрасните форми на поезията. Из всички митологии, из всички свещени писания, ярко изпъква мисълта, че човекът, такъв какъвто е сега, представлява от себе си падение на истинския Човек. Тази мисъл е изразена в легендата за Адам и Ева; нея неведнъж я срещаме и в индуските свещени книги, разказващи за „века на Истината", когато човек е умирал само по свое желание, когато неговият ум, неговата душа била чиста и силна, когато на земята нямало нито страдание, нито зло. И сегашното състояние на човечеството, това състояние на упадък, из което човечеството отново бавно се издига км своето минало състояние на чистота. Зад всички тези, понякога мъгливи предания на древността, лежи всякога дълбоката мисъл, подобна на скъпоценната руда в земята, в това време, когато - аз трябва със съжаление да забележа - зад изящните, полировани фрази на съвременните „мъдреци" се крие най-жалката дребнавост. Ако в наше време цитирате Мойсей, Буда, Христа, ще ви се смеят, но споменете Хексли, Тиндал или Дарвин и всичко, което излиза от тях, би било погълнато без сол. „Ние сме се освободили от суеверия" - да, това са религиозни суеверия, а това са пък научни суеверия; но религиозните суеверия били животворни, одухотворявали човека, а тези новите суеверия водят след себе си всякакви похот и раздори заради удовлетворението им; онези суеверия били поклонение на Бога, а тези - поклонение на парите, силата, славата, В това е всичката разлика.

 

Но ние се отклонихме от предмета. И тъй, ще повторя: зад всички тези древни предания ние намираме една и съща идея, че човек сега не е това, каквото е бил преди да падне. Съвременните мислители, по видимому, решително отхвърлят тази мисъл. По тяхното мнение човекът, това е развиваща се молюска и затуй това, което говори митологията, преданието е невярно. Индуската митология примирява двете твърдения; тя учи, че развитието иде вълнообразно: след издигането на вълната иде нейното спадане, а след това пак издигане. Даже от гледището на съвременната мисъл човек не може да бъде само развитие на молюската. Всяка еволюция предполага инволюция. Съвременните учени знаят, че из всяка машина може да се извлече само толкова сила, колкото вие предварително сте вложили в нея. Нещо не може да бъде произведено от нищо. Ако човекът, съвършеният човек, Буда, Христос, е развиваща се молюска, то молюската, това е Буда във възможност, то в молюската е вече заключен Буда. Тази сила, която бавно проявява себе си в различни степени, докато не стане съвършен човек, не може да се появи от нищо. Тя е съществувала някъде и ако молюската или протоплазмата е като последен пункт, до който вие може да я проследите, то значи, тъй или иначе, тази сила е била скрита в протоплазмата. В настояще време има голям спор за това, явява ли се нашето тяло, това сцепление на материалните частици, източник на сила, която ние наричаме душа, мисъл и т.н. или, обратно, това тяло се явява въплъщение, проявление на мисълта, а не обратно; но съвременната наука говори, че това, което ние наричаме мисъл е само резултат на известно съотношение на частиците на материята. Но - да се спрем на това второ гледище - кое тогава прави тялото такова, или друго? Каква сила съединява тези материални частици в телесна форма? Каква е тази сила, що избира из целия материален свет нужното ù количество материя, за да направи едно тяло такова, друго онакова? Коя е причината за тези безкрайни различия във формите? Да се твърди, че силата, която наричаме душа, е резултат на известно съединение на материалните частици, значи да се поставя каруцата преди коня. Откъде се е взело това съединение? Каква сила го е направила?

 

Силата, която сбира материята и образува от нея тялото, тя е която се проявява чрез това тяло, т.е. мисълта, душата, духа. Затова твърдението, че силата на духа проявяваща се чрез тялото, е резултат на известно съединение на материалните частици, само по себе си не съществува, няма никакъв смисъл. Тази сила не може да се развие от материята - по-лесно е да се докаже, че това, което наричаме материя, съвсем не съществува, че материята е само известно състояние на силата.

 

Каква е тази сила, която се проявява посредством тялото? Тази сила е - Душа. или по санскритски Атман. Аз не ще се спирам тук на отделните степени от развитието на тази мисъл. Аз ще говоря само за крайния резултат от тази хиляди годишна работа. Атман, както сега са се съгласили всичките школи на индуската философия, няма никаква форма, а това, което е лишено от форма е вездесъщо. Времето и пространството съществуват само в разума на човека. Законът на причинността не може да съществува без идеята за последователността във времето. Следователно, пространството, времето и законът на причинността съществуват само в ума на човека , а тъй като Атман не е ум и като тъй, той е лишен от всякаква форма, то той трябва да бъде вън от времето, вън от пространството, вън от закона на причинността, т.е. той е Безкраен. Но две или няколко безкрайности не могат да бъдат - следователно, в света може да има само една душа. В такъв вид действителният Човек е Единен, Безконечен, вездесъщ Дух, а човекът, такъв, какъвто нам е познат, е само ограничение на този действителен Човек. В този смисъл, всички митологии, всички легенди, всички предания са справедливи: човекът, какъвто и да ни се струва, колкото и велик да е той, е само мъгливо отражение на действителния Човек, стоящ зад него. Действителният Човек, Духът, бидейки вън от закона на причинността, вън от пространството и времето, трябва да бъде съвършено свободен. Човек е като отражение, ограничен в време и пространство и от закона на причинността и затова той е свързан, или както казват някои наши мислители, като че ли е свързан, а в действителност той не е свързан. Всеки човек-дух е безкраен, затова не може и да се говори за раждане и смърт. Както земята не може никога да падне, тъй като няма къде да падне, в безкрайността няма ни върхове ни долини - така и душата не може ни да дохожда, ни да си отива: откъде ще дойде и къде ще отиде? Когато човек престане да мисли за миналото, за бъдещето, за това, което ще стане с него после, когато той отхвърли всяка мисъл за своето тяло - това е признак, че той се е повдигнал на по-висша степен на съзнание. Нито тялото, нито умът съставляват човека, но духа, зад който пребивава Вечното. И умът, и тялото непреривно и постоянно се изменят. Но Безконечният Дух не се изменя - изменя се само това, което е ограничено. Моето тяло може да се движи, вашето може да се движи, всяка частица от вселената се намира в постоянно движение, но вселената в своята цялост не може да се движи. Движението е относително; аз се движа по отношение на масата; всеки атом се движи по отношение на други атом. Но по отношение на какво ще се движи безкрайната вселена в нейната целокупност. Това безконечно единство е неизменно, неподвижно, абсолютно; това е - Единното Действително. И нашата действителност, действителният човек е - в Безконечното, а не в ограниченото. Ние сме свикнали да се считаме малки, ограничени, постоянно менящи се същества, но това е само самоизмама, стара самоизмама; не, вие действувате чрез всичко в света, вие живеете в всяко биене на всяко сърце. Само този живее, който пренася своя живот в живота на света, в другите; когато ние направим център на живота нашето тяло, нашите много малки интереси, тогава ние умираме, тогава ние познаваме страха от смъртта. Страхът от смъртта човек може само тогава да победи, когато той ясно разбере, че животът в света е един и той живее с мисълта: „аз см в всичко, във всяко тяло, във всеки живот; аз съм вселената, цялата вселена е мое тяло - как мога да умра, докато остава макар и малка част от нея?"