Легенда за синьото рибарче – Розмонд Жерард

[Skyward]

Розмонд Жерард

ЛЕГЕНДА ЗА СИНЬОТО РИБАРЧЕ

Някога, когато водите бяха покрили всичко живо, приютени в ковчега на Ноя, жени, овчари, птици, животни, растения дори - избраха вестител един. Вестител скромен, благороден, мъдър и смел, който да може да лети високо над водите, над ветровете, над облаците - до Бога дори...

Представи се орела. – „Не, пакостни са твоите крила" - извика Ной... Уверен съм аз, ще ужасиш трептящите звезди, що пазят вратите на Лазура!...

Бухалът се приближи... „Не е по твоя дял, бедничко животно, с тежък полет и очи..., че слънцето би те ослепило със светлината си!"

„Тогава аз" - извика славеят. „Ти?" каза Ной. „Уви! Най-малкият лъч на сребристата луна ще събуди очарователната песен на твоето сърце и упоен от тъмната нощ, ще загубиш своя път". „Не, ненужен ми е твоят мил захлас", нито крилете на Алциона. Вестител скромен ми е нужен мен".

При тези думи,една малка птичка с кафения цвят на земята, се представи на стария Ной... Нямам аз нито чин, нито хитрост, нито тайнственост дори, само желание едно"

„Без страх и безспир ще летя аз по своя път... Най-скромна птичка съм на земята, избери мен, покровителю мой!..."

„Да бъде!"... рече Ной и даде ù вест за небето. Тръгни, моя малка птичко, ще чакаме в кораба ни."

Мартин-рибарят изхвръкна през прозореца на кораба, впусна се в седефения блясък на деня, в изчистения от поройните дъждове въздух, що никой не беше дишал още.

Летеше, летеше той от задачата си окрилен, премина бури, светкавици, облаци, издигайки се безспир, без страх...

И когато се допре до свода, където небето блестеше и където живееше Бог, той не можа да диша вече, защото му липсваха дробовете на архангелите, що дишат този въздух чист. Изумен, зашеметен, като в къпинен храст, от великата красота и чистота, без да дочака отговор на поръчението си дори, падна устрелен...

Чак пред кораба едвам се съвзе и почука на прозореца.

-.Ти"! - извика Ной..., „С какво великолепие си покрит! Колко си красив!" .... „О,... каква очарователна мантия, блестяща и синя..." - „Как", почуди се Мартин-рибарят, - „откъде"

„Ах" — извика Ной, паднал на коленете и в сълзи залян „това е отговор от Бога, „че аз пламенно Го молих да ни изпрати знак за чудото и ето, Той е благоволил да изпрати върху твоите криле едно кътче от небето”.

Престана и потопът. Зацъфтя всичко по земята...

...Лято, пролетта смени, есен, зима зацари... Нощи и дни се заредиха... Човешките сърца се отново приближиха до Огъня, гордостта и Любовта. А Мартин-рибарят, предвестникът, запази своята синя като небето мантия, за да помним ние, че само едно скромно и чисто сърце е могло нявга да се приближи до Бога.

Превела — Ц. Симеонова