Jump to content

КОГАТО ПРИЕМАШ УСЛУГА, ВНИМАВАЙ!


Hristo Vatev
 Share

Recommended Posts

КОГАТО ПРИЕМАШ УСЛУГА, ВНИМАВАЙ!

 

Учителя и цялото братство летуваха край Рилските езера на палатки. Този път успях да се откъсна за десетина дни от детското игрище. Без много приготовления, качих се с раницата на камиона с провизии и се озовах в лагера. Всички ме посрещнаха с радост.

 

Сестра К. мило ме попита дали имам палатка и като разбра, че нямам, ми каза:

 

- Аз съм сама в моята палатка. Тя е доста голяма и двете ще се чувстваме удобно в нея. Заповядай!

 

Тя ми приготви меко, топло легло и се грижеше за мене като майка. Всяка вечер пиехме ароматичния чай от мащерка. Накратко, чувствах се добре при нея и единствената ми грижа, която ми оставаше, бе да дишам чистия въздух и да събирам сили за през цялата година.

 

Сутрин се изкачвахме на върха. Слушахме словото на Учителя. Посрещахме чудни изгреви, красиви като небесни сказания, играехме паневритмия, пеехме и ходехме по върховете. Вечер, край лагерия огън, с Учителя бе неизказано красиво. За града и грижите престанах да мисля. На такава височина човек се откъсва напълно от всекидневието и си почива. Учителя знаеше къде да ни води.

 

Но с мен започна да става нещо странно. След два-три дни ме застяга една мъка. Без болка, без причина започнах да се чувствам много нещастна. Тази мъка постепенно се изрази в желание да се хвърля от някоя скала. Налегна ме безсмислие и апатия към всичко. Започнах да избягвам другите. Плачех непрекъснато насаме и избирах скалата, от която да се хвърля. След няколко дни вече напълно бях решила да сторя това. Изчаквах момента и само една мисъл ме спираше: Какво ще кажат хората? ... И още едно петно за братството. Ще пишат вестниците ... Тази мисъл ме спираше.

 

Беше на осмия ден. Като слизахме от върха след беседа, Учителя, минавайки край мен, някак си по-особено ме погледна. Не ми каза нищо.

 

След обяд дълго плаках зад една канара край езерото и намислих да отида при Учителя. И тъй, както бях с подути от плач очи и още неизсъхнали сълзи, минах по брега на езерото и стигнах до палатката на Учителя. Той разговаряше с една сестра, а един брат чакаше реда си по-настрана. Скрита, застанах да чакам и аз. Сълзите ми се ронеха безспирно. Езерните води блестяха в позлата. Пъстърви подскачаха над водата и със силен плясък се гмуркаха отново във весела игра. А аз плачех и чаках.

 

Дойде и моят ред. Целунах ръка на Учителя и, задавена от сълзи, едвам му продумах:

 

- Учителю, искам да умра, да се хвърля от някоя скала. - Сълзите съвсем ме задавиха и млъкнах.

 

- Защо? ... Не плачи! - кротко ми каза той.

 

Като видя, че се стеснявам да не ме виждат другите, че плача така горчиво, каза ми:

 

- Ела, седни тук.

 

Посочи ми едно столче в палатката. Сам той седна пред масичката вътре и започна да чете мълчаливо от Библията.

 

Той четеше, а аз плачех.

 

Не зная колко време продължи това. По едно време сълзите ми престанаха. В мен се проясни и като през чист прозорец погледнах Учителя. Той продължаваше да чете. Аз стоях успокоена в тишината на неговата палатака. Когато престана да чете, погледна ме и рече:

 

- Слушай какво ще ти кажа: Когато приемаш услуга, внимавай! Сестрата, в чиято палатка пребиваваш, е имала дъщеря. Тя се е самоубила. Нейната мъка и страдание са преминали в тебе. Тя те е обсебила и затова страдаш. Иди си с мир! Тя повече няма да те безпокои - каза той и затвори Библията.

 

Какво точно чете, не зная, но почувствах лекота и - ни помен от мъката и желанието да се хвърлям от скалата.

 

На сестра К. не казах нищо. Тя забеляза, че последните два дни пак бях весела и радостна, и се радваше с мен.

 

През тези последни два дни бързах да наваксам за изгубените осем. Черпех с пълни шепи от рилската благодат и славех Бога.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...