Jump to content

XIV. СМИРЕНИЕТО


Recommended Posts

XIV. СМИРЕНИЕТО

 

„Смирението е израз на Любовта към Великия.“

 

„Смирението е движение към Бога.“

 

(Учителят Петър Дънов)

Има теми, към които се връщаме постоянно. Каквото и да кажем по тях, все остава недостатъчно. И няма как да е другояче, понеже те са неизчерпаеми. Темата за смирението е една от тях.

 

Висша добродетел в християнството, задължително условие за равномерното придвижване на окултния ученик по духовния Път, въпиюща необходимост на всяка крачка в ежедневието, смирението остава неизменно една от най-важните цели в самоосъществяването на човешката личност.

 

Нито един от великите духовни Учители на човечеството не е пропускал в своята проповед да отбележи извънредната значимост на смирението за изграждането на ореола от светлина, отличаващ искрено търсещия в Духа човек от все още непрогледналия за Божествената Истина. Българският Учител на Любовта – Петър Константинов Дънов (Беинса Дуно), не прави изключение в тази насока. В качеството си Предвестник на Новата Култура на VI коренна раса той разкрива пред своите последователи в дълбочина и широчина безспорните достойнства на тази извисена добродетел и потребността тя да бъде култивирана в процеса на еволюционното израстване на душата.

 

В своето вдъхновено Слово Учителят П. Дънов предлага една кратка, но изключително съдържателна дефиниция на смирението, намерила място като мото в настоящото изложение: „Смирението е израз на Любовта към Великия (курсивът мой – К.З.).“ И продължава мисълта си с един поетичен израз на връзката между небесното и земното: „Непристъпните върхове пращат своите блага на долината.“ В тези две кратки фрази по неповторим начин са съчетани образите на издигащата се към Бога човешка душа, която посредством смирението си полита към най-фините полета на Божествения свят, и на върховната благодат, която Всевишният безспирно излива върху всички форми и проявления на Своето творение. В случая той е обрисуван като непристъпен връх, а долината е символ на всичко, създадено от творческата Му воля, което жадува за Неговата несекваща грижа и благоволение. Първата фраза на музикален език би могла да бъде наречена „крешендо“ (плавно засилване на звука при изпълнението на музикална фраза) – постепенното възкачване на душата към върха на космическата Пирамида и укрепването на крилете ў в този духовен полет. Съответно втората фраза носи печата на „декрешендо“ (плавно затихване на звука в музиката) – неизчерпаемата Божествена енергия се разстила последователно върху все по-ниските пластове на Битието, давайки израз на всеобхватната и животворяща Божия Любов.

 

Ако човек положи достойни за уважение усилия да докаже на дело своята любов към Бога, а не да я съхранява в съзнанието си единствено като красива, но ненужна абстракция, той има за свой дълг да развие абсолютно смирение. Тоест смирение, което по дълбочина и мащаби се доближава до съвършения образец на Божественото. То би послужило за изходна точка при култивирането и на редица други добродетели. За този вид взаимовръзка между порива на човека към своя Небесен Отец и неговото реално въплътяване в земния живот говори Учителят П. Дънов: „За Бога ще имате една свещена идея. Във всеки човек има нещо благородно, в известни моменти то се пробужда и в най-лошите хора. Човек трябва да има абсолютно смирение. Да бъде горд, че всякога е заставал на страната на слабия.“ За да застанеш на страната на слабия, не е достатъчно да притежаваш само смирение. Нужни са и смелост, и чувство за справедливост. И не на последно място – импулс за миротворчество. Същият, за който Христос свидетелства в Своята Проповед на планината: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат. 5:9).

 

Очевидно само любещият може да бъде смирен. Съвършеният образец и в това направление – както и във всичко останало! – е, разбира се, Бог. А въплътеният образ на съвършеното смирение е животът и Делото на Господ Иисус Христос. И най-вече – Неговата кръстна жертва на Голгота, която поставя венец на изкупителната Му мисия и заличава планетарната карма, трупана от човечеството хилядолетия наред. В Негово лице ученикът на всяко светло учение има неподражаем образец за следване и себереализация.

 

Учителят П. Дънов, разбира се, не е сам в старанието си да разкрие на търсещите в Духа пряката взаимозависимост между въплътената в ежедневието Божествена Любов и смирението. В своята великолепна книга „Пътят на озарението“ великият индийски суфи, мистикът Хазрат Инаят Хан (издадена на български език от издателство „Шамбала“, София, 2005) прави връзка между смирението и самоотричането. Второто предхожда първото като степен на вътрешно пробуждане и докосване до Божественото. Авторът казва: „Самоотричането означава да се отрече тази малка личност, която проваля всичко, да се изтрие фалшивото его, което принуждава човек да се радва на малката си власт над това или онова. Да отрече идеята, че е отделна, самотна личност, да отрече обърканото същество, което човек познава и нарича себе си, и да види Бога на това място. Да отрече себе си и да утвърди Бога. Това е съвършеното смирение“ (с.105).

 

Както вече бе посочено в самото начало на това изложение, Учителят на Бялото братство (ББ) в България П. Дънов дефинира смирението като „движение към Бога“. Пълният текст на тази негова мисъл гласи: „Смирението е движение към Бога. Гордостта е движение към материята. Доброто и смирението заедно образуват движението към Бога.“ В случая той говори за движение по едно направление, но в коренно противоположни посоки. Смирението се движи, условно казано, отдолу нагоре: от земното към небесното, от човека към Бога, от материята към Духа. И обратно – гордостта в своето движение следва посоката (също условно назована) отгоре надолу: от духовната природа на човека към плътската, от ефирния свят на духовното към гъстата материя, от душата към тялото, от извисените форми на общуване с Божественото към задоволяването на щенията на егото. Между тях самоизтъкването заема едно от челните места. А то е, както е добре известно, ярък антипод на смирението. Нужна е подчертана душевна доброта, за да бъде притъпено острието на набъбващото и търсещо трибуна за прелестите си его, за да достигне разумното същество до чертозите на смирението. В този задружен и хармоничен тандем двете добродетели – смирението и доброто, успяват да овладеят всички напъни на низшето естество за доминация и разширение и да изправят пътеката на пилигрима към Истината. Истината за света, в който живее, за законите, които властват в него, и за неговото собствено място под Слънцето...

 

Една друга мисъл на българския духовен Учител хвърля допълнителна светлина върху взаимоотношенията между смирението, гордостта и Доброто (в качеството му на Божествен принцип в Космоса): „Смирението е движение нагоре. Гордостта е движение надолу. Доброто – това е положението, което пресича двете движения. Там, дето смирението започва, и там, дето гордостта спира, това са двете крайни точки на Доброто. Доброто функционира между смирението и гордостта и ги уравновесява. Човек се освобождава от болестните състояния чрез смирението.“ Сравнението с предишния цитат показва, че движението нагоре на смирението е очевидно с посока към Бога, а движението надолу на гордостта – с посока към материята. Доброто като принцип на сътворения от Създателя свят се проявява в широката амплитуда между отправната точка на смирението и крайната точка на гордостта. Нещо повече, то допринася за постигането на баланс между тях като противоположни тенденции в поведението на човека. Не на последно място – онзи, който е овладял в пълнота смирението и го прилага навсякъде в живота си, става недостъпен за болестите. Това означава, че по същността си смирението представлява своеобразна духовна панацея – лек срещу всяка болка на тялото, а и на душата.

 

Както и при развиването на всяка друга добродетел, така и по отношение на смирението човек разполага със свободна воля, от чието разумно използване зависи овладяването му. Ако сами не достигнем до решението да се смирим, то невидимият свят ще ни създава периодически съответни житейски ситуации, изискващи проява на смирение, докато не го култивираме в необходимата степен. В това направление са и разсъжденията на Учителя на ББ в нашата страна: „Ако не искате вие да се смирите, Господ ще ви смири, защото Той горделивите смирява, а смирените въздига (буквално: „... Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“ – Лука 18:14; б.К.З.). Гордостта и смирението са синоними на тези двама хора – фарисея и митаря“ (ср. притчата за митаря и фарисея – Лука 18:9-14; б.К.З.). И действително, за добре запознатия със съдържанието на Библията човек фарисеят от посочената притча е символ на възгордяване, а митарят – на смиряване. Първият изхожда от убеждението, че е праведен във всичките си действия и има правото да осъжда другите хора заради техните прегрешения. Външната, показна праведност и горделивото сърце на фарисеите са довели дотам, че понятието „фарисейщина“ бива отъждествявано с лицемерието. А вторият, митарят, осъзнал дълбоко своето затъване в греха, неправилната насока на живота си, в един миг достига до прозрението, че всичко това трябва веднага и из основи да се промени. Покайва се от дъното на душата си пред Бога и призовава милостта Му, за да намери сили да надмогне гибелната инерция на своето земно съществувание. И както свидетелства авторът на притчата – Христос, митарят получава оправдание. Тоест Небесният Отец поглежда с Любов и разбиране на неговото покаяние и му предоставя шанса да започне нов живот. А фарисеят – поради проявената от него гордост – се потапя още по-дълбоко в собственото си невежество и продължава да копае все така усърдно гроба на душата си.

 

Аналогични са и изводите на Учителя П. Дънов относно разглежданата притча: „Във фарисея имаше по-благородни черти, отколкото в митаря; той седеше в много отношения по-високо, но имаше една последна грешка – гордостта, която може да го смъкне в ада. Митарят беше голям грешник, но беше му останала най-последната добродетел – смирението, и той каза: „Аз ще работя за спасението си!“, и затова Бог даде благословение на него, защото той имаше надеждата, че ще се поправи в бъдеще.“ От този цитат става ясно, че дори и в качеството си на „най-последна добродетел“ смирението може да послужи за спасителен пояс и на най-грешния човек. И обратното – цял букет от постигнати и стриктно отглеждани добродетели (какъвто е случаят с фарисея, независимо от изходната точка или системата от убеждения, довели до подобно личностно развитие) не е в състояние да уравновеси на духовните везни наличието на гордост и опасно набъбнало самомнение. Неслучайно в християнството гордостта е поставена в черния списък на най-тежките грехове.

 

Освен всички изброени дотук положителни следствия за живота на човека, възникващи в резултат от постигнатото от него смирение, тази добродетел се явява и основа за:

 

- усвояване на Божията благодат;

 

- изграждане на вътрешна защита срещу всякакви прегрешения, включително онези, които остават скрити през девет крепостни стени от погледите на другите хора;

 

- духовна профилактика срещу зародишите на злото в психиката на човека;

 

- освобождаване на пространство в душата за развиване и на други добродетели;

 

- пробуждане на висшия „Аз“ на личността;

 

- поемане по пътя на Божествената Правда и светостта.

 

Цялата тази пребогата палитра от духовни постижения, дължащи своето битие на тихия устой на смирението, е разкрита в следния размисъл на Учителя на ББ у нас: „Смирението е Божия благодат, която пази душата от разтление. То е вътрешна защита срещу всички тайни грехове, които може на всяко време да се появят и пораснат в почвата на сърцето. Смирението държи под своята власт всичките лоши зародиши и семена и дава място на сърдечните добродетели да растат и виреят в душата, докато пуснат корени в живота на духа ни. Всеки, който носи смирението като добродетел в душата си, носи в същото време и отпечатъка на Божията святост и правда.“ Същата теза защитава той и на друго място в Словото си, като добавя и твърдението, че липсата на смирение представлява противопоставяне на природното начало у човека и извън него: „От вътрешното смирение на човека се раждат най-хубавите черти, най-хубавите плодове. Природата не позволява да я владеят. Всеки, който си е позволил да владее природата, се е намерил в праха на своите илюзии и въображение.“ Срещу природата – собствената и заобикалящата го, може да тръгне само онзи, който не е съзрял да прецени точното съотношение на силите; онзи, който си въобразява, че може да надмогне естествените дадености и действието на законите, вложени в творението от Твореца. Най-логичният резултат от подобни безсмислени усилия е да си счупи главата – преносно, а може би и буквално. След като се оваля до насита в „праха на своите илюзии и въображение“, той със сигурност ще погледне по-трезво на реалностите в себе си и около себе си.

 

За отсъствието на смирение можем да съдим и по косвени пътища. Един от тях е свързан със стремежа на човека да получи на всяка цена признанието или одобрението на околните. Ако го постигне, чуждата, външна преценка за качествата му или за извършеното от него моментално се превръща в свежа струя за самолюбието му, в прясна храна за егото му. Мъдрият търси признание единствено от Бога. В това се изразява неговото велико смирение: „Докато човек няма смирение, той търси почит и уважение от хората. Христос казва: „Не търсете слава от человеци.“ Нека Бог има добро мнение за вас. Той ще ви научи на всичко“ (Учителят П. Дънов). Мнението на хората за нас няма особена стойност или, по-точно – има преходна стойност. То като правило е субективно и отразява в повечето случаи или моментното им настроение, или интереса, който имат към нас или от нас (далеч не винаги безкористен). Докато Божията оценка неизменно е съвършено точна и обективна. Затова, ако съумеем да слушаме Неговия глас в душата си, винаги ще бъдем наясно както с действителното качество на мислите, чувствата и действията си, така и с точното си местоположение по Пътя към съвършенството.

 

Един от методите, чрез които непостижимият Разум на Вселената ни помага да култивираме смирение, е наличието на някакво заболяване или недъг, от които е много трудно да се освободим или дори ги носим със себе си през целия си живот. Даже самият апостол Павел, който е допринесъл за разпространението и утвърждаването на християнството повече от всеки друг след Христос, е имал подобен телесен проблем. Той му е напомнял за тленността на всичко земно и е поддържал във всеки момент от живота му ярък и силен огъня на смирението. Учителят на Любовта в България обобщава този езотеричен факт с думите: „Когато иска да смири някого, Бог му дава известен физически недостатък, като противоречие в живота му, чрез което страдание да расте и се повдига.“ В случая подложеният на смиряваща „процедура“ човек има два начина на реакция. Ако той се озлоби и ожесточи поради своята немощ и се изпълни с омраза към света и другите хора, ако непрекъснато обвинява Всевишния за сполетялото го нещастие, то не само че няма да преодолее с чест изпитанието си, но си постила да го изпита в още по-тежка форма в следващо прераждане на Земята. Това е образец на реакцията на човека със старозаветен манталитет. Ако ли пък прозре смисъла на този свой горчив изпит и се смири пред лицето на непроменимото, тогава със сигурност прави голяма крачка напред по духовния Път. Така би се отнесъл към проблема зрелият духовно човек, окултният ученик.

 

Такива личности мобилизират до краен предел целия си жизнен потенциал и достигат забележителни висоти на изявата в редица области – дори до степен да им завиждат най-здравите и най-способните. Действителността и историята изобилстват с подобни примери. Един от тях е признатият за най-виден физик на нашето време – англичанинът Стивън Хокинг. Прикован от ранна възраст в инвалидна количка, той е лишен дори и от възможността да говори. Жизнените му функции биват контролирани от компютърна система, а говорът му бива възпроизвеждан чрез електронна аудио система, също с помощта на компютър. В същност за говор в приетия от нас обичаен смисъл и дума не може да става. Това е сух, скърцащ и твърде трудно разбираем набор от звуци, които могат да бъдат разчитани само от привикнали на това хора. Почти напълно парализираният Стивън Хокинг обаче нито за миг не се е предал пред неизлечимото си заболяване. Блестящ учен и мислител, той заема от дълги години катедрата на Исак Нютон в Кембридж. Изследванията му и теоретичните му заключения относно най-съществени проблеми на съвременната космология, космогония и астрофизика му отреждат по достойнство място между най-извисените гении на човечеството.

 

Учителят П. Дънов се обръща към всички земни хора с настоятелната препоръка по своя житейски път да развият две водещи добродетели – търпение и смирение. А на окултните ученици той поставя задачата да придобият смирение и достойнство. Във втория случай той очевидно има пред вид, че смирението включва иманентно в себе си и култивирано търпение. Следователно никой няма право да нарече себе си „окултен ученик“, ако не е постигнал нужната висота на смирението. Не просто имитация или крехка форма на смирение, а неговата пълнота: „От ученика се иска крайно смирение, на всичко да се радва“ (Учителят П. Дънов). Твърде любопитно по своето съдържание е това наставление на великия Посветен! Заложеният в него смисъл разкрива неразривната връзка между здраво овладяното смирение и радостта на душата. И наистина, ако приемаме всички въздействия на околната среда – дори и най-смущаващите и болезнените – съвършено спокойно и невъзмутимо, без да бъде нарушен вътрешният ни мир, тогава постепенно в душата ни изгрява една тиха, ненатрапчива радост, която след време се превръща в постоянен фон на съзнанието. Това е безмълвната песен на просветления дух, чиято Божествена мелодия не спира да звучи в нито един миг от земния живот. Тя обагря с неземния си колорит и най-мрачните епизоди от изпитанието на съществуванието в гъстата материя. Тя е гласът на Бога в човешкото сърце.

 

Смирението върви ръка за ръка и с кротостта. Смиреният неизменно е и кротък. Кроткият като правило е смирен. И двете добродетели могат да бъдат сбъркани от неопитното око с проява на малодушие или липса на характер. Ала това е пълна заблуда! И смиреният, и кроткият без съмнение притежават огромна вътрешна сила, вечно будно присъствие на духа. Слабият човек не може да бъде смирен. Само силният може. Защото смирението означава да отдаваш дължимото първо на Бога и на Божественото у ближния, а след това – на всичко останало. За страничния наблюдател това може да изглежда като израз на слабост или безхарактерност, но в същност то е принасяне на жертва пред олтара на безсмъртната Божествена Правда и Любов. Затова и Учителят П. Дънов е напълно в правото си да заяви: „Човек трябва да направи една жертва велика в себе си, за да действа разумно в този път (пътя на окултния ученик, духовния Път – б.К.З.). Има хора, които се съмняват, понеже са изгубили вярата си, а други, които не вярват, но има и такива, които са се спасили по закона на Любовта. Човек в своя възвишен ум трябва да бъде кротък и смирен.“ Възвишеният ум в случая е признак на завидна духовна зрелост, на изминат дълъг път към Истината. Всяко постижение по този Път изисква съответна жертва от следващия го. В това правило няма никакво изключение! Само че жертвата не лишава този, който я е направил, от нищо. Напротив! Тя добавя към духовния му облик нова добродетел, а към аурата му – нов лъчезарен нюанс на виделината.

 

Смиреният човек притежава пределно точна и обективна самооценка. Когато успее в някое свое начинание или когато Бог чуе молитвата му и я изпълни, тогава той смирено свежда очи към земята, сключва ръце пред гърдите си и казва тихо, но ясно и отчетливо: „Благодаря Ти, Боже! Не аз сторих това, а Ти чрез мен.“

 

Да си смирен означава още и да не осъждаш своя ближен за неговите грешки. Те са толкова неизбежни, колкото и твоите! С какво си по-добър от него?! Не си ли постъпвал по същия начин в подобна ситуация? Паметта ни често е твърде услужлива спрямо неудобните за нас преживявания и ги заличава или преиначава в изгодна за нас светлина. Затова Христос ни съветва: „Не съдете, за да не бъдете съдени!“ (Мат. 7:1). А Учителят П. Дънов конкретизира този закон на невидимата реалност, разглеждайки ситуация, в която обект на нашата преценка е човешко същество с по-ниска степен на духовна еволюция от нашата: „Когато срещнем някои хора, които стоят, да кажем, по-долу от нас, според Христовото учение не бива да ги осъждаме в своята душа, а да извлечем урок, да намерим причините, които са ги довели до това ниско положение, и ако има нещо от тях в нас, да го изкореним.“ Да изкореним плевела на греха или порока от собствената си нива – по възможност, още в зародиш, а не да осъждаме онзи, който го е отгледал до степен да дава отровни плодове! В това е мъдростта на смирения по сърце. А ако успеем да открием причините за падението на нашия ближен, тогава с Любов и разбиране да му протегнем ръка и заедно с него да оплевим и неговата, отрупана с бурени нива... Така би трябвало да постъпи окултният ученик. Останалото е данък, който плащаме на неизживените и ненадмогнати гордост и самолюбие.

 

Сходна е и картината, при която човек е поставен в определена житейска роля, от позициите на която е длъжен да изпълнява съответни задължения, да следва някакви отговорности и да се стреми към изпълнение на набелязани цели. От гледна точка на функциите, с които е натоварен, този човек понякога е склонен да осъжда други хора за техните действия, които не отговарят на сценария, който той – доброволно или наложено – следва. Ако не се постави на тяхно място, той би се отнесъл негативно към тях. Така би постъпил той в заслепението си, ако не умее да прозира смисъла на земните ни роли, които твърде често и понякога драстично рязко се сменят. Пробуденият човек, окултният ученик – напротив, би погледнал на ситуацията и с очите на „прегрешилите“ и не би ги осъдил. Той знае, че на тяхно място може да постъпи по същия начин, както са постъпили те. Никой не е застрахован от грешки и пропуски. Висотата или издигнатостта на дадена житейска роля не предопределя автоматично безгрешност на изпълняващия я за момента човек. Цялата ситуация, целият езотеричен казус е обобщен от Учителя на ББ в нашата страна в едно изречение: „... Човек не бива да осъжда хората за деянията им от онова място, на което е поставен, защото на тяхно място и той би ги направил.“ Именно затова умението да се поставяме на мястото на другия е толкова високо ценено по духовния Път. То предполага не само наличието на смирение и пределна точност на преценката, но и дълбоко осъзнаване на факта, че от всеки човек и всяка ситуация сме в състояние да извлечем определена поука, да научим важен урок. В този извод е съсредоточено и значението на понятието „окултен ученик“. Това е човек, който върви неотклонно по пътеката към Божественото, учи съвестно и с разбиране своите уроци, с които изобилства всеки негов ден и час на тази планета, и неуморно прилага усвоените знания.

 

Сред най-прекрасните и достолепни негови завоевания по този вечен Път блести с лазурна светлина бисерът на смирението.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...