ХРИСТИЯНСТВО И ИКОНОМИЧЕСКИ ОТНОШЕНИЯ - А. ТОМОВ

[valiamaria]

А. Томов

ХРИСТИЯНСТВО И ИКОНОМИЧЕСКИ ОТНОШЕНИЯ

Духът на онова учение, което някога проповядваше Исус, е толкова недвусмислен и ясен, че може да бъде разбран и почувстван от всеки, който има добрата воля за това. Самият живот на Исуса, освен това животът подвига и най-велика жертва, е и най-красноречивото обяснение на това учение. Исус проповядваше най-безкористната активна любов към Бога и към ближния; това за него значеше една и съща любов („Гладен бях и не ме нахранихте, жаден бях и не ме напоихте, в тъмница бях и не ме посетихте" – казва неговият Бог на грешниците). В своето служене на ближния Исус даде най-многото, което може да се даде за тия, които човек обича – „положи живота си" за тях. Учението на Исуса няма нищо общо с каквито и да са обрядности и външни форми; то издига като най-важно нещо: „Да възлюбиш Господа Бога твоего с всичката си душа, с всичките си сили и ближния като себе си"; то иска поклонение на Бога „в дух и истина" и поставя над всичко изпълнението на волята Божия, а тая воля е: любов, правда, братство, мир.

Приемането и следването на това учение не може да значи нищо друго, освен неговото прилагане. Това прилагане трябва да намери израз преди всичко в отношенията между хората и на първо място в ония социални отношения, които са основата на всяка обществена организация, а именно – в тъй наречените икономически, трудови и производствени отношения, или в ония отношения, които се установяват между хората в свръзка с добиването на нужните за обществото блага и тяхното разпределение. „Приемането" на Христовото учение би значило, следователно, установяването на християнски трудови, производствени и разменни отношения, отношения на истинска любов, истинско братство, на абсолютна правда.

Тъй именно разбираха първите християни учението на Исуса и те се опитаха да го осъществят в живота, да го приложат, като основаваха християнски комуни, в които нямаше частна собственост, а „всичко имаха общо". Това бе зараждането на новия живот, който идеше озарен с велика любов към всичко живо, носейки на света маслиновото клонче на правдата, братството и мира. Но животинското в човека и главно, социално организираното животинство, бе още много мощно, сурово и непоклатимо, за да разбере и „приеме" ново, което Христовото учение носеше. Опитът на първите християни да изпълнят волята Божия и да приложат напълно учението на Божествения Учител напълно се провали.

Това проваляне означаваше и едно ново разпятие, не вече на Исуса, а на неговото учение. На Голгота сякаш бе символизирано как човеците и народите ще посрещнат и как ще „приложат" самото учение Христово. Най-важната работа в това ново разпятие извършиха пак „книжниците и фарисеите" – сервилните слуги на робовладелците, после на феодалите-помещици и на всички силни на деня; те в качеството си на „представители" и пълномощници на Христа, „разтълкуваха" и „обясниха" Христовото учение, съгласно „нуждите на времето", „пригодиха го" към „уровена на масите". Те обясниха, че християнството съвсем не засяга робството, нито крепостничеството; че то не пречи, щото болшинството от хората да бъдат поставени по-долу от животните, експлоатирани и даже продавани като всяка друга стока. Те обясниха още, че сиромашията е от Бога, че всяка власт е също от Бога и че в търпение и безропотно понасяне на всяка социална неправда е великата мъдрост на живота, която води към блаженство в Царството Небесно. Изповядването на Христовото учение се превърна във „вярване", в приемане и повтаряне на разни догми.

Историята ни сочи, че винаги тия, които са упражнявали социалната неправда и социалното насилие, са чувствали най-голяма необходимост да се сдобият с благословението на религията, да добият чрез нея за тази неправда и това насилие висшата, божествена санкция и по тоя начин да използуват религията като най-могъщо духовно средство за закрепване, разширение и увековечаване на своите икономически привилегии. В това икономически силните винаги са успявали, като са подхвърляли с най-щедра ръка на висшите представители на религията всички грешни блага и съблазни на Мамона. В края на краищата, винаги официалната религия е изпъквала в социалните борби като най-вярна съюзница на икономически силните, привилегированите и паразитните обществени класи и като най-мощен фактор за поддържане на ония отношения на социална неправда и подтисничество, които са отрицание не само на всяка божественост, но и на елементарната човечност: робството, ограбването на човешкия труд по всевъзможни начини, унижението и потисничеството.

Такава е историческата роля на официалното християнство. След като бе дълги векове опора на робовладелството, то дойде да даде след това всичкото свое съдействие на феодализма и крепостничеството. Самите висши представители на черквата, както и отделни ордени, черкви и монастири се превърнаха в големи помещици, притежатели на грамадни земи, обработвани от прикрепостени към тях, превърнати в собственост селяни, продавани и подарявани заедно със земята. Тъкмо благодарение на робския незаплатен труд на тия селяни можеше господстващата класа на феодалите-помещици и на самото висше духовенство, заедно с монашеството, да влачи едно грешно паразитно съществуване.

В най-ново време работите външно твърде много са се изменили, но същината е останала почти непроменена – робството и паразитизмът, макар и в нова форма, наново процъфтяват и то при пълното благословение и съдействие на официалните черкви. Днес в ерата на капитализма на сцената имаме други класи. Характерното за капиталистическото общество е, че във всички области на производството доминира и все повече се прилага машината. Машинната техника е реализирала грамадни успехи; човешкият труд, благодарение на тази техника, е станал стократно по-производителен. Но машината не е донесла още на човечеството нито онова благополучие, нито оная свобода, които би могла при разумно използуване да донесе. Машината е днес средство не за подобрение живота на хората и създаване на нужните им блага, а за експлоатиране на ония хора, които пак тя, поради своето превъзходство пред дребните и примитивни средства за производство, е направила безимотни и безработни. Не към общо намаление на работното време и общо благополучие води нейното усъвършенстване, а към увеличение на безработните, обезценяване на труда изобщо и възрастване мизерията на работните маси. Не блага произвежда днес машината, а „стоки", т.е. продукти, които са предназначени не да задоволят насъщните нужди на народа, а да реализират печалби за фабриканта, акционера, търговеца. Тия стоки, за да постигнат своето предназначение, трябва да бъдат произведени най-евтино, т.е., трудът на работника-производител трябва да бъде само отчасти заплатен, а от друга страна те трябва да бъдат продадени най-скъпо, изнесени в чужбина, в близки и далечни страни, без оглед на нуждите на местното население, чиято „консумативна способност", поради самата капиталистическа експлоатация, много чувствително намалява. Навсякъде модерното производство се утвърдява и развива по един и същ път. Неговите първи стъпки означават „замиране" на дребното производство – занаятчийско и земеделско, масово пролетаризиране на дребните собственици, създаване на „гладна армия" от безработни, т.е. хора, които да виждат голямо благо във възможността да получат от индустриалеца срещу непосилен труд една оскъдна надница. Създава се значи едно идеално положение за печалби, при което гладните се надпреварват все по-евтино да предлагат своя труд – единствената тяхна „свещена собственост" и единственото средство за съществуване. По тоя път, главно на експлоатиране разорените и гладните в самите индустриални страни, придружено с едно ограбване и дезорганизиране стопанския живот на колониалните и изостанали народи, израсна и възмогна модерната индустрия в Европа и Америка, създаде се класата на големите индустриалци, банкери, спекуланти, оформи се и модернизира новата индустриална поземлена аристокрация, или с други думи създаде се силата и могъществото на тъй наречената едра буржоазия, която днес диктува своите интереси във всички области на живота и дава тон на цялата човешка култура. Тъй се оформиха двата грамадни полюса в социалния и политически живот – полюсът на притежателите на големите и модерните средства за производство, на грамадните богатства, на лудото пилеене на средства, на паразитизма и моралното издребняване и оскотяване от безделие и излишества, и полюса на лишените от всяка собственост, гладните и експлоатираните, онеправданите и озлобените, израждащите се от прекомерна работа и прекомерна мизерия. Между тия два полюса е също тъй страдащата, експлоатираната по разни пътища, обществена среда на междинните социални слоеве и на първо място на дребните собственици – занаятчии и земеделци.

„Родната индустрия" е най-голямата грижа на всяка капиталистическа държава. Но тя се цени и развива само като привилегия на една незначителна по брой класа и като средство на тая класа за експлоатиране на работните маси и за увеличаване грамадните нейни приходи. Най-ревностно охраняваната свобода в днешното капиталистическо общество, това е свободата на капиталистическата експлоатация, свободата на спекулата, на широкото „законно" ограбване на народните маси. Тая свобода е гарантирана с това, че тъкмо голямата капиталистическа собственост, която руши и поглъща дребната народна собственост и расте главно от ограбването на едничката собственост на работника – неговата жизнена сила, неговия труд, тъкмо тя е фактически в положението на „свещена и неприкосновена" и тъкмо за нейното охраняване и нейната най-широка свобода не се подбират никакви средства, турят се в действие най-свирепите закони, държат се цели народи под грозно подтисничество, водят се най-ужасни граждански и междунационални войни, проливат се потоци от кърви. Всички големи войни в новата история на цивилизования свят са войни за смазване икономическата сила (индустрия и търговия) на съседа-конкурент, за завладяване на неговите пазари, за разширение терена на икономическата и търговска експлоатация. Цялата западна и американска цивилизация почива на една паразитна основа и е изградена не само върху експлоатацията на местните работни маси, но и върху мизерията, адските страдания на изостаналите и главно на колониалните народи. Тъкмо тия народи имаха щастието да опитат добре и да си създадат точна представа за цивилизацията на „християнска" Европа и Америка. Думите на Ганди, че духът на днешна Европа е дух не на Бога, а на Сатаната, изразяват напълно опита и схващанията на тия народи и показват, че те са разбрали добре тоя дух.

Официалните черкви и днес, както и при най-грозните социални неправди и най-грозните подтисничества от страна на икономически силните в предвечерието на голямата френска революция, са безрезервно и решително на страната на тия, които упражняват неправдата и подтисничеството. Те не само нямат нищо против „богоустановените" порядки, благодарение на които днес в Европа и Америка повече от 15 милиона хора са лишени от най-насъщното условие да прехранват себе си и семействата си – от възможност да работят; стотици милиони живеят в мизерия и израждане; други стотици милиони се самоизтребват в най-жестоки граждански войни и целият свят е превърнат в една грозна зверилница, където човек за човека е нещо много по-лошо от звяр (защото зверовете не унищожават подобните си); и където се разгарят най-непримиримите социални антагонизми и омрази, подготвят се неизбежни революции и нови ужасни войни, но същите тия официални църкви са и едни от най-отявлените и яростни противници на всички ония, които се борят за социална правда, за човечност, за мир, за истинско християнство в живота.

Както във време на предвечерието на голямата френска революция, тъй и днес, най-отявлените и смели борци за човечност и социална правда, за свободи, които не носят експлоатация, робство и унижение на ближния, а общо благополучие и добруване, са именно анатемосваните от амвоните, обезверените, безбожниците. Народните маси, виждащи тая странна картина, правят своите заключения за ролята на официалната църква и за религията изобщо и виждайки мнимите представители на Бога, на Христа и проповядваното от него учение на любовта на страната на най-грозната социална неправда, на подтисничеството и войната, те отвръщат глава от всяка религия изобщо. От тук това широко обезверяване на народните маси във всички страни, където капиталистическата експлоатация се шири и тяхното преминаване на страната на революционното и борческо безбожничество.

Като сочим обаче най-големия грях в днешно време на официалните религии от всички сортове и подразделения, ние съвсем не желаем да изправяме „гърбицата на гърбавия." Това съвсем не е нито наша грижа, нито наша работа. Нашата цел е да посочим главно, какво трябва да бъде отношението по-големите социални въпроси на ония духовни движения, които са носители на истинското Христово учение. Онова „най-малко", което на тях се налага, то е да кажат високо истината на света и народните маси; да дадат да се разбере, че Христовото учение няма нищо общо с никаква капиталистическа експлоатация, както нямаше нищо общо с робството и крепостничеството; че то е учение за пълно, фактическо братство между хората и народите, което изключва всички форми на експлоатацията, робството и насилието; че то вижда в хората само равноценни и еднакво любими Богу негови деца; че всички хора идат на света с равни права за всестранно развитие и че всички привилегии, които им преграждат пътя към това развитие, не са нищо друго освен едно изобретение на животинското и нисшото в човека, което трябва да бъде отречено от хората на правдата и любовта и преодоляно.

По тоя начин само истинските Христови последователи ще отхвърлят от себе си оня дял от отговорност по отношение обезверяването на народните маси, който би паднал неминуемо и върху тях при едно съвършено пасивно отнасяне към въпроса и тая отговорност ще остане да тежи изключително върху истинските виновници – официалните религии и църкви. Тъй ще се създаде у народната маса вярното убеждение, че истинското християнство няма нищо общо със социалната неправда, че то няма нищо общо и с официалните религии и църкви, че християнският Бог не е Бог на насилието и неправдата, а Бог на братството, Бог на любовта, която носи радост и щастие за всички.