Jump to content

X. ВЯРАТА В СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ


Recommended Posts

X. ВЯРАТА В СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ

 

„Какво е вяра? Това е да вярваш, че нещата ще станат така, както Бог е определил, и другояче не могат да станат.“

 

„Вярата е упование в Разумното, което лежи в основата на цялата природа.“

 

„Вярата е закон за освобождение от ограниченията.“

 

(Учителят Петър Дънов)

 

Учителят Петър Дънов (Беинса Дуно) – в съответствие с първия посочен по-горе цитат – определя вярата като убеденост, че Божията воля бива изпълнявана винаги и при всички обстоятелства и че тя неизменно тържествува над волите на всички останали разумни същества. Независимо че ги е надарил с пълна свобода на избора, Той проправя разумни граници за мащабите на тази свобода, така че тя да не може да постави под съмнение осъществяването на Неговия велик план за света.

 

Именно упованието в тази вездесъща Разумност, проникваща цялата природа, всичко съществуващо, според българския духовен Учител е синоним на вярата. Сама по себе си тази Разумност – плод на Божието присъствие в Космоса – е незрима, ала проявленията ў на всички равнища в Битието изключват всякакво колебание относно наличието ў и нейната мощ.

 

Учителят на ББ в България отстоява тезата, че фактите задължават, законите ограничават, а принципите освобождават. Защо вярата освобождава от ограниченията? Кога и при какви случаи? Това става действителност, когато съединим нашата воля с тази на Всевишния. Точно тогава отпадат всички възможни ограничения при осъществяването на нашата индивидуална воля, понеже тя е напълно хармонизирана с Божията и изцяло е подчинена на реализирането на Неговия Промисъл за Вселената.

 

Изследователят на духовното познание си поставя въпроса: как възниква вярата, какъв е механизмът на нейното раждане и съществуване? Учителят П. Дънов дава кратък и ясен отговор: „Вярата е вътрешна връзка, която се образува по закона на Любовта.“ Тази невидима връзка между Бога и човека е двустранна по своя характер. Актът на сътворението на света е акт на Божията Любов. Същата тази Любов съпътства всичко сътворено през безчетните еони на вечността. Когато разумното същество съзрее в достатъчна степен в духовно отношение, за да я осмисли, то е вече готово да откликне на нейния зов. Именно тогава великата извечна Любов започва да протича в двете посоки на направлението Бог – човек и в рамките на това взаимно общуване се ражда и вярата. Тя от своя страна е едностранна: от творението към Твореца, от човека към Бога.

 

Възникването на вътрешната връзка на вярата, резултат от изявата на Божествения принцип на Любовта в едно човешко сърце, е превратен момент в еволюцията на личността. То бележи заставането от нейна страна върху Пътя на духовно-нравственото развитие и усъвършенстване, съпътствано от нов поглед към света, от нов мироглед. За този момент на решителна вътрешна трансформация Учителят на ББ у нас споделя: „Ако направиш тази връзка, ти си спасен, ще почнеш да разбираш живота.“ Новото разбиране означава и ново отношение: към самия себе си и мястото си в земната реалност, към ближните, към Майката-Природа, към Бога и създадения от Него свят.

 

Могъща е силата на вярата! „Това, в което ние вярваме, то става! – възкликва великият Посветен. И веднага си припомняме думите на Учителя на Учителите Христос, че ако имаме вяра дори колкото едно синапово зрънце, с нея бихме могли планини да преместваме (Мат. 17:20). А какво ли би могла да извърши тогава дълбоката, непоклатима и действена вяра, впрегната на работа в името на Доброто?! – Чудеса, ни повече, ни по-малко. С немалко такива примери изобилства историята на човешкия род. И тяхната автентичност е извън всякакво съмнение. Тогава как да си обясним все още твърде разпространеното безверие, религиозен и верови скептицизъм, преминаващи понякога в яростен и безкомпромисен атеизъм? Единствено с невежество.

 

Учителят П. Дънов търси корените на вярата в дълбините на човешката душевност: „Вярата е озаряване от светлината на интуицията, от светлината на свръхсъзнанието. Тя има за основа опита – опита на миналото. А суеверията – това са неща неразбрани.“ Душата – искра от изначалната Божия същност – носи у себе си лъч от Първообраза, полъха на Неговото присъствие. Тя не просто вярва в Него, тя знае, че Го има, че именно Той ў е дал живот и я води по пътя към съвършенството. Опитът на миналото за нея започва от мига на раждането ў от Божествената субстанция и се разгръща и обогатява при множеството ў сблъсъци с царството на материята. Това е духовен опит с неизмеримо висока стойност. Неговата светлина помага на човешкото същество да се ориентира по безбройните лъкатушни пътеки на своето битие.

 

Истинската вяра има за свой обект една велика Реалност – Бога и Неговото проявление в света. Нашето поклонение е пред Единия Премъдър и Всемилостив Бог, Който присъства навсякъде във Всемира. Него възпява българският Учител на ББ с вдъхновените слова: „Вярвам в Бога, Който живее в светлината. Вярвам в Бога, Който живее във въздуха, във водата, в хляба, в мен, в моя ум и моето сърце, в тялото ми, навсякъде. Той ме е пратил тук.“ Той ни е пратил тук, за да изпълним Неговата свята воля. И на първо място – закона на Любовта. Според Учителя П. Дънов обект на вярата би могло да бъде и Божественото у човека. Разбира се, и дума не може да става за нарцисизъм или други опасни залитания на егото, а само и единствено за самооткровение, което разкрива проявения Бог в духовното естество на личността: „Човек трябва да вярва само в това, с което е роден. Той не трябва да вярва в купешки неща. Вярвам в това, което нося в себе си: вярвам в своя ум, сърце, душа, дух.“

 

Чистата и искрена вяра е безсмъртната връзка между Божественото в и извън човека, доказвайки по този начин Единството на Живота и на Божието проявление в света. Осмислената и приложена в ежедневието вяра мобилизира целия физически, нравствен и духовен потенциал на човешкото същество за целите на реализирането на Божия план за него самия и за Космоса като цяло. Затова и Учителят П. Дънов я назовава „закон за възможностите“, изхождайки именно от същността ў като катализатор на градивното, съзидателно начало у човека: „Когато казваме вяра в Бога, разбираме, че Бог живее вътре в нас и заради нас. Каквото искаш, ще ти даде, ако вярваш, че Той живее в тебе. Ако мислиш, че Той е вън от тебе, няма да ти се обади. Казвам: не условия, а вътрешни възможности. Вярата е един закон за възможностите (курсивът мой – К.З.). Ти имаш ум, то е една възможност. Имаш сърце, имаш душа, те са възможности. Имаш дух в себе си, имаш воля, имаш сила, това са възможности. Като туриш всичките тия сили в действие, ти ще разработиш нещата отвътре, ще знаеш как да се справиш с механическите процеси на условията.“

 

Суеверието не е нищо друго (ако изходим от етимологията на понятието) освен суетна вяра, т.е. лъжлива вяра, заблуда. Тя е насочена не към реалностите на съществуващото, а към техните сенки. В своята блестяща изповед „При нозете на Учителя“ Джиду Кришнамурти, забележителният индийски мъдрец от ХХ век, посочва три недостатъка на човешкия характер, които би трябвало да бъдат преодолени, за да може да стъпим върху пътеката на окултното ученичество: одумване, жестокост и суеверие (според друг превод: интригантство, жестокост и предразсъдъци). Присъствието на суеверието – фалшивата, измамна вяра, между тях е достатъчно красноречиво доказателство за ролята му на бариера по духовния Път. Затова и Учителят П. Дънов е толкова категоричен в своето изявление: „Ти можеш да вярваш само в Божественото (курсивът мой – К.З.). Значи да вярваш в нещо, което стои по-високо от тебе. Божественото съзнание те е обградило. И благодарение на него ти живееш. Необходимо е човек да спазва положението на едно дете.“ И завършва репликата си към своите последователи с едно дълбоко съдържателно определение: „Вярата е закон за възприемане на това, което иде от горе.“ (В същия план на разсъждение е и дефиницията на ап. Павел: „... Вяра (та) е жива представа на онова, за което се надяваме, разкриване на онова, което не се вижда“ – Евр. 11:1). Възприемането е първата стъпка на осъществената вяра. Следващите са: осмисляне и прилагане на действената вяра в живота.

 

В прочутата 13-а глава от своето Първо послание до коринтяни ап. Павел изрежда трите т.нар. „богословски добродетели“: вяра, надежда и любов. Измежду тях той поставя най-високо любовта: „А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта“ (I Кор. 13:13). От своя страна Учителят на ББ в нашата страна предлага нова, поетично илюстрирана връзка между тези три добродетели: „Вярата и надеждата са крила на Любовта.“ Всяка една от тях той разглежда като основа за свързване със съответна сфера на Космоса: „Чрез надеждата ние сме свързани с физическия свят. С вярата ние сме свързани с духовния свят. А самата Любов ни свързва с Божествения свят.“ На друго място в Словото си Учителят П. Дънов дава конкретни указания за това, как да отстоим тези добродетели, след като вече сме ги придобили: „В Любовта устоява този, който е готов на жертва. Във вярата устоява този, у когото има упование. В надеждата устоява този, у когото има радост.“ Ако не успееш да съобразиш логическата и духовна взаимозависимост между съответната добродетел и своята вътрешна настройка (която изисква и действия, доказващи жизнеността на тази взаимозависимост), можеш да загубиш така ценното нетленно притежание: „Не се ли радваш, ще изгубиш надеждата си. Не уповаваш ли, ще изгубиш вярата си. Не си ли готов на жертви, не можеш да придобиеш Любовта“ (Учителят П. Дънов).

 

Според българския духовен Учител вярата има своя произход в Божествената Любов (от своя страна – рожба на Духа), а корените ў проникват дълбоко в свещената тъкан на всемирния живот. Оттам именно те захранват и неувяхващия цвят на надеждата: „Вярата произтича от Любовта, а Любовта – от Духа. Надеждата трябва да произтича от вярата, а вярата – от самия живот. Че живеем, показва, че извън живота има една Любов, която трябва да изучаваме, голямата Любов, която произтича от Духа.“ Пробуждането на вярата – в съгласие с неговата теоретична схема – става във фазата на инволюцията, в процеса на низхождането на духа в материята и изграждането от негова страна на света на формите. Той ў отрежда субстанциално съответствие с менталното (умственото) поле на вселенската структура: „... Вярата е един процес инволюционен. Най-първо вярата се събужда в инволюционния процес. Човек, започнал с Любовта, слиза в света на вярата, а след това – в света на надеждата. От възвишения, Божествения свят, от света на Любовта, слиза в света на вярата, в умствения свят, и от умствения свят се качва в духовния свят на надеждата. От духовния пък слиза във физическия свят.“ Термините „слизане“ и „качване“ в случая притежават, разбира се, условен характер и свидетелстват за етапите в духовното съзряване на човешката индивидуалност.

 

Според Учителя на ББ у нас: „Вярата е качество на разумния човек.“ И още: „Под думата „вярващи“ ние разбираме най-разумните хора. Вярата не е достояние на обикновените хора. Вярата е достояние на най-разумните хора, на най-силните хора. Само те могат да имат вяра. Вярата, веруюто се отнася до талантливите хора, а суеверието – до обикновените хора. Това е самата истина.“ Той обвързва наличието на вяра с това на здрав разум. Което означава, че отрича сляпата, неподкрепена от разумни аргументи вяра, която нерядко се изражда в догматизъм или дори фанатизъм. А последните, както е известно, не водят към нищо добро. Човешката история свидетелства, че откакто съществува разумната общност на тази планета, най-много кръв е била пролята в религиозни конфликти и войни. Парадоксът между утвърждаването от страна на всички религии на етични и миролюбиви човешки взаимоотношения и този факт граничи с абсурд. Остават суровите поуки от изкуственото разграничаване между вяра и разум и отдаването на предимство на крайности при тълкуването на това, как да отстояваме своите религиозни убеждения. А колкото по-силна и пречистена е вярата, толкова по-развит е и човешкият ум, който ў предоставя подслон и площадка за излитане. За тази взаимозависимост свидетелства същият извисен Учител: „Вярата сама по себе си е нещо велико. Вярата е проводник за умствените сили. Колкото проводникът е по-добър, толкова силата, която минава, е по-голяма.“

 

Заслужава си да проследим и друга насока на мисълта на Учителя П. Дънов, разкриваща психологическите и чисто практическите корени на вярата: „Има неща, които човек сам може да направи, а пък има неща, които други трябва да направят – Бог. Когато ние правим сами нещата, употребяваме нашето знание, а пък когато други ги правят за нас, ние прилагаме вярата си. Това, което Бог може да направи за нас, в това ще вярваме.“ И действително, когато човек се изправи безпомощен пред житейските обстоятелства, често прибягва до молба за подкрепа от небесните сили. Именно тогава той търси съдействието на своя Небесен Баща, защото вярата му подсказва, че само Той е в състояние да реши проблема. И ако молитвата бъде чута и ситуацията бъде разрешена по благоприятен за молещия начин, то вярата му несъмнено укрепва. Следователно безсмислено е да уповаваме на човеците, след като сме извоювали правото на директен контакт с Бога. Проверената в личната опитност вяра поражда дълбока вътрешна увереност в Божието покровителство и непреклонна храброст пред лицето на всички житейски обстоятелства: „Ще имате доверие не към хората, а стремете се да имате вяра към Бога и тази вяра да оживее у вас. Да я опитате вътре в себе си, че каквото и да ви се случи, да не се боите“ (Учителят П. Дънов).

 

Христос съветва Своите ученици и последователи да не мислят за утрешния ден, а да оставят всичко в Божиите ръце. Сиреч да вярват неотклонно, че Бог промисля за всичко и за всички и че няма да остави Своите деца гладни и жадни, голи и боси. Българският Учител на Любовта добавя нови щрихи към обосновката на този фундамент на вярата: „Бог е приготвил храна за малките насекоми, за малките червеи, а пък човек, който е направен по образ и подобие на Бога, се безпокои как ще прекара.“ Учителят на ББ има пред вид най-вече страха на човека от глада. Той произхожда от най-древни времена, когато оцеляването на човешкия род е зависело най-вече от редовното снабдяване с храна, което тогава не е било никак лека задача. Затова и в Господнята молитва „Отче наш“ Иисус Христос включва обръщението към Всевишния: „Хляба наш насъщен дай го нам и днес...“ (в Синодалния превод на Библията: „... Насъщния ни хляб дай ни днес“ /Мат. 6:11/). Вярата на гладния човек като правило е поставена пред сериозно изпитание. Точно в трудностите и страданията на живота тя преминава през най-мощния огън на закаляването и излиза от тях по-силна и по-мъдра от всякога. Достойно преодоляното изпитание неизменно довежда радостта и удовлетворението като заслужена награда за проявената крепка вяра и устойчив дух: „Имайте пълна вяра в Божествения Промисъл, който съществува в света. Ако разбирате смисъла на големите скърби и радости, велики души ще станете. Когато ви дойде голяма скръб, трябва да знаете, че зад нея иде велико благо. Никое човешко дело не може да успее, ако не помагат отгоре (курсивът мой – К.З.). В края на краищата човешките дела се разсипват. Човек ще посади семето, а Бог ще го възрасти“ (Учителят П. Дънов). Човешките дела не успяват без помощта от страна на разумните същества в духовния свят, както и ако не бъдат започнати с вяра. Искрено вярващият човек в началото на всяко свое начинание призовава молитвено Божията помощ и застъпничество.

 

Промисълът на Твореца предлага всички благоприятни условия за живот и благоденствие на създадените от Него същества. А разумните измежду тях имат за своя главна задача усвояването на уроците на съдбата в грандиозното по мащаби земно училище: „Бог ви е осигурил. Вие трябва само да се учите на Земята“ (Учителят П. Дънов). Пълноценното участие в школата на земните изпитания в горнилото на материята и осмислените уроци, последвани от прилагане на наученото в ежедневието, са отличителните признаци на устремения по духовния Път човек. На езотеричен език го наричаме „окултен ученик“. Най-често срещаната спънка по този Път е страхът. Дълбоката и осъзната по стойност и сила вяра заличава мрачните сенки на страха и съпътстващите го вътрешни колебания и съмнения. Тя подхранва увереността както в непоклатимата Божия подкрепа за вярващия, така и в собствените способности да извървиш Пътя докрай: „Имай пълна вяра в Бога! Тъй всеки вътрешен страх ще изчезне. Вярвай, че никога не можеш да изгубиш Ценното, което Бог е вложил в твоята душа преди създание мира. Тази вяра те освобождава от всеки страх, подозрение и съмнение. Тя те прави свободен и стабилен“ (Учителят П. Дънов).

 

Непосредствен израз на дълбоката вяра е искрената молитва към Бога. Молитвеното настроение и състояние съпътства неизменно живота на окултния ученик. Неговото общуване със Създателя е белязано с мистично проникновение и пълноценна взаимност, коренящи се в пълното му доверие към волята на Небесния Отец. В този дух е и напътствието на българския духовен Учител: „Всякога се моли и предостави всичко на Бога. Когато Господ иска да направи нещо, Той ще създаде условия за това.“ Чутата и изпълнена молитва свидетелства за действена, мощна и съзидателна вяра. Същата, която извира от Божествената искра у човека и довежда нещата докрай: „Вярата реализира нещата. Ученикът вярва всякога. Вярата иде от свръхсъзнанието“ (Учителят П. Дънов).

 

Когато добавим към вярата знание, постигаме хармонията на мъдростта. Първото стъпало в своеобразната триада вяра – знание – приложение предполага необходимостта от подкрепа в лицето на познанието. А третото стъпало в нея изисква да използваме постигнатото на първите две за целите на Доброто. Триадата е свидетелство за нивата на духовно-нравствено развитие на личността: „Знанието е достояние на мъдрите хора. Който вярва, трябва да учи, а който знае, трябва да прилага. В знанието има нещо красиво. Знание без вяра не може да се развива“ (Учителят П. Дънов). В своето Слово Учителят на ББ у нас предлага една брилянтна формула за взаимовръзката между вярата и знанието: „Вярата е основа на знанието.“ Той я дефинира в контекста на необходимостта от приложение на познанието, вложено в неговите беседи и лекции. А приложение без непреклонна вътрешна убеденост в резултатите от осмисленото Божествено послание е безсмислено: „Гледайте малкото, което може да приложите от беседите, то е великото, не е в многото. Щом имате вяра... Вярата е основа на знанието (курсивът мой – К.З.). Вяра, чрез която идват Божиите блага.“ Мировият Учител и мислител от космически ранг добавя и допълнителни аргументи относно взаимозависимостта между вяра и знание: „Някои твърдят, че имат голяма вяра. Христос казва, че който има вяра, ще мести гори и планини. Вярата не е обоснована само на това да се вярва, тя се обосновава на знание. Вярващият знае нещата (курсивът мой – К.З.). В какво вярва човек? Той вярва в онзи велик закон, вярва в своето съзнание, вярва в своите възможности.“

 

Приложението е това, което доказва автентичността на вярата, нейната действителна стойност. Сама по себе си тя е прекрасна, но ако остане неприложена, светлината ў постепенно угасва. Приложението също би трябвало да се осъществява според един от ръководните принципи в Новото учение – този за малките стъпки. Постоянство, търпение и натрупване на резултати от незначителни наглед обстоятелства – тези вълшебни ключове за райските двери на съвършенството са валидни и по отношение на живата, действена вяра: „Ти вярваш в Бога! Но ако тази вяра в Бога не може да ти даде това, което искаш, тогаз защо ти е тази вяра? „Трябва да се вярва в Бога.“ Съгласен съм. Но като имате вяра, трябва да я прилагате. Всеки ден трябва да имате едно приложение. След време могат да се явят някои противоречия и ти можеш да се откажеш от вярата си. Но как ще заплащаш? Ако се обезвериш в едно, трябва да вярваш в друго. Казвате, че в природата има изключения. Не! В природата няма никакви изключения. Изключенията в природата са привидни“ (Учителят П. Дънов).

 

Откакто човек е обърнал поглед към небето в зората на своето съществуване на тази планета, главен обект на неговата вяра е онази Висша Сила, наречена от него Бог. Върху тази вяра той съгражда фундамента на своя живот, извежда я на пиедестал измежду своите безсмъртни духовни стойности: „Вярата в Бога не е статичен въпрос. Вярата в Бога – това е принцип; вярата в Бога е основа на живота. Ти не може да живееш, докато нямаш вяра“ (Учителят П. Дънов). Червената нишка на тази душевна настройка и убеденост е преминала неуловима през всички епохи от човешката история. Вярата в Бога за искрено вярващия е безусловна и непоклатима. Тя се разпростира и върху творческите проявления на Всевишния в създадения от Него свят. В основата ў лежи твърдата увереност в Божията Премъдрост, върховна справедливост и целесъобразност. Това означава, че нашата вяра би могла да бъде изявена и на други равнища от структурата на Битието – спрямо обекти, които са пряко свързани с Първоизточника, които Го представляват или свидетелстват за определени Негови качества. Тази езотерична истина е изложена от Учителя П. Дънов по следния начин: „Вярвай в онзи, който те учи. Вярвай в онзи, когото обичаш. Ученикът трябва да има абсолютна вяра в Учителя си!“ В случая не става дума да заместваме Първообраза – Бога, с избрани елементи от Неговото творение. Смисълът на горната реплика е да допълваме и укрепваме вярата си в Него, като я отправяме и към достойни представители и изпълнители на Неговата свята воля.

 

На друго място в Словото си българският Учител на ББ разширява своето езотерично тълкувание на вярата във Всевишния. Той изгражда стройна мисловна конструкция, в която отрежда точното място на обекта на вярата – Бога, и на нейния субект – човека: „Под думите „вяра в Бога“ разбирам: сигурност на живота, не само гола вяра, но вяра, в която няма никакво изключение. Аз ходя и вярвам, че имам разумни приятели, които мислят за мен, както за себе си. Ако имам вяра, като вдигна само пръста си, всичко става. Под „вдигна пръста си“ разбирам Този, Разумния, Който е създал света. Чрез Него е възможно и аз, който живея в Него, всичко да направя. Той слага – аз раздигам – тъй има съгласие. Под „раздигане“ разбирам служене, т.е. да правиш добро. В този свят само Бог може да слага, а ние сме дошли да раздигаме.“ Цитираните думи на Учителя П. Дънов ни напомнят и една от крилатите му формули, която рисува неограничените възможности на личността, придобила и прилагаща във всичко своята жива вяра: „Господи, Ти всичко можеш. Духът, който си изпратил да ме ръководи, чрез Тебе всичко може. И аз чрез Твоя дух всичко мога.“

 

Вечната цел на нашия човешки път е единението с Бога. Светлината на действената вяра разпръсква тъмнината по този път, а най-мощното ни оръжие, за да го извървим докрай, е Божествената Любов: „Онова, което търсим, може да го намерим само в Бога. Вярата в Бога ще ни покаже къде можем да го намерим. Това, което търсим, може да го намерим само по закона на Любовта“ (Учителят П. Дънов). Същата свещена Любов, която имаме за дълг да отправяме към всеки наш ближен – особено към изпадналия в нужда или беда: „Ако някой ви запита вярвате ли в Бога, какво знаете за онзи свят, поканете го у дома си, дайте му един хубав обяд, кажете му няколко благи думи, после може да му кажете, че доброто ядене, добрите думи и чувства са проява на същества от друг свят. Бог живее във всички живи същества и така се проявява“ (Учителят П. Дънов). Същата велика Любов, която е родна сестра на вярата и откликва на всеки неин призив: „Когато говорим, че трябва да вярваме, това значи, че трябва да имаме Любов. Ако вярата не предизвиква Любовта, тя не е вяра. Коя вяра е права? Която извиква Любовта.“ Затова именно: „... Онова, ценното във вярата, е, че тя носи съдържанието на Любовта. Вярата се оценява според цената на Любовта“ (Учителят П. Дънов).

 

Както и всяко друго придобито от човека качество или добродетел, така и вярата изисква поддържане, отстояване, утвърждаване и разширяване. Животът ни предлага на всяка крачка предостатъчно възможности и ситуации, за да изпитаме силата и дълбочината на своята вяра. Всеки подобен контакт с действителността, в която живеем, е по-малко или повече значим изпит в посока към заздравяване на живата, действена вяра. И към хармонизирането ў със собствената умствена и емоционална сфера: „Ще упражняваш вярата. Без вяра умът се колебае. Мощна вяра ще туриш в себе си! Корените на вярата се намират в миналата вековна опитност на човека“ (Учителят П. Дънов). (Под „минала вековна опитност“ Учителят на ББ има пред вид култивираното в духа – плод от множеството въплъщения на душата, живото същество, в материалната вселена.) Именно тогава се ражда истинската жива вяра, подхранваща корените на здравия разум, високия интелект и любещото, всеотдайно сърце: „Жива вяра – знаеш каква вяра, която създава основа за един добър ум, който да съгради основа за едно сърце, изпълнено с Любов към Бога“ (Учителят П. Дънов). От особена важност е с нейна помощ да бъдат преодолявани нередките колебания и съмнения на умствено равнище, които ни съпътстват на всяка крачка по земния ни път. Сблъсъкът с гъстата материя подлага на сурово изпитание дори и най-чистата и мощна вяра. В такива случаи можем да потърсим подкрепа в молитвата или в духовното познание под формата на мантри или формули. Българският Учител на Любовта ни предлага едно подобно оръжие за душата: „Без вяра умът се колебае. Кажи в себе си: „С Господа, Който е в мен, всичко мога. Господ живее в мен. И в хората живее Той. Той ще помага.“ Помощта е не отвън, а отвътре.“ Казано с други думи, който чака наготово небесният свод да се разтвори и легион ангели да му се притекат на помощ, ще има да почака... Не потърсиш ли упование у самия себе си, в Божественото, съставляващо твоята най-дълбока същност, значи нищо не си разбрал от истините, в които вярваш и които изповядваш. („Аз уподобявам вярата на силна, магнетическа струя или на здраво въже, на двата му края вързани две кофи, които се спущат в кладенеца. Скъса ли се въжето, кофите остават в кладенеца, без да се извади вода. Двете кофи са умът и сърцето.“) Действена е само онази вяра, която е станала неразделна част от самия теб – от твоето мислене и поведение. Именно когато я съзрат, вплетена като ярък цветен венец в аурата на човека, разумните същества от невидимия свят са готови незабавно да откликнат на неговата молба или потребност: „Ние ще ви помагаме – вяра, вяра, мощна вяра ще турите в себе си. Ще се молите постоянно“ (Учителят П. Дънов).

 

Никео-Цариградският Символ на вярата – приет на първите два вселенски събора на християнската Църква (325 г. в Никея и 381 г. в Цариград) – е валиден за всички християни по Земята независимо от деноминационната им принадлежност. Той започва с думите: „Вярвам в един Бог Отец – Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо...“ Учителят П. Дънов споделя с последователите си собствено кратко верую, обвързващо произхода на човешката духовна триада ум – сърце – воля с Божията творческа дейност: „Вярвам в един Господ, с Когото съм дошъл, Който ми даде ума. Вярвам в един Господ, Който ми даде сърцето. Вярвам в един Господ, Който ми даде волята.“ А с репликата си, последваща това верую, той изяснява механизма на самоосъществяването на човешкото същество, в чиято основа лежат същността и проявленията на душата във Вселената: „Божественото дръжте и ще издържите на всичко. Човешката душа в малка форма показва границите на Космоса. Малката човешка душа има подобие на целия Космос. Душата образува форми, без да е форма. Тя е извън времето и пространството, затова може да бъде малка и голяма. Душата се смалява, без да се смали.“

 

В живота на всекиго от нас има моменти, когато вярата ни е подложена на съдбоносно изпитание. В някои от мрачните коридори на съдбата нейният светлик започва да изтлява и лепкавият мрак на безизходицата заплашва да обгърне завинаги залуталия се в собствените си слабости, страсти и недостатъци човек. Тогава именно той е длъжен да издигне високо и решително факела на своята вяра. Колкото и примамлив и наглед неизбродим да е мракът, той рано или късно ще отстъпи пред животворната светлина на осмислената и оделотворена вяра: „В каквато и тъмнина да се намираш, не трябва да губиш вярата си – светлината пак ще се покаже“ (Учителят П. Дънов). И на друго място в Словото на Истината: „Казвам: вие се нуждаете от мощна, силна вяра, за да преминете благополучно пътя, по който се движите. Цялата земя да се преобърне, вие трябва да имате вяра, че светът, в който живеете, е изправен и не може да ви се случи нещо, което да скъса връзката ви с живота. Няма сила в света, която може да ви отклони от пътя, освен вие самите (курсивът мой – К.З.).“ Както гласи и народната мъдрост, като правило дълбоко езотерична по своя характер: „Каквото човек сам си направи, никой друг не може да му го направи!“

 

Горчив е размисълът на българския духовен Учител, разкриващ причините за безверието на съвременното човечество. Ала това не е изповед, черпеща вода от извора на безизходицата, а солидна аргументация, играеща ролята на логически трамплин към висините на човешката изява, където всички проблеми се решават сякаш по магически начин: „Ние, съвременните хора, сме се обезверили. Освен че сме изгубили връзката си с Бога и връзката един с друг, но сме дошли до положението да загубим връзка и със самите себе си – и в себе си не вярваме. Аз наричам вяра следното: ако човек в себе си не вярва, ако в Бога не вярва и в ближния си не вярва, тогава на кого вярва? Три неща, три опори има, с които е свързан. Първата опора аз я наричам Бог, аз я наричам Любов; втората опора – това е вярата, това е самият човек, да вярва в разумното в себе си. Третото аз свързвам с ближния – то е надеждата. Ближният е надеждата, то е едно и също нещо. Вярата – това е самият човек. Да вярваш, то е да вярваш в себе си. А да вярваш в Любовта, това значи да вярваш в Бога.“ Ако човек е стъпил здраво върху тези три опори, характеризирани с недвусмислена яснота от Учителя П. Дънов, неговата вяра остава непоклатима при всички изпитания в живота, при всякакви житейски бури. И обратното – ако той започне да ги губи една след друга, право пропорционално на този процес изтлява и неговата вяра, докато се обезличи до пълно обезверяване. Контрастите в описваната тук вътрешна настройка на личността са илюстрирани от великия Посветен по следния начин: „Има неща, които не могат да се разложат химически. Има хора, които не могат да се обезверят. Кой човек не може да се обезвери? Този, който вярва в Бога, който вярва в ближния си и който вярва в себе си, никоя сила не може да го обезвери. На човек, който не вярва в Бога, намалява вярата му; на който не вярва в ближния си, още повече се намалява, а който престане да вярва и в себе си, е пълен безверник.“

 

Това, в което вярваме, се превръща в реалност. Ако повярваме в Бога, Той оживява в нас. Ако повярваме в Мамона – резултатът е същият. Материализацията на вярата има посока отвътре – навън, за което свидетелства и Учителят на ББ в нашата страна: „Вярата е закон за нас. Тя не е закон за другите. Вярата не може да е вън от нас. Тя е вътре в нас и докато имаш вяра, ще живееш добре; изгубиш ли я, ти си нещастен човек. Щом изгубиш вярата, твоят ум се помрачава, не знаеш какво да правиш. Дойде ли вярата, идва и светлината и ти вече намираш пътя. Някой казва, че има вяра, но той вярва в болестта, затова е болен. Ти си сиромах, защото вярваш в сиромашията. Богат си, вярваш в богатството. Имаш знание, вярваш в знанието. Щом изгубиш вярата, знанието си заминава, богатството, здравето, всичко си заминава.“ Очевидно въздействието на вярата върху нашето физическо, емоционално и духовно здраве е пряко и недвусмислено. Ако добавим към вярата и чиста, Божествена Любов, то и интензивността на това въздействие нараства неимоверно: „Силата, която регулира нашите чувства и нашето здраве, е вярата. В каквото и положение да се намираме, щом имаме вяра, ще се измъкнем от него. И на дъното на ада да сме, вярата ще ни извади оттам. Любовта и вярата ще ни помогнат“ (Учителят П. Дънов).

 

И така тържеството на дълбоката и осмислена вяра се превръща в химн на съзиданието, в благозвучна песен на човешката душа, възхваляваща Този, Който ў е вдъхнал живот, за да поеме на предългия път през пространства и измерения към вечната цел – Съвършенството. Понеже вярата в Бога освен всичко останало е и извечна увереност в онзи най-древен импулс на глъбинната човешка природа, който неизменно ни води към самоосъществяване в безсмъртието, вечността и единението с Абсолюта.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...