XII. ВЪТРЕШНИЯТ МИР

[Hristo Vatev]

XII. ВЪТРЕШНИЯТ МИР

 

„Мирът иде от Бога! Най-великото нещо в душата на ученика, това е неговият мир. Мирът е от Бога благословен! „Моят мир да бъде с вас.“

 

(Учителят Петър Дънов)

 

Никак не е лесно да пишем за вътрешния мир – мира в душата на човека, в един свят, раздиран от противоречия, кръвопролития и ниски страсти. Свят, чиято преобладаваща масова култура стимулира най-низшите пластове от човешката природа. Свят, в който парите, властта и преходната слава са издигнати на пиедестал. Свят, в който хората формират ценностната си система под въздействието на една хищническо-потребителска цивилизация, загърбила отдавна повика на Божествената Истина.

 

И все пак светът е това, което е. Не можем да го променим. Можем да променим единствено себе си. Оттам и трябва да започнем.

 

Вътрешният мир е такова състояние на съзнанието, при което човек потъва в дълбините на Божествената тишина. Същата, която някои посветени в езотеричното познание наричат „Гласът на безмълвието“. Тя няма равна на себе си по степента на своята красноречивост. Без думи, дори без звук тя казва всичко. Който успее да проникне в нея, чува гласа на Всевишния. Следователно, да постигнеш вътрешен мир, означава да слушаш във всеки един миг гласа на Божественото у себе си.

 

Вътрешният мир не подлежи на рационално обяснение. Той не е достъпен за физическите сетива, а само за духовните. Сам по себе си той е едновременно постижение по Пътя към съвършенството и основа, върху която да съграждаме все нови и нови качества и добродетели.

 

Вътрешният мир е условие за външния. Вътрешният мир у отделния човек е предпоставка (понякога от решаващо значение) за мира между хората и в света като цяло. Затова и едно от крилатите напътствия на българския духовен Учител Петър Дънов (Беинса Дуно) е: „При всички условия на живота запазвай своя вътрешен мир!“

 

Онзи, който подлага на решителна преоценка мястото си в живота и пътя си към Истината, рано или късно застава върху пътеката на окултното ученичество. И този път не е лесен, понеже поставя като изискване система от строги критерии за мислене и поведение. Ала в същото време целите му са ясни, както определени и целенасочени са и средствата за тяхното постигане.

 

В Словото на българския велик Посветен са изложени проникновени разсъждения относно вътрешния мир и неговото култивиране и съхраняване. Завоюването му се явява отправна точка за всички останали придобивки в Духа. Същевременно то изменя съществено облика на овладелия го: „Ученикът трябва да бъде тих всякога. Не само привидно, но дълбоко в душата си да има мир. Човекът на Мира излъчва едно неземно сияние, което внася хармония в околните“ (Учителят П. Дънов). Привидността е приоритет на лицемерите, включително и на имитаторите на духовни постижения. С нея бихме могли да заблудим наивни или слепи човеци, но не и Бога. За притежаващите ясновидски способности, както и за съзиращите ауричната обвивка на човешкото същество, не може да има заблуди. Само един поглед на вътрешното им, духовно око е достатъчен, за да прецени с безпощадна точност дали мирът на наблюдавания обект е действителен или фалшив. Целенасоченото следване на едно автентично духовно учение, съпроводено с постоянство, всеотдайност и търпение относно резултатите, рано или късно довежда последователя до състояние на вътрешен мир и покой. Той открива своето собствено, най-дълбоко „аз“. Оттам нататък, познал себе си, за него са открити всички пътища в Космоса! Неслучайно над входа на Делфийския оракул в древността прииждащите от четирите посоки на света хора могли да прочетат надписа: „Познай себе си, за да познаеш Вселената и боговете!“

 

Ако той, вътрешният мир, е истинен, това означава, че притежаващият го вече живее в Духа: „Мирът говори за присъствието на Духа!“ (Учителят П. Дънов). А това е, както е известно, живот вечен, защото в него и чрез него си познал Всевишния и си се изпълнил навеки с Неговата благодат (ср. Йоан 17:3). И нещо повече – разкрил си извечното Му присъствие в самия себе си и си му предоставил възможността да се прояви посредством теб самия в пълнота. Така оживява Бог в човека и го прави равнобожествен. Придобилият такова равнище на духовна еволюция се превръща в съработник на Твореца на видимия и невидимия свят. На него биват възлагани задачи от космическа значимост. Разкриват му се тайните на Сътворението, смисълът на Битието, насоката на великото вселенско Развитие. Той и Създателят са Едно.

 

Обратното също е вярно: „Нямаш ли вътрешен мир, ти не можеш да растеш духовно“ (Учителят П. Дънов). Изгубил си здравата основа – за момента или като тенденция. Върху какво да стъпиш тогава? Потърси опора. Открий я във вечното Слово, тъй богато на методи и средства за духовно пречистване и извисяване. Налей, без да губиш повече време и сили, отново основите на твоето собствено жизнено здание. Подтисни повика на плътта у себе си и създай условия на безсмъртното си начало да се прояви. Изграждай постепенно, милиметър по милиметър, непробиваемия фундамент на стартовата си площадка към хоризонта на съвършенството. И знай, че никога не си сам по този път! Ако искрено и всеотдайно търсиш Бога у себе си, Той самият ще бъде на всяка крачка до теб в това най-дълго космическо пътешествие. Заслужава си да положиш всички възможни усилия, понеже наградата за тях е блаженство, каквото око не е виждало и ухо не е чувало (според признанието на ап. Павел).

 

И не забравяй, че това, което си изградил – колкото и непоклатимо да ти изглежда на пръв поглед, – е подвластно на разрушението. Могат да го подронят и външни сили, спрямо които в определен момент се оказваш безпомощен, и твоята собствена податливост или реакция на дразнители. Най-вече твоята неовладяна емоционалност. Ала не губи кураж! Това, което си изгубил, отново може да бъде намерено; разрушеното – наново съградено. За това свидетелства и великият Учител на Любовта: „Аз наричам вътрешен мир на човека онзи свят, където се раждат неговите мисли и неговите чувства, неговите подтици. Този свят той може да загуби и пак да го намери.“ Да се загубиш веднъж в лабиринта на земните изкушения не е кой-знае каква беда. Ала съзнателно да се луташ сред тях в търсене на химери и примамливи безплътни миражи, да загърбиш истинския път заради ефирния измамлив блясък на сапунени мехури – просто не си струва!

 

И ако вече си осъзнал колко уязвим и раним си ти самият, старай се при всички житейски обстоятелства да щадиш вътрешния мир и на своя ближен. Това е най-сигурният начин да запазиш неприкосновеността и на своя собствен: „Не настъпвайте никого нито с мисъл, нито с чувство, нито с постъпка. Вашият мир струва повече, отколкото онова, което вашите мисли и чувства могат да изискват. Някой ви каже нещо или ви изобличи. Ако му кажете и вие нещо, ще си нарушите мира. Вашият мир струва повече от онова, което той е казал. Това, което той е казал, е за негова сметка“ (Учителят П. Дънов). Така ни съветва Учителят на Бялото братство (ББ) в България, ненадминатият познавач на човешката душа. Понеже знае отлично цената на всяка невъздържаност. Дори и да се разкаеш за нея, дори и твърдо да решиш да не ў позволяваш повече да те обсеби, последствията от нея остават навеки в космическата Памет. Акашовите летописи (хроники, анали, записи) съхраняват еднозначно и безпогрешно всичко, което се е случило навред във Вселената. Включително и нашите най-скрити, най-съкровени мисли и чувства... И, както казва Свещеното Писание – Библията, ще дойде ден, когато всичко скрито ще стане явно. Сигурно си заслужава да не забравяме това предупреждение.

 

Където е мирът, там е и Любовта. Божествената Любов, която носи навред изобилния и пълен живот. Потопиш ли се в нея, навлизаш навеки в царството на Мира. И никой извън теб – никоя сила или форма на въздействие – не би могъл да те изведе насилствено от неговите владения. В същност тогава ставаш цар на самия себе си. За окултния ученик наличието на вътрешен мир – неговото качество и степента на присъствието му в най-дълбокото „аз“, е критерият за това, дали и доколко е проникнат от същата тази неописуемо прекрасна Любов. Тази взаимозависимост – като най-фини везни за преценка на невидимия свят – е описана от Учителя П. Дънов пестеливо, но със съвършена точност и проницателност: „Ученикът ще познае дали има Любов, ако има мир. Ако Любовта не може да даде Мир, тя не е Любов.“ Нашата човешка любов, за която така често си въобразяваме, че е изява на Божествената, никога и по никакъв начин не би могла да ни дари вътрешен мир. Точно обратното! Претенциозна, алчна и обсебваща, тя грабва душата ти и я запокитва в най-страшните бездни на Тартара, ако остане незадоволена. А и удовлетворението ў никак не е трайно. Изчерпва се по-бързо от мигане на окото. И иска още и още... Тя е дъщеря на твоето низше естество и няма как да намери покой от лъжливите дарове на материята. Длъжен си да я подчиниш на висшето си „аз“, да я трансформираш – бавно, постепенно, но неотклонно – в духовен полет, свободен от оковите на тленността. От човешкото към Божественото – това е единствената вярна посока за потомците на Адам и Ева.

 

В своите хиляди беседи, както и в лични разговори с последователи, българският духовен Учител прави проникновен анализ на причините, пораждащи препъванията на човека в живота. Той ги нарича „погрешки“. Освен критичното им изследване предлага на всяка крачка и съответните практически умения за преодоляването им. Естествено следствие от всяка погрешка е нарушаването на вътрешния мир. Ако успееш правилно да проследиш причинно-следствената връзка, довела до такъв неприятен резултат, имаш шанса да изтръгнеш проблема из корен. И най-същественото – внимавай да не повтаряш старите си грешки! Ако се подведеш да им робуваш и занапред, те ще завладеят цялата ти крепост и ще се наложи да им служиш до заника на дните си. Не си заслужава, нали?

 

И така, веднъж по време на летния лагер край Седемте Рилски езера, настанени удобно около своя Учител в района на второто езеро, белите братя и сестри го слушат да поставя пръста в раната: „Погрешките седят в атавистичните разбирания (курсивът мой – К.З.) – започва той без предисловия. – Човек по някой път в известни периоди на своя живот преживява цели култури на миналите поколения. По някой път вие преминавате състояния на миналите цивилизации. Трябва да намерите кое е ваше собствено качество. Трябва да намерите коя е онази черта, която ви отличава от другите хора (курсивът мой – К.З.).“

 

Всички са затаили дъх. Словото на Учителя ги отвежда далеч назад в миналото – по дирите на най-древните причини за настоящите погрешки на хората. Целителната сила на тези думи е гаранция, че историко-езотерическите факти ще бъдат осмислени и старите грешки няма да бъдат повторени. Осъзналият естеството на товара, идещ от бездната на хилядолетията, с лекота ще го отхвърли от раменете си и ще продължи лек, ефирен и целеустремен по пътя си напред. А в сърцето си ще таи приказно дълбок и сладостен мир и покой.

 

Учителят на ББ продължава своя разказ: „Човек съществува като отделна монада и като колективна монада. Един ден вие преживявате някой свой стар живот, който е бил порочен, и сте недоволни и обезсърчени. Това е едно течение, което може да ви отнесе. Това е положението на човек, който слиза в мочурлак. Напуснете този път! Заемете положението на онзи, който се качва, а не положението на онзи, който слиза.“

 

Всеки от слушателите неволно се връща назад в спомените си и дири трескаво подобни свои състояния. Те никога повече не бива да бъдат заплаха за него и за вътрешния му мир. Познанието, дарено тъй щедро от техния Учител, е най-мощното оръжие срещу хищните призраци на миналото.

 

След кратка пауза той изрича нещо наглед простичко, но с неоценимо по стойност съдържание: „У човека има борба между духа и плътта, но духът трябва да бъде господар. И у съвършените има тази борба. У тях винаги духът е победител.“

 

Всички изтръпват. Щом и съвършените са подвластни на такива вътрешни протуберанси, какво да кажем ние, простосмъртните?! И постепенно разбират, че съвършените затова са съвършени, защото духовното у тях е надмогнало решително материалното, изпълнило го е и го е осветило, както слънчевият лъч прониква в мрачна пещера и я изпълва с живот.

 

Всяка човешка погрешка отваря рана и в Космоса, и в душата на извършителя. Когато заради погрешката страдат и други хора, тя може да се превърне в пропаст за мнозина. Зависи от това, кой как посреща изпитанията по житейската пътека. Учителят П. Дънов разделя хората на четири категории в зависимост от равнището на съзнанието им, на духовната им еволюция: старозаветни, новозаветни, праведни и ученици. Старозаветните посрещат изпитанията с озлобяване и ожесточаване. Новозаветните се разколебават, усъмняват и съблазняват. Праведните се натъжават и наскърбяват. А учениците се учат и се радват! Защо се радват? Защото са придобили ново знание, нова поука, нова сила. Научили са се да извличат смисъла от всяка житейска ситуация и нищо, което се случва около тях и в тях самите, не би могло да наруши вътрешния им мир. Мъдростта на Божественото учение се е превърнала за всекиго от тях в култура на общуването и в желязна самодисциплина. Дори и светът да се срути над главите им, те ще съзрат в това изпълнението на Промисъла на Създателя, който неотклонно – и над всяко земно разбиране – води винаги към Добро.

 

Преодолените с чест изпитания винаги ни правят по-силни. Умението да черпиш познание от собствените и чуждите грешки неминуемо ще събуди дремещата в душата ти Божествена Мъдрост.

 

В днешния ден, край второто езеро, Учителят – Предвестник на Новата Култура, се обръща към пробудените и пробуждащите се души: „Всяка лоша мисъл огорчава съзнанието на Бога вътре в човека. Човек трябва да каже: „Бог ме е допуснал да живея и затова няма да хвърлям сянка върху Божието съзнание!“ Призовава своите последователи да бъдат неумолимо точни и справедливи в самооценката. Без нея препъването още на следващата крачка по духовния Път е неизбежно: „Учете се да разглеждате себе си обективно, без да се страхувате. Като се огледате, признайте фактите, както са. Направил си погрешка. Признай я. Не съжалявай. Нека се появи в тебе дълбоко желание да я поправиш. Например, счупил си шишето на някого. Ще купиш по-хубаво. Не съжалявай. Когато счупя стомната на някого, какво ще се оправдавам? Ще му взема друга стомна и така поправям работите.“

 

Звучи така лесно за изпълнение, но... Всеки от собствен опит знае, че не е никак лесно. И не толкова самото действие предизвиква затрудненията, а пречупването на егото, на гордостта, необходимостта да признаеш грешката си, сиреч да демонстрираш открито слабост, недостатъчност... Ако продължително време крачиш с навирен нос, няма как да следиш всички неравности на терена и неизбежно ще се препънеш. А падането от въображаемия пиедестал на собствената непогрешимост като правило е болезнено. Твърде болезнено...

 

Но няма връщане назад! Щом си поел веднъж по пътя, длъжен си да следваш пътните знаци. Иначе ще катастрофираш на първия завой.

 

Ако ли пък достигнеш такъв пътен участък, който не можеш да преодолееш сам, тогава на помощ ще се притече Онзи, Който е създал пътя: „Погрешките човек трябва да поправя. Има погрешки, които човек не може да поправи. Тогава остава Бог да ги поправи. Той ще ги поправи, а ние ще платим (курсивът мой – К.З.).“ Предупреждението е ясно: старай се да не оставяш неплатени сметки! И най-вече: не прави погрешки (т.е. не трупай дългове), които не можеш да изплатиш сам!

 

Човек може и да се отчае от собствената си слабост, от неспособността да извършва онова, което е правилно според духовните закони. Дори великият Посветен ап. Павел не си спестява подобен самокритичен анализ. Ала най-важното в случая е да не се предаваме на униние, а да хармонизираме свободната си воля с волята на Онзи, Който знае най-добре кое е най-правилното решение във всяка ситуация. Тогава и само тогава вътрешният мир ще се настани трайно в дълбоката ни същност и ще ни импулсира да продължим устремно похода си към Истината. Учителят П. Дънов разкрива този процес на личностна трансформация по следния начин: „Ти казваш: „От мене нищо няма да стане.“ Не, не, именно сега ще стане. Защото старият, като почне да върши Волята Божия, ще се подмлади, а младият, като престане да върши Волята Божия, ще остарее. Върши Волята Божия и като я вършиш, никой да не те знае. Така ще се образува вътрешният мир (курсивът мой – К.З.).“ Като се огледаме внимателно около себе си, съзираме мнозина „подмладени“ старци, а и немалко „застарели“ младежи. Възрастта няма единствено физиологическо или биологическо измерение – тя е преди всичко състояние на духа! А да се подмладиш във фразеологията на духовния Учител означава да следваш пътя на изпълнението на законите, вложени в Космоса от неговия превелик Автор.

 

Изискването да не бием барабан за постиженията си по духовната пътека е от изключителна важност! И не само на думи, но и в мисълта си. В мига, в който си помисля, че съм постигнал нещо – някаква добродетел, качество, въобще ценно завоевание, – в същия този миг може да го изгубя безусловно. И след това ще се наложи да започна отначало. Старите хора казват: „Да не чуе дяволът!“ Дяволът е ни повече, ни по-малко набъбналото до исполински размери его на духовно незрелия. На онзи, който е изкачил само първото стъпало, а си въобразява, че върхът е вече в краката му.

 

Търси Истината в тишината!

 

 

 

Заключителната реплика на Учителя на ББ у нас притежава характера на безценно обобщение: „Една капитална грешка е, че се стараете да разберете външния живот, без да разберете вътрешния.“ В тези няколко думи е скрита езотеричната истина, че всяко истинско постижение в Духа има посоката отвътре-навън. Понеже в човешкото сърце е стаено цялото богатство на Божествената съкровищница от красота и добродетели. А те разцъфтяват и дават плод единствено в благодатно тихите води на вътрешния мир...