Jump to content

ПОСЛЕДНАТА МИ СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ


Hristo Vatev
 Share

Recommended Posts

ПОСЛЕДНАТА МИ СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ

 

Ноември 1944 г. Бяхме се завърнали от евакуация. София бавно се възвръщаше към нормален живот. Нашето семейство не беше пряко засегнато от бомбардировките, но общото нещастие ми действаше потискащо и от работа отивах право у дома. На Изгрева също не ми се отиваше, защото знаех, че Учителя не всякога слиза в салона. Той често даваше беседа да чете брат Симеон.

 

Когато ми домиляваше да го видя (който е бил при Учителя, познава жаждата за ефирния полъх на ведрина, който се излъчваше от него), взимах плик с плодове и отивах на Изгрева. Изкачвах се по стълбите, почуквах тихо на вратата. Той отваряше и аз щастлива казвах:

 

- Учителю, Слънцето ви изпраща своята усмивка - и подавах плика с плодовете.

 

Неговата осанка и светлият му поглед веднага ме въодушевяваха. Целувах ръката му и ободрена слизах тичешком по стълбата - и обратно по шосето, два трамвая и у дома. Така минаваше времето: на работа, у дома и от време на време при Учителя за минутка-две.

 

- Е, ти всякога ли си много заета и все бързаш? - ме запита веднъж сериозно Учителя, когато бях пред вратата му, готова да полетя моментално обратно по стълбата.

 

- Не, не съм заета, Учителю, дори сега сме във ваканция. Кога бихте ме приели? - запитах малко сконфузена, като разбрах, че той иска да ми каже нещо и е недоволен от моето постоянно бързане.

 

- Ела утре в осем часа.

 

-Добре, Учителю, благодаря Ви!

 

Този път Учителя беше сериозен и замислен.

 

На следната суприн, точно в осем, почуках на вратата му. Отвори ми сестра Савка, а след нея се появи и Учителя в сивата си пелерина, със снежно бяло шалче на врата, с бяла шапка на главата.

 

- „Само Божията Любов" - поздравих с вдигане на ръка и веднага добавих: - Учителю, да Ви запаля ли печката в приемната, за да слезете на топло?

 

Но без да ми отговори, той леко заслиза по стълбата и аз го последвах.

 

Учителя отключи. Взехме от антрето дърва и борина и влязохме в приемната. Приклекнах до него с желание да му помогна.

 

- Ти, Милке, знаеш ли да палиш огън? - ме запита дружелюбно, като продължаваше да подрежда дръвцата.

 

- Не, Учителю, не умея да паля огън.

 

- Сега гледай, а друг път ти ще я палиш. Научи се да палиш огън - той свети и грее - каза Учителя и драсна кибритената клечка.

 

Той седна на стола си до масата, а аз на стол до прозореца.

 

Учител и ученик... Учителя ме гледаше, виждаше и знаеше значението на тази среща, а аз гледах, не виждах и не знаех...

 

- Ти идваш ли на беседи? - поде разговора той.

 

Исках да намеря някакво извинение и почнах с това, че нямам настроение, чувствам се потисната от бомбардировките и не ми се ходи никъде. Всъщност причината бе, че Учителя по-рядко слизаше в салона.

 

- Бъди свободна, щом не ти се идва, не идвай. Но знай, че имаш един Изгрев. Изгревът да ти бъде като оазис за почивка. Когато се умориш в града, идвай на Изгрева. А помни, че на беседите присъстват светли Същества, от които можеш да имаш само полза - каза ми той бащински и продължи с чуден израз, който не бих могла да опиша с думи:

 

- Слушай да ти кажа. Като ученичка, постави си за мярка в живота най-високия идеал, но когато получаваш материални блага, мери с друга мярка. Ако искаш да бъдеш щастлива на Земята, всякога се стреми към най-малкото, бъди доволна от най-малкото и задържай за себе си най-малкото. Аз бях най-щастливия човек на Земята, защото в материалния свят всякога бях доволен от най-малкото, стремях се към най-малкото и задържах за себе си най-малкото. Какво ли не мина през ръцете ми - и пари, и злато, и земя, но аз всякога задържах за себе си най-малкото.

 

В стаята беше тихо и тайнствено, като през вечността. Огънят гореше и разпалените съчки топлеха стаята. Въздухът беше наситен с Неговото Слово. Чувствах се потопена в Божествени излъчващи се струи, които действаха като балсам на душата. Нямам думи да изразя мекотата и виделината на тази атмосфера - неговата аура.

 

Времето отрони няколко минути в мълчание. Чувствах, че нещо ставаше... без думи... без сълзи... на Земята се разделяха Учител и ученик. Той гледаше, виждаше и знаеше! Аз гледах... не виждах... и не знаех...

 

Учителя погледна часовника си. Станах да си вървя.

 

В последната минута, прави пред вратата, Учителя ме поглади по косите и прошепна:

 

- Ако искаш да бъдеш щастлива на Земята, винаги се стреми към най-малкото, задържай най-малкото за себе си и бъди доволна от най-малкото.

 

Целунах му ръката. Но този път, без да знам защо, задържах ръката му с двете си ръце и я целунах три пъти. След това вратата на приемната се отвори и излязохме навън. Денят беше студен, мрачен, тъжен. Един само светъл лъч огряваше планинските върхове и свързваше земята с небето.

 

Учителя се изкачи по стълбата нагоре, а аз тръгнах към града надолу.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...