Jump to content
Iskri4ka

132. ЗАДАЧИ НА БИВАКА „ЕЛ ШАДАЙ"

Recommended Posts

132. ЗАДАЧИ НА БИВАКА „ЕЛ ШАДАЙ"

В.К.: Искам да ви питам как стана и как се откри бивака на „Ел Шадай?" Е.А.: Ще ви кажа. Вижте сега, ние направихме първата екскурзия, която знам. Беше на Димитровден. И я направихме като минахме по Драгалевското шосе и след като стигнахме селото, не минахме в селото, а се изкачихме право нагоре и отидохме на Паша Бунар ли се казваше там, някъде едно място. И сега, където е най-студената вода на Витоша плюс два градуса. И то е от дясната страна така на Витоша. То е на онова, което разделя Драгалевската река. Разбирате, Драгалевската река разделя това и ние се качихме там на Димитровден беше. Аз бях тогава съвсем нова, първа година в братството и се качихме. Помня я много хубаво тая екскурзия. На Димитровден, не сняг нямаше. И след това почнахме да ходим от другата страна да се качваме. Най-напред се качихме сега както минава лифта и като се качите на високото под бай Кръстю има едни поляни. И там отидохме първия път. Няколко пъти ходихме на тия поляни. Там имаше вода, но водата не беше достатъчна. И тогава един ден Учителя рече, пак така бяхме на това място. „Да потърсим друго място". По-широко и тук не му харесваше много. Щото то е със северно изложение това. И отидохме нагоре така, преминахме цялата поляна и отидохме до другата река, дето отива там, дето тече до сегашния бивак. Там отсреща имаше един извор, много силен и много хубав беше. Там сме ходили, веднъж сме правили гимнастики на това място. Но после отидохме на нашата поляна дето е сега. И Учителят я хареса, защото имаше южно изложение. Нали, тя е изложена така, макар че е на север, но е така наведена с южно изложение и Той я хареса там. И оттогава вече не ходехме никъде другаде и там ходехме. И оттам сме ходили когато е „Свети Дух". Беседата се държи в неделя. След обед ние тръгнеме към два часа, отиваме там и край огньове сме изкарвали през нощта. Топло време нали лято. То е след, през юни или юли даже. Зависи кога е Великдена. Сега ще бъде тази година, ако е ранен по-рано ще бъде. Ако е късен, то се определя. Петдесятница беше тогава. На Петдесятница. Значи 50 дни след Великден. И тогава през нощта ще станем и тогава сме ходили със свещ нагоре, тогава сме ходили със свещ. В.К.: Как така? Всеки си носи свещ запалена в ръка и върви? Е.А.: Ама то задача беше. Всеки носеше свещ. Със свещ ходехме. Един път пък каза, както се наредихме на една редица и каза: „Всеки ще върви право напред, каквото и препятствие да има ще върви напред, няма да се отбива, ще го преодолява". Значи, ако е храст, през храста ще мине. Ако е камък, камъка ще прескочи. Така беше задачата. И се качвахме някога така под Вълчата скала, така му казвахме Вълчата скала. Аз и така го знам, сега знаят ли го така не зная, но там сме се качвали.

 

В.К.: Веднъж ми разказвахте за счупената стомна. Е.А.: Учителят през 1932 год. държа една много дълга беседа. И тогава каза: „Другата седмица няма да имаме беседа, а ще дойдеме рано и в 12 часа през нощта ще си теглиме жребие кому когато се падне да тръгне, така, че да има на всеки по пет минути разстояние и ще се изкачи всеки на бивака. Ще отиде на бивака, ще си напълни стомничката, ще си почине и после ще се върне". То беше „задача за стомничката". Аз тогава бях учителка. На моето село нямаше стомни, нямаше кому да поръчам да ми купи и поръчах на една сестра, която беше наша съмишленица в Байлово, там имало стомни и я помолих да ми купи. Тя ми купи стомничката, но аз не я опитах. Взех стомничката и си тръгнах. Отидох на бивака. А ми се падна да тръгна веднага след 12 часа, 5-та или 6-та ми се падна по ред да тръгна. И още тръгнах рано-рано и аз се изкачих високо горе. Рано пристигнах горе. И като дойде Учителя, даже забелязах, че на Учителят, една сестра искаше да Му напълни стомната. Той каза: „Оставете я". Сега аз не знам, хем го видях това и после аз пожелах да Му напълня стомната. Той ме остави да я напълня. Но като напълних на Учителя стомната, викам чакай да си напълня и моята и като напълних моята, хо-о-п изпразни се. Ами как да поеме, да поеме, ама не може да поеме така. Напълних я, пак се изпразни. Викам какво става така? Напълних я, тя се изпразни. Като вдигнах, една дупка отдолу. Някакво камъче ли е имало в пръстта и останало дупка. Леле рекох, нещо с мене лошо ще се случи, защото всички напълниха стомните, моята стомна счупена. И казах на Учителя. Аз занесох на Учителя стомничката и я оставих на мястото и Му казах, че така се случи с моята стомна и би ли ми позволил с Неговия чайник да си занеса вода. Той казва: „Не може, защо не си проверихте стомната?" „Не се сетих Учителю, не проверих". Но аз Му казвам: „Днес е неделя, иначе аз ще сляза ще си купя стомна, ще дойда втори път и ще напълня". Той като видя тази моя готовност извади от джоба ключа си и ми каза: „На ти ключа, в моята стая има еди къде си стомна, в долната стая. Тя е пълна с вода. Ще взмеш стомната, водата ще я излееш на цветята и ще я донесеш, и аз ще те чакам да донесеш ключа". Аз слязох за много малко време, щото тичах повече надолу. В.К.: Та това е много далече, да тръгнеш отгоре пеш до Симеоново, а оттам до София. Е.А.: До София, да, дойдох и като дойдох още се качваха приятелите, нали чакаха всеки реда си да им дойде да се качат догоре. И срещнах много, които се качват и те ме питаха защо се връщам и защо тичам. В.К.: И на всеки обясняваш. Е.А.: Е, не казвам аз, на един казвах, зависи, според хората. Като ми каза Учителят така, задачата ми се реши. Той ми помогна в решението. Аз бързах много и без почивка отгоре до Изгрева, обратно, без почивка. Седнах там над първата чешма да си отдъхна, че сега почва стръмното нагоре. И идва Савка и казва: „Еленке, Учителят те чака". И аз скочих веднага, викам си днес не е разрешена почивка и се изкачих горе, дадох ключа на Учителя, благодарих Му и после останах аз по-дълго време, за да си почина. И се върнах, и вечерта си отидох, защото бях учителка в това време, но вечерта си отидох със стомничката пълна с вода. Това беше 1932 год.

 

В.К.: Други задачи давал ли е? Е.А.: Давал е. В.К.: А името на бивака „Ел Шадай". Е.А.: Той Го даде, Той. В.К.: На една от снимките на бивака с Учителя виждаме, че Той се облегнал на една скала, а наоколо има един зид от камъни, поставени един върху друг. Е.А.: Вижте какво, от запад духат много ветрове, западни. И там като отидем запотени, пронизва ни вятъра. Учителят каза да си направим зид и ние го направихме в някоя от първите години, но кога не мога да ви кажа. Ние почнахме да ходим на този лагер от 1922 год. От 1922 год. ходим там. В.К.: Отначало тук не виждам борове на мястото. Аз заварих борове. Кой ги сади? Е.А.: А боровете са много млади, след Учителя са садени. Ето тука беше мястото. Тука сядаше Учителят. Имаше един камък. Голям камък, голяма скала. Да, ей тука. Седне и се облегне гърба на камъка. Почине си. То си беше Негово място. После му постилахме одеало да поседне. В.К.: Тука една снимка зимно време, сняг. Е.А.: О да, ходили сме и в сняг. В сняг сме ходили, да. В.К.: Зимно време ходехте ли? Е.А.: Ходили сме разбира се. Един път се качихме при такъв вятър, че се мъчихме повече от час да запалим огън. Няколко групи слагахме дрехи и не можахме да запалим огън. И тогава слязохме в селото Драгалевци и влязохме в една кръчма, и там пихме чай. Стоплиха ни вода и там пихме чай. Учителят беше свободен да влезе и в кръчма. Да не се оцапа, защото Той си носеше със себе си чистотата. И от нищо не се цапаше.

 

В.К.: Сега аз искам да запитам като се движихте по планините, проверяваха ли ви полицията личните карти? Спираха ли ви от екскурзиите? Е.А.: В 1925 год. излезе нареждане от Правителството всеки пълнолетен български гражданин да има лична карта. И брат Начо Патров отива и казва това на Учителя. Пък Учителя посочил така себе си и казал: „Аз имам лична карта!" Но, да не ги съблазнява или такова нещо рекъл: „Извади ми карта!" И Начо извадил лична карта на Учителя. При един случай той сам ми разказа това нещо за Учителя. И оттам го знам. Ние си носехме личните карти, когато излизахме по планините. Абсолютно акуратен беше Учителят. Спазваше законите на властта. Даже последната година беше. Аз бях чистила на Учителя стаята горе самичка, щото Паша беше заета, а Савка не беше добре. И всичко, което трябваше направих и съм слязла. Савка като отишла един ден преди това там, след това казал Учителя, че сме разбъркали, че не сме тургали на място нещата и че не може да си намери документите, защото иска да ги даде нали, за да се плати таксата на радиото. То беше преди още Новата година. И аз когато се качих там да чистя, Учителя се качи горе от долната стая и аз използвах този момент да Го питам, какъв е плика, в който са документите? И Той ми каза, че документите са в канцеларски плик. Аз влязох в Неговата стая и прегледах така, и видях къде има пликове канцеларски формат, защото Учителят всички писма държеше. Нищо не унищожаваше. В.К.: След като Учителят си замина, има огромна кореспонденция до Него от хиляди хора от страната, че дори и от чужбина. Къде изчезна тя? Е.А.: Да ви кажа тогава унищожиха, защото нещо се страхуваха. Бяха унищожили даже писма от Лулчев и от други до Учителя след преврата нали, се страхуваха. Не знам от какво се страхуваха, но само страхът беше у тях. А нищо нямаше страшно. По моето разбиране. И Учителят, аз съм чувала, че щом дойде ред да се плащат данъците, извиква един брат, който умее да свърши тая работа и му дава средствата, за да изплати. Той беше много акуратен и изпълнителен по отношение властта. И никога Той не клинчеше, така по човешки казано. Винаги беше акуратен, ама Той го правеше заради себе си, защото Той не можеше другояче да постъпи. Той не изискваше от другите, а изискваше от себе си.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×