ОТ МИНАЛОТО НА БЪЛГАРИТЕ - ЛУЛЧЕВ

[valiamaria]

Л. Лулчев

ОТ МИНАЛОТО НА БЪЛГАРИТЕ

Свидетели сме на много събития, съвременници сме на книги, излезли по един или друг повод да изяснят исторически дадена епоха или личност.

Колкото и да е странно, в тия исторически книги много от фактите са тъй изопачени по своето нареждане или обяснение, че престават да имат каква да е истинност в себе си и стават изложение на една възможност при дадените условия, без да е това обаче една действителност. По този начин се реабилитираха „исторически" Боржиите, сега Нерон и пр. от съвременни историци.

Дойдем ли до самото отбелязване на фактите, обяснението, свързването и разкриване причинната връзка, ние попадаме на още по-голямо разнообразие, дълбочина и мирогледи, защото тъкмо там, волно или неволно, се отразява субективното в историята, или тъй наречената „школа", към която принадлежи историка. Затова ние можем да четем за едно историческо събитие, напр. френската революция толкова много и различни съчинения, в най-категорична форма – и често с противоречиви становища; и за събитие, на което сме съвременници, като например голямата Европейска война, търсят и петнадесет години след свършването ù да изнасят във всевъзможни дипломатически сини, червени, зелени и пр. книги началните причини или документи за отговорност, които все за вярност претендират, най-разнообразни са, но всичките по едно си приличат, все едно констатират: вината е на съседа, а не тяхна!

От целия тоя хаос на съзнателни подправки и фалшифициране на официални документи^[1] и то днес, когато това е сложено на критиката на общественото мнение и официални научни институти на цяла Европа, от това изопачаване на фактите можем да си представим, каква достоверност е съществувала в ония хроники и др. документи и исторически книги, които са се писали за угодата и по заповедта на разни велможи, царе и др. и от които съвременните историци „черпят материали" – сиреч от разнородно тесто си правят всевъзможни фигури – разбира се, напълно възможни и донякъде достоверни при дадените исторически и битови условия, но дали тъкмо така е била действителността – това никой историк няма смелостта да твърди категорично дори за събития, които са станали, в една епоха, много по-близка до нас и за които вдигането на завесата, която ги прикрива да е тъкмо от много по-съществено значение и да е относително по-лесно. Много естествено е, че това реставриране на историческата истина е още по-трудно за обикновения историк на далечното минало, за което само тук-там се мяркат някои документи, като изостанали километрически камъни да сочат изгубения път на някои нации, от съществуването на които е останало само ехото на делата им в света, като Асирия, Вавилон, Рим дори.

Миражи и привидения биха се вдигнали пред взора на тоя, който би искал да проникне в картината на миналия живот..., да почерпи от хаоса, тъмнината и безмълвието на смъртта сенките на тогавашните творци... Само ако би имал достатъчно светлина, която да прониква през вековете и вековните наслойки...

Друг път се взима погрешна изходна точка и се заклеймяват събития, порицават проявления на дейност, рисуват обществени течения и обясняват духовни движения, изхождайки от фалшива основа – и оттам крива насока, погрешна преценка, недействителна картина на едно достойно минало – една заблуда на съвременно обществено мнение с всичките му тежки последици и отговорности!...

Така например, ние сме свидетели на една подобна преценка на близко познато нам духовно течение. И сме изненадани от оная неочаквана босота, с която хора – и то с име в света и в официалната наука – се приближават и „проучват" историческите факти! Така те, без да имат достатъчно познание за истинското, а не догматично християнство, за схващани ето на което е нужно не само едно кръщелно свидетелство, а и да се върви по вътрешния път към Голгота, за да заживее Той в нас, Тоя, който беше пътя, истината и живота в душните ни; ако нашият път стане неговият и нашата истина – неговата, и нашият живот – неговият, само тогава като бихме имали представа за истинското християнство, да имаме смелостта да даваме своите авторитетни преценки и то все пак не така – почти безапелационно... Но ако те познаваха Христа като една вътрешна космична сила, те щяха да видят, че съвременните християнски църкви, коя повече, коя по-малко, са само места, в които се говори за Христа, примесено с ритуали, останали от езичеството, някои установени от първите последователи и имащи смисъл за времето си, но в никой случай не са заповядани от самия Исуса! И че на историческата сцена са се явявали духовни течения, които са продължавали традицията и пътя на истинското християнство, и че именно по тия духовни движения може да се премери до колко църквите са се отместили в страни, са правили компромиси с истинския път и ръководителя си!

В такъв случай ние не бихме имали тия нелепи преценки на велико духовно движение на богомилите, което даде силен тласък на умовете и душите на хората в цяла Европа, остави трайни следи в техния живот и чийто крайни отгласи се сляха с началото почти на всички значителни обществени движения, като започнем с хуманизма – и свършим с Реформацията и Великата Френска революция.

Фототипни твърдения на хора, които разглеждат и съпоставят нещата без да притежават достатъчно познания, лично достойнство и мистични преживявания, за да разберат дълбоките схващания на тия, които искаха да опишат, ги караме да застават неволно в ролята на съдии, които прибързано хвърляха греховете на съвременниците тъкмо върху тия, които волно или неволно, със своя живот ги изобличаваха... Та това е ставало и по-рано – това става и до ден днешен и ще става винаги, защото новото има по-здраво рационално обоснование – винаги то логически ще доминира, винаги то ще създаде свои привърженици по силата на нещата и живота – и, развиващо се паралелно на старото, без да ще, един ден ще го измести, присъстващо по неволя и на неговата агония... В своя напън и безсилие да спре това ново, старото ще се огледа като в някакво огледало, виждайки в проявата на новото ония ценни качества, които и нему някога отвориха пътя в живота, но които сега му липсват изцяло. И то като немощен старец, който не може да си отмъсти или измести в своя полза действителността, ще започне да злослови, като ù припише собствените си грехове на новото, на невинния – и с така облекчена душа, по-леко да понесе живота си, затрупан под развалините на собствения му негов „свят", който понякога той смята изобщо за свършека на света...

Такова непознаване духовната страна на събитията, не дава възможност да се проникне и разкрият дълбоките причини на движението и ще остане винаги за истинските познавачи на събитието повърхностно: ще се повтарят само типични непроверени и дори несмислени фрази (като тази напр. че богомилите били дуалисти и пр.) и може даже да се стигне до такова изложение на събитията, което може да е фактически вярно, без обаче тяхното обяснение да прониква до ония необходими вътрешни мотиви, които са били идеи – двигатели, които правят именно това събитие смислено и вярно на своя принципен път, тъй или инак скрит малко по-дълбоко от взора на обикновените хора. За да се хване и разтълкува така богомилството, историкът трябва да се добере, преди всичко, до ония скрити, тайни източници на енергия, на поток от идеи и вдъхновение, от които първоначално са черпили и черпят тия и подобните им движения, а не да се задоволява от констатиране на факти или цитиране на събития, описанието на които често са резултат на изопачени идеи, благодарение днешните условия или неблагоприятната среда.

Само тогава историкът би могъл да пристъпи с всичкото знание и обективност към въпроса; да се пренесе в своето съзнание към епохата и източниците и да възстанови действителното, вътрешното съдържание и външното очертание на събитията с една пълнота и правдивост, която не само да се схване от всеки ум, но и почувства от всяко будно сърце. Тогава – и само тогава, ние ще имаме едно истинско изложение на историческите събития с най-голямо възможно приближение до действителността. А сега се повтарят непроверени обвинения, приписват се собствени заблуждения, които даже едно малко по-дълбоко съпоставяне на изнесените факти би изместило веднага от заеманите позиции ...

Тия мисли ние взимаме само като увод към следващата ни работа, която ще се ръководи от следните основни мисли:

Историческите събития са в тясна връзка с органическото развитие на расите и народите.

В проявата на това развитие народите следват определени линии на природата – планините, реките и моретата, водени несъзнателно (за масата е думата) от известни магнетични и електрични земни течения, които обуславят физиологическото разцъфтяване на техния вътрешен и външен живот – по-чист въздух, по-хубава и буйна растителност, голям жизнен интензитет, душевна лекота и пр.

Всякога външните събития, колкото да са разкъсани и разхвърляни наглед, имат в основата си развитието на един вътрешен, естествен закон, с неговите психически предпоставки – и изпълнението на този закон, който представлява проявата на една разумна воля, дава смисъл, цел и направление на дадена цивилизация, съдържание на известна култура. И когато изчезне тая основна идея–закон, другото като някаква безсмислена надстройка, живее с живота на скачащата кокошка, на която главата е отрязана...

И много естествено е тогава, че человеческата дейност, макар и не в същия маниер на изложение, има своята безпристрастна хроника, от която могат да се изнесат, ако не изцяло и много, поне отделни трошици, които биха могли днес да се споделят вече с ония напреднали души, които разбират миналото на една страна не само механически, а и като свое собствено минало...

Картини от тоя род из минало на България ще дадем в следващата книжка.

----------------------------------------------------------

[1]Гледай, например аргументираното съчинение на Max Beet „La Bataille des Diplomates"; с умело съпоставяне той се мъчи да очертае действителното положение и отговорности през онези съдбоносни дни, изтъкващ съзнателни опущения и дори фалшификации на документи от страна на държавни учреждения