ПРИТЧИ И ПРИКАЗКИ ПРЕД ПРАГА

[valiamaria]

ПРИТЧИ И ПРИКАЗКИ

ПРЕД ПРАГА

На една малка полянка в планината един мъдрец беседваше със своите ученици за оня „дом на Отца", за който Христос бе говорил на учениците си - домът, в който има много „жилища".

„Чели сте, нали, че Христос не повика веднага своите ученици при себе си, а ги остави да работят в света, докато им „приготви място". Значи, не се влиза така лесно в тоя дом. Преди да завърши човек своята работа на земята, преди да направи всички усилия, да даде всички жертви, той не може да прекрачи неговия праг. Но дори и когато се намира пред самия му праг, той все още може да остане дълго време вън".

„А защо да не може да влезе вътре - попита един от учениците, изразявайки общото недоумение - кой може да го възпре да прекрачи този праг, след като е изминал трудния път, осеян с толкоз пречки и изпитания?"

Мъдрецът се усмихна, помълча за малко, па отвори уста и им разказа следното: „В първите християнски времена имало един светия, който цели двадесет години се подвизавал в пустинята. Труден бил пътят, който го довел до пустинята, но още по-труден бил вътрешният път на подвига, който той трябвало да извърви през тия двадесет години отшелнически живот.

Той усилено се молил на Христа да приюти и него - бездомния - в дома на Отца, да го приеме да живее между светиите, които постоянно гледат славата му.

Един ден Христос му се явил и му казал: „Остава ти още един ден да живееш тук. Напусни постницата си, тръгни към изток и ще ме срещнеш. Тогава аз ще те въведа в дома на Отца".

Пустинникът се зарадвал, напуснал постницата си и тръгнал по указаната посока. Вървял от изгрев слънце почти до залез слънце, но Христос не се явил на пътя му. По едно време насреща му се задала една бедна, окъсана жена с дете в ръце. Гледа я - едва крета по-пътя. Като се приближил към нея, тутакси разбрал, че тя е болна, изнемощяла и че се тътри по пътя с последни сили. Като го видяла, тя се поспряла да му заговори, но краката й се подкосили, и тя грохнала на земята. Той веднага се спуснал да я подкрепи и най-вече да задържи детенцето, което малко останало да падне из немощните й ръце.

„Аз умирам, казала с угаснал глас майката. Ти си едничкия човек, който срещнах по пътя - на твоите грижи поверявам детето си". Като казала тия думи, жената издъхнала.

Светията поел детето в ръце, па си помислил с тъга:

„Кого очаквах да срещна, кой ми се яви на пътя! Кому да оставя сега това клето сираче? Да го поверя на някои хора, знам ли, как ще го гледат? Най-сетне, нещастието на тази жена е и мое нещастие, нейния дълг е и мой дълг, нейното дете е и мое дете. Ще го взема да го гледам, па каквото Бог даде."

Така си рекъл светията с дълбока въздишка, па тръгнал по пустия път. Той все очаквал, че може да му се мерне отнякъде Христос, но смрачило се, нощ се спуснала, а той все вървял, без да срещне жива душа.

Мъдрецът помълча за миг, па погледна учениците си и заключи.

„Както виждате, това дете отново възвърна светията всред грижите и неволите на земния живот. Той трябваше да се откаже от небето тъкмо, когато вече си мислеше, че - още малко - и ще прекрачи неговия праг.

Но виждате, че земните грижи и страданията земни увиснаха отново на ръцете му заедно с това дете - както плод увисва на вейката на плодно дръвче и той трябваше да отгледа този плод.

Но когато след дълги години на страдания и труд той отгледал детето, Христос му отворил ума и той разбрал, че в туй дете е бил сам Христос. Той разбрал, че Христос действително бе излязъл да го посрещне по пътя му към него, и че той трябваше да го приеме първо у себе си, в своя „дом", за да го приеме и Христос в „дома на Отца."