Jump to content

XX. ВИСОКИЯТ ИДЕАЛ


Recommended Posts

XX. ВИСОКИЯТ ИДЕАЛ

 

Всеки човек вярва в нещо, всеки живее с някакъв идеал. Материалистът е убеден, че познатият му свят изчерпва всичко и след смъртта той пропада в нищото. Идеалистът, обратно, смята, че съзнанието предшества битието, че материята е сътворена от Духа и човекът притежава безсмъртна частица от своя Създател. Религиозният човек вярва в Бога и в неговия премъдър Промисъл. Атеистът отрича всяка вяра в надприродното, свръхестественото и живее заключен в клетката на собствените си ограничени схващания. Християнинът приема Христос за свой Господ и Спасител, въплъщение на Второто Лице на Единия по същност и троичен по Лица Бог. Мюсюлманинът се прекланя пред Аллах („Богът“ от арабски език, т.е. единственият Бог) и почита Мохамед като най-велик от пророците на Бога, техен венец. Будистът обожествява Буда, но не признава наличието на Бог-Творец в Космоса, нито пък тъждественост на душата с безсмъртното ядро на човешкото същество. Юдаистът се покланя на Йахве, единия Бог, но застива в старозаветното разбиране за Него.

 

За онзи, който със зъби и лакти си пробива път в живота, силата е жизнен идеал. За богатите, а и за повечето бедни, парите са този идеал. За политика – властта, за бизнесмена – материалното благополучие, за монаха – общуването с Всевишния, за алтруиста – добруването на ближния, за егоиста – собственото задоволяване, за наркомана – дрогата, за картоиграча – хазартът, за пацифиста – мирът, за артиста – славата, за търсещия Истината – съвършенството. Всеки има своя идеал. И всеки го следва по свой собствен, неповторим начин.

 

Дори и този, който не се замисля за идеала на своето земно съществуване, има такъв, макар и неосъзнат. Даже и намразилият живота го има – безразличието.

 

Всеки от нас живее със своя идеал – нисък, среден или висок, нищожен или възвишен. „Разни хора – разни идеали!“ – възкликва класикът на българската литература Алеко Константинов (1863-1897), отишъл си от този свят едва на 34 години, в разцвета на творческите си сили. Кратък, ала наситен със смисъл живот, изживян според един висок идеал.

 

Да търсиш смисъла на живота, означава да се стремиш към откриването на онзи висок идеал, който да го изпълни със съдържание. Пътят към твоя идеал е път на твоето самоосъществяване. В този свят и във всеки друг сред неизбродимата панорама на Битието.

 

Идеалистът не е човек, „отнесен от вихъра“ (според присмехулната оценка на „здравомислещите“ хора, които не виждат по-далече от носа си, сиреч от личния си интерес). Той се е отказал от преходното, за да дири и да постигне вечното.

 

Човекът без идеали, който живее ден за ден, никога не ще узнае цената на мига. Истински в мига живее само онзи, който е осмислил житейския си път чрез един висок идеал.

 

Високият идеал не е предмет на публични декларации и биене в гърдите. Той е плод на дълбока вътрешна трансформация, от която кристализира стремлението към вечните стойности на съществуващото: Божествената Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Добродетел.

 

Четенето и слушането на Словото не може да роди високия идеал. Той се ражда само по пътя на личната, осмислена и целенасочена жертва в името на Истината, Красотата и Любовта. А те вкупом се съдържат в преживяното и приложено Слово, в познанието, превърнало се в начин на мислене и поведение. Когато теорията се превърне в практика, тогава високият идеал оживява и дарява неговия носител с безсмъртие.

 

Високият идеал не е самоцел, а далечна светлина върху линията на духовния хоризонт. Трябва да си готов да вървиш цяла вечност към нея, за да откриеш, че смисълът е в самия път, а не в крайното постижение.

 

Измежду всички високи идеали най-висок е сам Бог. Не може и да бъде другояче. От Него започва всичко и в Него в крайна сметка се завръща. Той е Началото и Краят, алфата и омегата на всичко съществуващо (ср. Откр. 1:8). Затова и не би могло да има висок идеал без Бога, без отчитането на Неговото присъствие във Всемира.

 

Високият идеал, когато се превърне в начин на живот, фокусира всичките ти мисли, чувства и дела в един непобедим, всепроникващ лъч на просветленото и неустоимо мощно съзнание. Ти се превръщаш в съработник на Бога, т.е. в Сътворец наред с Него навред във Вселената.

 

Целият ни земен живот е предметно обучение. С каквото и да се заемем, каквото и да вършим, ако образец ни бъде Божественото съвършенство, рано или късно ще постигнем поставената цел. Това именно има пред вид Учителят Петър Дънов (Беинса Дуно) с думите си: „Целият свят около нас – това са все задачи, които Господ е предоставил на нас да разрешим. В каквото и положение да се намираме, трябва да имаме за идеал Господа.“ Житейските задачи биват по-лесни и по-трудни, ала всички те водят към научаването на безценни уроци за душата. Човекът с висок идеал полага всички необходими старания да решава задачите по възможно най-добрия, най-правилния начин. Така и научените от него уроци оставят завинаги своя златен отпечатък в безсмъртната му същност. Всички материални притежания са преходни. Отиваш си от този свят и ги оставяш на другите. Но онова, което си придобил в Духа, е вечно. То те съпътства навсякъде като неотменима частица от твоята непреходна природа.

 

Пробуденият човек възприема своя висок идеал като нещо свещено, недосегаемо за бурите на материалната действителност, за сквернотата и пошлостта на сивия поток на делника. Във всички ситуации от живота той държи запален в съзнанието си факела на своя възвишен душевен стремеж. Той му помага да съхрани недокоснат прекрасния бисер на великата Любов: „Всякога трябва да имате в ума си поне една свещена мисъл, която да обичате. Всеки трябва да има едно свещено чувство, което да обича, и една свещена постъпка. Това да е вашият идеал“ (Учителят П. Дънов). Такъв именно идеал притежава свойството да се проектира в земната реалност, да насочва своя носител към творене на добро, да разнася уханието на Божественото сбъдване. Той свети като ярък фар в бурното море на живота. Накъдето и да тръгнеш, неговата неугасима светлина ще ти вдъхва надежда, че ще успееш, че мракът е само преддверие към необятното сияние на Божественото. И че през каквито и житейски бури и урагани да се наложи да преминеш, в края на краищата ще достигнеш хоризонта на своето самоосъществяване. Ще се съединиш с Неизповедимия в неразлъчно единство и непостижима красота.

 

Високият идеал изисква от човека да съзира неизменно в своя ближен брат или сестра, чедо на Бога. И да се отнася към него и да му служи така, както би се отнесъл и служил на Небесния Отец. Ала не по задължение – защото духовният закон гласи така, а понеже сърцето му нашепва, че това е единственият правилен начин да общуваме с другите. Тогава той дава простор за разгръщане на всеобхватната Любов, за изпълнение на Божия план за Космоса и планетата Земя: „Онзи, на когото правите добро, всякога заслужава това, защото той е Бог. Това да е вашият идеал. Ще се изправите и ще кажете: „Ще го направя доброто, Господи!“ В това е силата на живота. Ако вие не можете по този начин да постъпите, никога няма да намерите Господа и винаги ще сте в противоречия“ (Учителят П. Дънов). Високият идеал обладава чудодейната мощ да решава всички противоречия, ако бъде приложен в точното време и на точното място. Човекът, който го обладава, съзира в противоречията не само предизвикателство, а и трамплин за собственото си духовно-нравствено развитие и извисяване. Колосален е потенциалът на израстването, скрит във всяко противоречие! Разсичайки Гордиевите възли на противоречията, ние напредваме с широки стъпки по пътя на богоуподобяването.

 

Човекът на високия идеал никога не претендира, че го притежава. Той не говори за убежденията си, освен когато изрично не го запитат за тях. Във всичките си действия е съвършено безкористен. В тях е отразена дълбоката му и искрена вяра в Бога. И тъй като Бог е Любов (I Йоан 4:8,16), човекът, служещ на високия идеал, въплъщава в своя земен живот великата Любов на Твореца. За тези негови характеристики Учителят П. Дънов споделя: „Зад всяка мисъл да има само едно нещо – безкористие, или самата любов. Отвън няма да се показваш за верующ, но вътре дълбоко ще вярваш.“ Следователно няма истинска, Божествена Любов без наличието на безкористие. Култивирането на второто е стъпало към постигането на първото. Ако любовта не е освободена от товара на личните интереси, тя гравитира към земното, към сковаващия студ на гъстата материя.

 

Високият идеал извайва у своя притежател и вътрешна, и външна красота. В живота на този човек звучи безспирно прекрасната музика на Божествените сфери. Никакви външни фактори на средата не са в състояние да нарушат вътрешния му мир. Реализираният висок идеал означава пълна хармония на всички равнища на неговото съществуване: „Красивият човек живее в един идеален свят, в който няма никакви смущения. За да бъдеш красив, в твоя свят трябва да има музика. Музиката е проява на ума във външния свят. Красота и музика – това е идеалният път“ (Учителят П. Дънов). Самият живот на реализираната в Бога личност може да бъде сравнен с музика. Всички негови мисли, чувства и действия, всичките му изяви са в пълен унисон с космическите закони, с волята на Единствения. Той е преодолял висота, от която се открива възхитителната панорама на Божието творение в неговата изначална хармония и взаимосвързаност. Дори и най-внушителната гледка на нашата малка планета не би могла да конкурира очарованието и потресаващото въздействие на този звезден поглед върху въплътената във форма идея на Създателя.

 

За да бъдеш окултен ученик, е нужно да се придържаш към един висок идеал в своя земен живот. Използвайки максимално разумно своята свободна воля, ученикът винаги прави най-точния избор. Негова цел е неизменно най-възвишеното, най-красивото, най-естетичното, най-стойностното. Дори и да си спечели неразбирането или присмеха на останалите хора, той остава верен на следвания висок идеал. Ето как българският духовен Учител рисува картината на тази вярност, разграничаваща окултния ученик от непробудените души: „Окултният ученик се отличава с висок идеал. Каквото и да желае или да притежава, е най-хубаво. Като си избира приятел, ще избере най-благородния, най-умния, най-интелигентния, най-добрия, с най-чистото сърце. Няма ли това правило, хиляди страдания ще се породят. Идеалът за вас да бъде: най-хубавото в света! По този ваш вътрешен избор трябва да се отличавате от другите хора.“ Онзи, който винаги избира най-хубавото, знае цената на компромиса. Той е изпълнен със смирение и дори на мравката път прави, но когато става дума за неговия висок идеал, не би отстъпил даже и на милиметър! По начина, по който използва правото си на избор, проличава принадлежността му към общността на окултните ученици. Той знае, че всяка жертва е достойна и оправдана, когато е принесена пред олтара на вечната му цел – пробуждането на Божественото, затаено в сърцето му, и неговото разширяване, докато обхване цялата Вселена.

 

Дали окултният ученик е придобил висок идеал и доколко твърдо го отстоява, проличава от отношението му към изпитанията по земния му път. Ако те го прекършват и го принуждават да изневерява на своето верую, на убежденията си, значи още е далеч от осъществяването на високия идеал в живота си. Той все още се лута между огромното мнозинство хора с непробудена съзнателност и истинските ученици. Необходима му е непреклонна воля, за да остане верен на жизнения си избор. В противен случай ще продължи да робува на условията, както повечето от своите ближни. Разсъжденията на Учителя П. Дънов в тази насока изпъкват със своя обобщителен характер: „Изпитанията не са по-силни от идеала на ученика. Затова ученикът се познава само при изпитанията. Ученикът е по-силен от условията, защото е над тях. Той носи в себе си Божественото. А има и души на условията, но те не могат да имат никакъв идеал! Душа с непреодолима воля – това е идеалът.“ Високият идеал е онова могъщо и непобедимо оръжие на окултния ученик, с което той сразява всички изкушения и съблазни на земния живот. След всяко достойно преодоляно изпитание той става по-силен и по-мъдър. Неговият Божествен потенциал е влязъл в действие и за него вече няма нищо непостижимо. Той не само продължава да се учи, той се подготвя за великото служение пред трона на Всевиждащия.

 

На друго място в Словото си Учителят на Бялото братство в България предлага един хипотетичен диалог между духовния наставник и негов ученик. Напътствието на първия към втория е пределно кратко, но съвършено ясно: „Ученикът: „Как мога да изменя своя живот? Сега имам най-добри условия и трябва да изменя живота си.“ Учителят: „Като имаш висок идеал.“ И действително – наличието на висок идеал крие в недрата си заряда на тотална жизнена трансформация. Импулсът да следваш подобен идеал те мотивира винаги да се стремиш към най-доброто. Така човек неусетно израства по пътя към Истината и култивира облика на духовно зряло същество, достоен служител на Небесния Отец. Той се загръща в невидимата мантия на светостта и е готов да поеме всяка отговорност за успеха на святото Дело – Божия план за планетата Земя. Да се превърне в движеща сила за осъществяването на този грандиозен План – това е мечтата на всяка пробудена душа.

 

Високият идеал изисква от онзи, който се стреми да го следва, развиването на комплекс от добродетели. Те са букет от най-прелестните духовни цветя, които красят неговата душа. Самият висок идеал като осъществяване предполага усвояването и прилагането на подобна универсална добродетелност. Затова и човекът, който го притежава и отстоява в живота си, е образец за поведение и следване в множество отношения.

 

Високият идеал не е лозунг, зад който да се скрием от бурите на ежедневието и житейските неволи. Той е начин на живот. Само искрено устременият към Истината може да издигне високия идеал като своя жизнена цел. И той неусетно се превръща в неговото буйно развято знаме, с което печели битка след битка в името на своето самоутвърждаване в Божественото.

 

Високият идеал е свещен и като съдържание, и като осъществяване. Той не би могъл да бъде омърсен от никого. Омърсени са само ръцете на онзи, който е злоупотребил с него или го е низвергнал в тинята на своята духовна недостатъчност. Недостойнството на неовладелия висок жизнен идеал не е в състояние да помрачи непомръкващото сияние на тази велика цел на Битието, произтичаща от Божия Промисъл за разумното същество, наречено „човек“.

 

Високият идеал не може да бъде реализиран бързо и лесно. За неговото постигане са нужни продължителни, понякога мъчителни усилия и много жертви. Всички те в своята съвкупност съграждат невидимия пиедестал, на който стъпва последователят на високия идеал. Застава здраво на краката си, оглежда се внимателно на всички страни – понеже може да зърне протегнатите ръце на нуждаещи се от помощ – и след като изпълни дълга си към тях, отправя взора си към следващата висота по духовния Път. Този Път е безкраен. Високият идеал е един от най-важните жалони по него. А неизменна движеща сила е стремежът към съвършенство.

 

Високият идеал не е от този свят. Той идва при нас от царството на Духа. Премяната му е нежно-прозрачна, невидима за неподготвени очи. Лек като вятъра, бърз като стрела, сияен като утринна звезда, високият идеал подава ръка на пробуждащата се душа и я повежда към чертозите на нейното единение с Вечно Съществуващия (ср. Изх. 3:14). Мъдрецът знае, че именно той е най-добрият, най-верният, най-усърдният водач.

 

Човекът на високия идеал надмогва всички изкушения и съблазни по пътя си в живота. Те нямат власт над него. Той е устремен към една осъзната и дълбоко осмислена цел. Във владенията на относителността – нашия материален свят, зад всяка привидност той съзира същността, зад всичко случващо се в него и около него прозира действието на Божиите закони, вложени изначално в космическата необятност. В своето развитие той рано или късно достига етапа, когато никоя тайна на Битието не може да остане скрита за него.

 

Човекът на високия идеал преминава като ярка и разпръскваща мрака на невежеството комета през бездните на земното изпитание. Така става достоен жител на Небесното Царство. Ала и то не е последната спирка по неговия вечен Път. Неговият полет продължава в безкрайността.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...