Jump to content

104. ВЪТРЕШНИЯТ ПЪТ НА УЧЕНИКА


Recommended Posts

104. ВЪТРЕШНИЯТ ПЪТ НА УЧЕНИКА

Вергилий Кръстев: Какво бихте ми разказали за Вътрешната Школа на Учителя? За пътят на ученика?

Елена Андреева: Да, за пътят на ученика, това ще говоря, вярно е. Учителят отвори Школата за ученика. Ученикът беше цел на Школата. Учителят раздели слушателите си на оглашени, вярващи и ученици. Оглашени са тези, които само слушат и нямат никакво отношение към Словото, друго освен това, да слушат, защото то им носи нещо вътре в тях, но не си дават сметка. Вярващите са, които са повярвали, че това е е хубав път, но нищо не са направили в приложението. А ученикът, или учениците са тези, които след като са приели това Слово правят всички усилия да го реализират в себе си. И затуй казвам, че Учителят само за учениците дойде. И беше в неделни беседи когато е говорил, е казал, че това е нещо, което се отнася за учениците, което другите хора така със зяпнали уста Го гледат, защото как може да иска такова нещо. Той го каза: „Това не го казвам за всички ви, това е само за учениците". Имаше такива изказвания, ще ги срещнете в беседите на места. Значи, затуй казвам че Школата беше само за учениците. Учителят даде много знания за ученика. Той даде какъв трябва да бъде ученикът, какво е естеството на човека. Оттам почна Учителят и после даде знание за това, даде и методи за това. И методи даде, което е много съществено. Учителят каза за човека като определение: „Човек има ум, сърце, дух и душа". Но за Школата каза: „Няма мъже и жени в Школата. В Школата има само души и ученици". По този начин Той вече посочи, определи посоката на ученика, къде да се движи. Това вече на Него му налагаше определена посока на ученика. Ако той не трябва да гледа на съучениците си като полюси. Това е едно много по-високо съзнание, което се изисква от ученика. Той Го даде в Младежкия клас това. Това изискване беше от младежите, там каза това.

Знаете ли, че тогава имаше хора, помня сестра Мария Тодорова, казва пред един брат, че тука няма мъже и жени, тука са души. И братът пред когото го беше казала протестира: „А, как да няма мъже и жени", защото в неговото съзнание този образ съществува. Той впоследствие се ожени. Мария, макар че се ожени, но тя в това отношение държеше ученическо съзнание, което й прави така чест, тя много държеше на това, Мария Тодорова. Тя в цялата си дейност е желаела да бъде ученик. И сега колко е постигнала, какво е работила, това друг ще прецени. Учителят преценява постъпките на ученика. Но тя се е старала. Затуй като свидетел, като нейна съкласница мога да го кажа, защото съм виждала навсякъде това в стремежа й. Дойдохме при Учителя, такива каквито бяхме. Всеки излезе от една среда с възпитанието, което е получил в семейството, в обществото сред което е живял, народът, сред който е живял. Ние носихме в себе си всичкото това което светът го има. Знанието, което Учителят го донесе беше от съвсем друг порядък. То беше знание, Той говореше за душата. А в света приемат, че има душа, ама така, някак проблематично. То не е така реално, както Учителят го говореше. Всеки един от нас се натъкваше на изказванията на Учителя. И светлината която даваше за ученика осветяваше нашия вътрешен живот. И ние се спирахме в себе си и гледахме колко неща има ненаучени у нас. И да ви кажа, първите години, аз когато слушах Учителя изпитвах голяма радост защото ми беше много хубаво. Аз не бях се замислила за приложение още, не бях правила анализи в себе си, да зная какво съм аз и какво нося. Не, други неща някак стояха още далечко от мене първите години, но радостта я изпитвах, защото с всяко Слово нещо в мене проникваше ново, което ме радваше, което някак жадувах за него. Желаех да го правя и мислех, че е много лесно. Той както Учителят го говореше лесно и както за Него беше лесно да го прави. Аз мислех, че това много лесно ще го направя. Впоследствие когато вече у мене назря съзнанието нали и почнах да правя опити в реализирането на тези идеи, аз се натъкнах на страхотни неща в себе си. Ама да ви кажа, някога даже съм се плашела. Казвам, че какво е то туй, защото аз не съм познавала себе си, аз не съм виждала възможностите си, нали като характер. Аз никога не знаех, ние нали говорим за контролиране. Учителят говори за контрол. Ама аз не бях се анализирала, не бях правила контрол. Това беше съвсем ново нещо. И знанието, което Учителят даваше в Школата на учениците беше от такъв порядък, че Той променяше нашата насока на живота. Ние вече не можехме да вървим по старому. Трябваше всеки един от нас да се нагажда, ако иска да следва, защото ние желаехме да следваме тоя път. Значи трябваше да работи върху това у себе си, така да насочва мисли, чувства, че малко от малко да отговаря на тия изисквания и в този процес всеки един от нас се сблъска с много трудности в себе си. И всичките трудности бяха вътрешни. Те не бяха външни. Щото външното някак по-лесно се преодолява. Но когато човек в себе си трябва да преодолява нещо, понеже той е и трябва пак да преодолява част от себе си. Това е нещо по-трудно. Който го е опитал, знае какво е.

Даже след 4-5 години в Школата между младите настъпи един отлив. Защото нали работиш, правиш опити пък нямаш резултати. И у някои настъпи обезсърчение и даже се поотделиха от Школата, престанаха да идват, ожениха се. Имаше и такова явление. Другите останахме, слушахме. Разбира се всеки е минавал през борби и трудности, но останахме и слушахме редовно, защото това нещо ни хранеше. Това нещо ни даваше подтик и ни осмисляше живота. Сега ние, които останахме при Учителя, образа, който Той създаваше за ученика и го вдъхновяваше, и всеки един от нас желаеше да го реализира. Друг е въпросът какво сме постигнали. Но ние имахме желание да го реализираме. И ние се стремяхме още от най-ранните години, когато ни се струваше, че е много лесно, но после когато се сблъскахме с известни прояви нали, да речем с лични чувства в себе си. Сега лично чувство се прояви, човек нали трябва да господарува и над личните си чувства. Но който се е опитал да се бори с личните чувства и да ги завладява, той знае как става това. Например да вземем докачението.

Човек се докача, нали обижда се, оскърбява се и сега Учителят казва, че ученикът не се оскърбява. Пък аз се оскърбявам, значи не съм ученик и човек сега търси в себе си сила да прави опити за неоскърбяване. Или пък да мисли как, защо той се оскърбява. Да търси, да анализира в себе си как е станал този процес на оскърбление за да го избегне, защото едно е да знаеш нещо, че трябва да го направиш, а друго е да умееш да го направиш и да имаш методите за правенето. Защото ние тогава срещаме само образа на ученика, а методите за реализирането впоследствие ги учихме. Учителят ги даваше в Словото. Но тези методи не ни бяха ясни в началото. Защото ние не ги различавахме в началото тия процеси. Щото това е процес в съзнанието, нали искаш нещо да направиш, но как става това? Не си бяхме дали сметка. Ами аз ви говоря за себе си, това е моя личен опит. Ако някой по друг път е работил, той да го каже. Но като гледах така и те имаха такива аналогични трудности каквито и аз имах. Учителят когато ни даваше Словото, той ни даде някои указания, които ни бяха като жалон. Например сега Той казваше чисти мисли да имаме. Ние всички носехме мислите си както сме дошли при Него. Та какво не минава през една човешка глава? Каква ли не мисъл. Учителят казваше така: „Човешкият мозък е едно динамо, където минават всякакви мисли". Ученикът, като мине лоша мисъл, веднага я замества с противоположна, това е жалон. Това е указание какво да прави ученикът. Разбира се, а пък мислите са такъв бърз поток, такова нещо у човека и така мъчно податливо на контролиране, че да ви кажа най-големи трудности съм имала там. Аз лично. Много неподатливо нещо са мислите, много бързо, много така неусетно минават. За да бъде човек силен там, той трябва да има непрекъснат контрол и будно съзнание, но изработването на будното съзнание, за което пак Учителя ни е говорил е много труден процес. Защото светлата мисъл е едното указание.

Чисто сърце трябва казва Учителя, другият жалон е чисто сърце. А третото е диамантена воля. Той така определяше, диамантена воля. Значи като реши човек нещо да го направи. Чистото сърце. Чистото сърце е хубаво нещо, но толкова желания има човек в себе си, толкова, че много мъчно е да се справи. Да речем, хайде сега да говорим за желанията. Има желания да речем, както хората, ние още не бяхме изчистили сърцето си, не го знаехме. Нали човек иска да направи нещо така, да се види. А чистото сърце това изключва. Чистотата на сърцето е човек да добие абсолютно безкористие. Не може чисто сърце и някаква корист да се спотайва, показва там. Не може чисто сърце и човек да обича себе си повече от другите или пък да прави разлика между другите. Защото тези неща Учителят ги изяснява в лекциите. И ние като гледаме това, се оглеждаме непрекъснато. И ние във всичкото време на Школата и след Школата сме били в този процес на анализиране в себе си, опити за преодоляване слабости и грешки, които сме видели, и за анализиране на това светло, хубаво, което всеки един от нас носи в душата си. Учителят като казва, че човек е УМ, СЪРЦЕ, ВОЛЯ и ДУША.

Умът, душата и духът са висшето същество на човека. Душата е малко заробена, щото тя е влязла, дошла е да се проявява на земята, а духът не е проявен. Духът е Божественото, което всеки носи в себе си. За да се прояви Духът човек трябва да изчисти и ума, и сърцето си, и волята си, и тялото си, за да може Той да дойде и да влезе в човека. Не влиза Духът в кочина. А ние носим още в себе си животинска природа, човешка природа. С тези природи ние трябваше някак да се оправяме. С желанията на животинската природа да се справяме, с човешката природа, тази докачливостта, личното у човека, което е. Тези неща бяха така проблемни на нашият живот. А пък Учителят непрекъснато даваше знание за това, как да става. Като сте чели беседите вие виждате това знание, че е давано.

Интересно, че Учителят не даде това знание в една система. Той не го изложи: Първо, второ, трето, в точки както прави светът, защото това нещо не може да се изложи така. В никой случай. То е от друг порядък и ако рече човек да го включи така в тези рамки, то ще стане, ще го ограничим, и нещо друго ще се получи, не това, което е Словото на Учителя. Щото Словото на Учителя е свободно. Той го излива тъй както тече у Него. Ние го възприемаме тъй както може всеки един от нас. Ако беше в рамки, ние щяхме така да се държим както учим уроците си. А тука не можеше така и оттам имаше една трудност, защото ние трябваше, всеки един от нас трябва да намери пътеката, за да достигне до реализирането на това Слово. Пътека в себе си, пътека в мислите, в чувствата, в себе си, не външен път.

В.К.: Правехте ли разлика когато слушахте и след това като четяхте беседите, когато дешифрирахте?

Е.А.: Не, не.

В.К.: Не правехте. А нашето поколение, което Учителят не е чул?

Е.А.: Не. Аз затуй казвам на всички: Учителят говореше всякога както е Словото Му изразено в беседите и в лекциите. Той никога не говореше другояче.

В.К.: Щото човек като чете, той трябва да влезе в Словото, в това поле, но вие, които сте Го виждали, чували е по-другояче при вас.

Е.А.: Вижте, все едно, че чувам Учителя като го чета, да.

В.К.: Но за нас е по-трудно.

Е.А.: Е не зная. Може да е вярно, вижте, ние имахме обаянието, което Учителят даваше. И това, лекотата с която Той правеше всичко и ни заразяваше. Затова след всяка лекция, след всяка беседа, всеки един от нас излизаше окрилян. Всеки един от нас излизаше вдъхновен, всеки идваше радостен. Защото ние като ходехме на беседи си имахме една задача, друга задача, трудности някакви. Много често Учителят решаваше и нашите задачи, личните ни задачи в лекциите. Макар че във всяка лекция и беседа Той казва, че Аз имам една, две, до три основни мисли. Но покрай това, Той винаги ни изясняваше и отговаряше лично на някои от учениците, които бяха така с подготвени мислено въпроси, което е било належащо разбира се. Винаги отговаряше или даже друго нещо се получаваше, както аз съм преживявала. Аз имам нещо така, което ме мъчи и искам да го разбера. Той говори съвсем друг въпрос, дава светлина по друго, но мене ми светне, разбирате ли? По моят въпрос ми светне. Аз разбирам нещо. Така че как ставаше това не мога да го разбера нали, не мога да го кажа, но с тая светлина, която изясняваше един или друг въпрос, който да речем мен ме е интересувал. Та в това отношение бяхме ние радостни и привилегировани, това ни беше наградата.

Всеки един от нас така слушаше с радости това Слово. Защото храна беше Словото на Учителя. И да ви кажа, ние така бяхме свикнали с Него, така ни беше хубаво, че когато Учителят не дойде понякога в клас така свиваше ни се сърцето, че Учителят не идва. Защото лишавахме се от нещо много прекрасно и хубаво. Вярно, четяхме беседа. Негова от печатаните, не сме стояли, но нещо много хубаво имаше в това. Та Словото, което Учителят ни даваше, ние трябваше да се справяме с всички мисли, които носехме от миналото у нас, съзнателно и подсъзнателно. Верно е, че Той ни даваше готово нали, както казах, това е един от много хубавите методи, който| ни даде. „Светла мисъл е тази, която носи радост, спокойствие и тишина в човека, и му дава свобода". Значи, щом аз съм потисната, знам че не ми е светла мисълта. И ако искам нещо, да речем ако е от такъв характер, щото и в мислите човек може да се заблуди, да мисли, че мисли светло, пък всъщност то да е по посока на някакво лично чувство, нещо, което той желае и да реализира, пък то не е толкова от висш характер.

Разбирате? Тъй че ние сме имали в живота си и да отличаваме постоянно красивото, отговорното, доброто от злото, това което е полезно за човека и което не е полезно. Същото се отнася и за чувствата. Чувствата са един свят и желанията един свят много мъчен за овладяване. Щото човек желае нещо, иска да го направи. Пък разумността у човека му говори друго и човек се чувства разделен. Явява се борба в човека. Въпреки че Учителят никога не ни е съветвал да се борим със себе си. Но Той само ни съветваше да издигаме положителната си мисъл, за да може тя самата да изгони отрицателното чувство в нас, с което трябва да се борим. Защото когато мисълта ни се засили, тогава онези чувства някак сами бягат. Щото не се подхранват. И затова имали сме трудности в тази вътрешна работа, което и досега, и досега човек може да изпадне в това положение, в което тогава сме били. Сега Учителят ни е помагал. Помагал ни е с образите които е давал. Например за докачването Той казва на едно място: „Аз се отвращавам от докачението на хората". Значи като го каза това, ние виждаме колко е от духовна гледна точка грозно това чувство. Нали да се докачи човек, да се обиди. Още Той и други методи употребяваше. Ще каже някой, че го обидили. Защо го обидили? Ами казали една лоша дума за него. Пък той казва: „Ами ако това, което са казали е вярно? Няма защо да се оскърбява, защото е вярно и да го кажат и да не го кажат. Ако е добро, той се ползва, ако е зло, той трябва да се освободи от него. Пък ако не е вярно, то не се отнася до него". Значи по такъв начин обезсмисляше обидата и докачението, някак разбирате ли, така да го кажа разголваше тези чувства у нас, които ги имахме и това ни помагаше така в борбата и в преодоляването на тези неща. Той така е сложил в разказа си примера за разрешаване с всички чувства.

Така е, има го в беседите това са обяснения за преодоляване. И друго нещо е казал за чувствата: Например у някой човек се прояви ревност, ревнува от какъвто и характер да е ревността. Като ревнува човек казва, в неговото съзнание се втичат и други ревности, и други хора, които имат ревност, но понеже това е еднакво трептение, значи те идват в него и той е като една долина, в която се втичат реките. И затуй у него чувството може да се усили до невероятност. Нали, такава сила да получи, че сам той да се види в чудо. Аз лично имам такъв опит и специално за ревността. Аз бях се подала на едно ревниво чувство и в продължение на половин час така у мене се усили ревността, че аз дойдох почти до едно помрачаване на съзнанието си и бях готова на съществото, което ревнувам, да му направя пакост. Разбирате, иначе никога не съм имала желание, аз някому пакост да направя. Но това състояние ме държа слава Богу само половин час. Дали аз се уплаших от него, като видях в какво състояние съм изпаднала, но наистина бе страшно състояние. Може би беше хубаво за да видя какво нещо изпитват хората, които изпитват тези чувства. Така е и за другите отрицателни чувства, нали завист, егоистични чувства, всичко заедно. И чувствата са такъв свят на сили в човека, че ако той се поддаде на отрицателните, той може да отиде в ада. И той може да бъде разрушен от тях. Защото те имат разрушително действие в човека. А като се подаде на висшите чувства у себе си, да речем едно положително достойнство, нали. Чувства човек, но да не си позволява да прави нито грешка, нито лоша мисъл да пуска, нито лошо чувство в себе си. Това чувство може да го заведе даже до ада. В това отношение чувствата са много опасен свят. Така разгледани като възможности, които човек има. И вярно е, че и силите на ума, и силите на сърцето, това са сили в човека, това са енергии в човека и завладяването на този свят е наистина много сериозна, и много трудна задача. Но за да може човек това нещо да го постигне, Учителят постави един висок връх. Този връх е ЛЮБОВ КЪМ БОГА.

Той казваше, ако иска човек да се освободи от всичкия тоя хаос, в който живее, от всичките тези каши, в които е потънал, той трябва да отправи съзнанието си към Бога. Но така цялостно, със цялото си същество, за да може най-малката връзка макар да направи, но тази връзка ще му даде сили, за да може малко по малко да организира тоя свой вътрешен свят. За тази организация Учителят казва нещо много важно: „Духът в човека трябва да работи много дълго време върху умът и сърцето, и върху тялото, за да може да изработи инсталация, да потекат енергиите на Любовта в него". Значи Божественото в човека само може да извърши тая организация на тия сили и затуй Учителят като първа задача, като най-висока цел постави: ЛЮБОВ КЪМ БОГА. То е нещо, което човек трябва да го има всякога в съзнанието си и ако го има или, ако всякога може да подържа, да дойде до него, той няма да има трудност, няма да има мъчнотия, която да не преодолее, защото оттам ще потекат сили, силите на Любовта. А Любовта всичко пречиства. Любовта е силата, която ще очисти човека от всички наслоения на минало, на минали прераждания, на настоящи, които носи в подсъзнанието си. Няма друга сила в света, която да може да ни очисти освен Любовта. Защото аз някога съм се уплашила от това, което съм виждала у себе си, като желания, като сили. Казвам, кога ще се справя с това нещо? Аз поне нещо мисля, че съм постигнала, то пък изскочи в друга форма, другояче. Разбирате то се прояви не в същата форма, която съм преодоляла, в друга форма се прояви и едничкото нещо което е, виждам, че това е Любовта ни към Бога, която трябва да проявим. Не ние да я създадем, не ние нищо не създаваме, ние не говорим че градим себе си. Нищо не градим. Ние трябва само да изчистим своето съзнание от утайките, да изчистим сърцето си от лошите чувства, значи за да потече у нас висшите сили, Божественото, което всеки го има, Духът. Когато то дойде, нещата другояче стават, защото ако човек се поддава на отрицанието, това са силите на Злото, които господарстват в него. Ако се поддава на Доброто, на положителните сили, те са другите, светлите същества, които се проявяват. А пък Учителят пак на едно място казва: „Чистият ум, светлият ум, чистото сърце, обширната душа и мощният дух са веригите, които ще свържат Злото у вас". Значи трябва да се обедини умът, сърцето, душата и духът и тогава, не че ние ще се справим със Злото, тези сили ще се справят със Злото, ние не сме които се борим, но тогава чак може ние да се надяваме и да очакваме в нас резултатите на Любовта и на Доброто за което копнее душата ни. Та даже някога когато така съм мислила за тези наслойки, заблуди които носим, натрупани от векове и от хилядолетия, приличат ми на тези Авдий. Нали има една легенда за един, който бил син на слънцето, някой Авдий, който имал обори, имал 3000 ми се струва волове и 300 години не бил почистил яхърът в който са били те, че дошъл Херкулес и обърнал една река да потече и тази река отвлякла тези мръсотии, защото от този обор се носела такава заразяваща воня. Такова нещо е било. Та у нас значи така трябва да дойде тоя поток на Любовта, да изчисти всичко, което ние носим от миналото в себе си, за да се почувстваме нови хора, за да почувстваме Божественото в нас. Ние сега ще имаме само проблясъци на това Божествено в състоянието, в което сме още сега. Но за да станем нови хора, за да станем ученици, да имаме абсолютно ученическо съзнание, непременно трябва Божията Любов да изявяваме. Иначе, другото е каши. Веднъж правиш едно, после правиш друго, той не е пълен процес. Пълният процес е тогава, когато човек, пак така трябва да се освободи. Вярно е, че човек в този случай държи ключовете. Той пуска в себе си едното или другото и за това е отговорен. Той Учителят знаете ли какво казваше, като проявявам някои отрицателни черти: „Ех, вие някога сте яли и пили с тия същества, които сега проявявате, за грешките които правите". Също казваше за кавгите които стават, недоразуменията между хората: „Те лемурийците ги правят". Те са нали първата раса, изостанали души, те казва правят всички скандали между хората. Но един човек който проявява кавгаджийски духове в себе си, той се ортачва с тях, той е съгласен в дадения момент те да се проявят с него. Съзнателно или несъзнателно той си е дал съгласието. Щом е съзнателно, той пак ще пострада, пак ще си плати за несъзнателното. Даже веднъж Учителят ми каза: „Ти защо така постъпи?" Аз рекох: „Учителю, ама съвсем другояче ми беше предадена работата". То каза: „Е, и на тебе ще го направят без да знаят". Ти си направила пакост на едно същество без да знаеш, но и на тебе ще направят същата пакост без да знаеш. Значи тука действува кармичният закон, нали. И за да се освободим от кармичния закон, пак Любовта ще ни освободи. Няма друга сила в света, която може да се справи с кармичния закон. Защото Мойсей, който е един човек, говори с Бога и той даде закона „Око за око, зъб за зъб!" Той е законът на кармата в отношенията на хората. Той споменава на едно място там в Библията си спомням, говори за Любовта споменава за Любовта. Но той не я дава като принцип. Чак Христос даде Любовта като принцип в живота на човека. Нали той каза: „Благославяйте тия които ви правят пакост, молете се за тези, които ви гонят" и т.н. Той постави да се противопоставяме на Злото с Добро т.е. да поставиме Доброто да се бори със Злото в нас.

В.К.: В една беседа Учителя казва: „Мойсей даде заповедта „Не убивай", а неговите последователи го измениха „Зъб за зъб, око за око". И наистина едното с другото не върви.

Е.А.: Е може, може да е така, може и това да е нали, но все пак то е закон, който те го измислиха, то може да е понижение на Мойсеевото учение за 10 Божий заповеди.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...