ПРИТЧИ И ПРИКАЗКИ

[valiamaria]

ПРИТЧИ и ПРИКАЗКИ

Светът на радостта

Това било в първите времена на християнството. В Рим живял и се подвизавал един ученик на една мистична християнска школа на име Сафиус, патриций по произход, от виден и знатен род.

Един ден при него се явява неговият Учител и му Казва: „Пращам те за двадесет години на уединение в пустинята. Там ще научиш един велик закон и когато го научиш, ще влезеш към второто стъпало на твоето посвещение - да разбереш смисъла на истинския живот, да видиш как идва радостта на този свят, да влезеш в света на радостта. Сега ти живееш в един свят на скърби. Трябва обаче да опиташ най-големите скърби и ако издържиш, ако преминеш успешно своят изпит, ще минеш в по-горно стъпало".

И Сафиус отишъл в пустинята. Двадесет години работил и се подвизавал той, така както може да работи и да се подвизава само един мистик.

Но един ден той се погледнал и на устните му се явила горчива усмивка: тогата му - оскъден остатък от неговата някогашна знатност - била цяла изпокъсана, същинска дрипа. Сандалите му лежали на една страна, изпоядени от мишките, на друга страна паницата му - полустрошена. Погледнал Сафиус, усмихнал се с горчива тъга, па въздъхнал и си рекъл: „Ех, хубаво е да има човек поне една чиста, топла дреха и здрави сандали - да го не хапят насекомите. Па да има да си хапне и някоя хубава гозбица". Ала още щом се появило това желание, той се спрял и се вслушал в себе си. Почувствувал обаче, че туй желание го обхваща с все по-голяма сила. Започнал тогава той да си мисли: „Най-сетне законно е в мене туй желание. Идва отдън душа. Сякаш ми е оживило на сърцето. Двадесет години как живя тук, моля се, моля - никакъв отзив, никакъв глас! Ни ангел се яви, ни моят учител вест ми прати, ни се вести някой от ония светли братя, за които съм чувал само да се говори. Живея като изоставен, като забравен и отхвърлен - същински заточеник!"

Но не се минало много време и при него - като прочут постник - дошъл един виден римски патриций. Синът му бил тежко болен - на умиране. Помолил той Сафиус да отиде само да положи на него ръка и да го излекува. Отишъл Сафиус и наистина с едно махване на ръката, изцерил детето. През ума му тутакси минала мисълта: „С едно махване на ръка изцелих тоя момък, ала скръбта си не мога да изцеля". И с тая мисъл се върнал отново в пустинята.

А през туй време патрицият мислел как да му се отплати за голямото добро, как да му изрази своята благодарност. Защото Сафиус не рачил да вземе нищо за отплата - ни злато, ни сребро, ни скъпоценности. Па като си спомнил колко бил окъсан, и че босите му крака били изранени от дългия път, намислил да му прати едно хубаво облекло, нови сандали и вкусно ядене.

И наистина, изпратил му.

Когато Сафиус погледнал хубавата тога, здравите сандали, пресния хлебец и гозбите, наредени на златни и сребърни подноси, сърцето му се зарадвало и той си рекъл: „Ех, най-после желанието ми се изпълни. Ще мога и аз да си похапна като хората, да се пооблека и обуя." Но както още си думал тия думи, ето че при него се явил един бедняк. „Гол см, му рекъл той, нямаш ли някоя дрешка за мене?" Погледнал, погледнал Сафиус, въздъхнал си, па станал, та дал на бедняка новата тога и го изпроводил. „То се видя, че няма да се ходи облечен, ами добре поне, че сандалите останаха." Но още не дорекъл и ето, че пристига един човек, цял запъхтян, с окървавени нозе. „Гонят ме неприятели, оплакал се той. Изпонараниха ми се краката от бяг, аз съм бос. Нямаш ли нещо за обуване?" Погледнал го пустинникът, па взел сандалите, въздъхнал си едва чуто и ги дал на беглеца. И докато гледал как той радостен се отдалечава със сандали на крака, помислил си: „Те и сандалите отидоха, ами добре поне че яденето остана." Па бавно се върнал в постницата. Но още не седнал и ето ти, че идва една мома, дрипава, гладна - едва се държи на краката си от изтощение. „Гладна съм", простенала тя, „дай ми нещо да си хапна." Дал ù той яденето. Когато тя се нахранила и тръгнала да си ходи, от всичкото ядене останало само едно парченце хляб на един от изпразнените златни подноси. Усмихнал се тъжно в себе си и си помислил: „Поне съдините ще ми останат - за спомен." Но недорекъл още тия думи, чува пред постницата си плач. Излиза и що да види - една млада мома, римлянка, върви и плаче. „Нещастна съм, отче, къде да се дяна. Моят годеник не ще да ме вземе - иска прикя, иска злато и сребро да му дам. А откъде да ги взема?"

„Недей плака, ще се уреди" утешил я Сафиус, па влязъл вътре, взел златните и сребърни съдини и ги дал на възрадваната мома.

„И те отидоха", си казал с въздишка той. Па взел в ръка парченцето хляб, да си хапне. Но ето, зачуруликали птички, закацали на раменете му, на ръцете му, една дори кацнала направо на хляба и си клъвнала. Надробил той трошици, но оставил и за себе си едно парченце. Ала преди още да го поднесе към устата си, отде се взела една мишка, подскочила към него и сякаш му думала: „За мене няма ли нещичко?".

Погледал я, погледал Софиус, па с въздишка й хвърлил и последното късче хляб. Мишката радостно го грабнала и си влязла в дупката.

Оборил глава Сафуис, притворил очи и от гърдите му се изтръгнала дълбока въздишка. Но изведнъж почувствувал една ръка да се слага кратко на рамото му. Отворил очи - пред него стоял неговият учител.

„Ти издържа изпита си. Ела с мен!".

И тутакси Сафиус се озовал в една прекрасна вила, заобиколена с кичести градини. По клоните на дърветата висели сочни, хубави плодове.

Изведнъж той се видял измит, изчистен и облечен в бели дрехи, всред кръг от светли братя, които го гледали с братска обич. Почувствувал се между свои.

И Сафиус усетил как дълбоко в душата му изгрева първия лъч от слънцето на Радостта.