ЕЗЕРОТО НА ДУШАТА - ЕЛИ

[valiamaria]

Ели

 

Езерото на душата

Кой не знае, че Рила планина е просъществувала вековете от създаването на земята! А има и други мнения. Но все едно, тя надхвърля възрастта на човека. Стари легенди разправят, че по всички планини- гиганти живеят мъдреци, които не познават смъртта и за които преданието казва, че са взели участие в творението на земята. За тях и днес се говори, че още държат нишките на живота и на всичко, що се намира на нашата многострадална майка-земя. А виждал ли е някой тия странни човеци-богове, за които вековете са мигове, а планетите и звездите – пясъчни зрънца, с които те си играят през дните на живота на всемира?!... Живият Бог – така се е говорило всякога, макар че учените хора на днешното време считат това за легенда от праисторично време.

 

Бяхме мнозина на Дамка, най-високият връх между седемте Рилски езера и този, от който взема началото си реката Урдина. От Дамка последните езера се виждат като вълшебни сини чаши, напълнени с елексир, който дава свежест и живот, скътани всред скални гиганти, сякаш да не може никой да оскверни тия святи места. И тишина и вълшебен живот трепти край тези сини чаши, обкичени с чудни цветни поляни, по които се разлива аромат на смрика, на китна и миризлива планинска мащерка и ерика. Стръмни скални откоси и зъбери от шисти и гранит обграждат отвсъде тия езера, в които се отразява небето. Неволно се питаш, кой създава тия вълшебни творби, кой се грижи за тия цветни градинки, кой дава тоя вечен поток от елексир, що напълва пространните планински чаши, през които гледа окото на небето? А тия стръмни скални откоси, скулптурирани странно от неведом художник, неизвестно кога, придават на всичко упоението на един храм, в който се твори нещо велико и свято. И тоя вътрешен глас ни подсказва – тука живеят същества нечувани и невидени, те редят цветните полянки и по тях оправят съдбините на земните люде; те пращат от елексира на тия небесно-сини чаши долу на хората. И мъдреци от прастари времена служат тук на Вечния и чертаят дни и радост на хора, зверове и треви.

 

Ниска котловина се простира на запад от Дамка, Пазар-дере – така се нарича, защото хората дават имената, само ако там е ставало нещо за всички видимо и реално. И като види човек, че в дъното на котловината вишат страшни върхове зъбери към небето, ще разбере, че тя е едно преддверие към един друг, още по-чутовен храм в планината. Калинините върхове, Голям и Малък Полич крият в своите скали Карагьолските и Градинските езера. Отдалеч никой не може да помисли, че там има езера – така скалите се сливат и дават една отвесна стотици и стотици метри стена.

 

Шестима се спуснахме надолу по Пазар-дере да догоним Поличите и езерата им. В полите на скалистите верхове минахме един пространен салон в жълто – прошарен от жълти сложноцветни цветя и поехме стръмна пътека из скалите. Тук сякаш се отвориха скалите – ние останахме все всред скали. Пътеката рядко ни разкриваше зелени полянки. Стигнахме две малки скачени тихи езера, превалихме един зъбер и пред нас се разкри едно продълговато, дълбоко, издълбано в скалата, кристално-синьо езеро. Всичко ни подсказваше, че тук мястото е много акустично. Запяхме и чудо – хиляди гласове подеха нашата песен! И бавно, тихо отекна тя във водите на езерото. Сякаш невидими певци пееха зад отвесната скала отвъд езерото. Превалихме още един скален вал – под нас пространно, почти кръгло езеро, отвякъде обградено с високи върхове. Спущахме се по стръмни тераси от скали, покрити с хвойна, около двайсетина минути, докато стигнахме до самото езеро. Това е голямото езеро Карагьол. Колко лошо име на едно вълшебство! Отвесни скали и вода – езеро( В него се отразяват само върховете и небето. Тук никой не стъпва – добитък не може да дойде, а човек рядко, много рядко. Бури не могат да разлюлеят поверхността на водата. Тя се отича само през тясно гърло – тераса и пада на стръмни водоскоци в долината на Тиха Бистрица. Неизказана тишина владее тук, тя сама те предразполага към молитва. Ти си в една бездна – пред теб дълбоко синьо езеро, надвиснали отвсякъде високи гранитни верхове и отгоре, в безкрая – синьо небе и греещо слънце. Часове минават в унес, ти забравяш всичко и чувствуваш само душата си. Тя говори със скалите, с езерото, със смриката и с небето.

 

...............................................................................................................

 

За миг се зададе лодка, като че ли се измъкна из скалите. В нея седнал в бели блестящи одежди вдъхновен човек. Той бе млад, с прекрасни черти, но лицето и погледът му говореха, че той е надживял вековете. Лодката сама се хлъзгаше по тихата повърхност на водата и приближи до нас. Огън се лееше от лицето на странника. Той каза тия думи: „Това е езерото на душата, тук обитават само чистите души и най-старите живи Братя на Човечеството, които помагат на всичко по земята."

 

И дигна ръката си нагоре, поздрави ни и изчезна заедно с лодката...

 

Може би това беше само унес. Но езерото и всичко около него е място, където живее само душата. Така е чисто там, така е тихо, че човек се излъчва от тялото...

 

* * *

 

Ние тръгнахме нагоре към север по непристъпен висок преслап. От горе се виждат трите Градински езера в пропастта. Да, това е хубаво име; всичко това – и върхове, и скали, и трева, и вода е една дивна градина на душата! На изток, под самия връх Гоям-Полич, в скалите, едно друго голямо езеро, подобно на сърце, скътало водите си на още по-недостъпно място. Ние се спуснахме с риск за живота, по отвесните скали. Стигнахме езерото, то е също така хубаво и вълшебно.

 

Привечер по тъмно се прибрахме при приятелите край второто езеро от Еди-гьол. Разправих на Учителя за Езерото на душата в пазвите на Поличите. И той ми каза: „Там наистина обитават възвишени същества.”

 

Едно дълбоко желание остана в душата ни – да посетим пак и за по-дълго Езерото на душата.

 

Ако бих бил маг, при езерото на душата бих произнесъл истинското си име. И знам, че скалите ще се разтворят и аз ще вляза в селенията на тия вечни Братя-мъдреци, да живея и се уча при тях на живот и добро.