Jump to content

КОГАТО УЧИТЕЛЯ ГОВОРИ, ВИЖДА ЛИ НИ?


Hristo Vatev
 Share

Recommended Posts

КОГАТО УЧИТЕЛЯ ГОВОРИ, ВИЖДА ЛИ НИ?

 

Когато Учителя говореше, салонът на Изгрева беше всякога препълнен. Който закъснее малко, оставаше прав до вратата, а понякога и вън, пред прозорците. Лете и зиме всички места се заемаха отрано.

 

Към 9 ч. и 30 мин. брат С. засвирваше с цигулката и ние запявахме в хор.

 

Точно в 10 ч., с Библия в ръка, Учителя влизаше в салона, заставаше прав на катедрата, докато завърши песента. След това поздравяваше с вдигане на ръка, казвахме няколко молитви и сядахме. Сядаше и той, прочиташе някоя глава от Евангелието и започваше беседа.

 

Учителя говореше тихо, но ясно се чуваше навсякъде, като че ли шепнеше на душите ни. Всички се обръщахме на слух и всеки мислеше, че казаното е специално за него. Така ни допадаха неговите живи слова - словесното мялко, с което хранеше гладните ни души!

 

Обикновено слушах беседите, седнала някъде в края на салона. Случи се веднъж, че бях малко по-напред, до стълба пред вратата. Бях права, но много доволна, тъй като през цялото време можех да виждам Учителя. Слушах и гледах затрогната картината: стотици хора със съсредоточени очи гледаха и слушаха с притаен дъх Словото на Учителя.

 

За момент мисълта ми се отклони и си помислих: Като говори, същевременно вижда ли ни? Може би, сваляйки тези Божествени слова на Земята, той се пренася в по-висок свят и се откъсва от земната материална среда.

 

Беседата продължаваше и аз си записвах по-интересните за мен мисли.

 

В 12.00 часа беседата завърши, както винаги, с „Отче наш" и песни. Отново Учителя премина между нас и се качи горе в стаята си. Пред вратата застанаха някои братя и сестри да му целунат ръка и да му благодарят за Словото.

 

Народът се разотиваше. Едни разговаряха оживено, други тръгваха към града, а трети сядаха по масите за общия обяд. Дежурните сестри и братя приготвяха трапезата под сенчестите лешници, застилайки масите с бели покривки. Когато всичко биваше готово, Учителя слизаше и заемаше мястото си в средата на масите, казвахме молитва и обядът започваше. Гозбите бяха скромни, но много вкусни и приятни. Накрая дежурната сестра пускаше по масите касички - по свобода и възможност всеки да пусне стотинки за консумацията. Отново прозвучаваше мотото „Божията Любов носи изобилния и пълен живот", и започваха песни и разговори с Учителя. Тези, които седяха на страничните маси, обикновено ставаха, приближаваха се и заставаха прави около масата на Учителя. А той ни гледаше и виждаше в нас онова, което ние не виждахме, дори и не подозирахме. Задаваха му въпроси - отговаряше, след това и той ставаше, и пак песни.

 

Този ден и аз застанах права между другите присъстващи, точно срещу Учителя, по време на пеенето. Гледайки всички, Учителя погледна и мен, и съвсем тихо ми прошепна: „Ти стоеше до стълба".

 

В този момент не мислех за това, но той отговори на въпроса, който си бях задала, докато го слушах в салона.

 

Никой не чу и не разбра, защото тези думи той изрече съвсем тихо, с лека весела усмивка на лицето.

 

Песента продължи:

 

Велик си Ти, Господи,

 

велики са Твоите дела,

 

велико е Името ти

 

над всичко ...

 

В мен звучаха думите: „Ти стоеше до стълба" - отговорът на моята мисъл.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...