Jump to content

143. ЖИВОТЪТ НА РИЛА


Iskri4ka

Recommended Posts

143. ЖИВОТЪТ НА РИЛА

Елена Андреева: Ние ходехме на Рила от 1922 год. до 1929 год. на Мусала. Учителят в 1922 год. каза, че ще ни заведе при всяко годишно време и ние ходехме редовно всяко лято. И се изпълни тоя план, който Учителя каза. В 1928 год. брат Симеон Симеонов и друг един брат от Пловдив, който е такъв, беше юрист, доколкото си спомням бяха отишли на езерата. И когато се върна той, брат Симеонов каза: „Учителю, ще Ви водя на езерата. Защото много е хубаво" и почна да хвали колко е хубава обстановката, красотата на езерата, простора който го има. Щото на Мусала ний седим ниско долу, при езерата и няма простор. То е така панорамна гледка от всяко място. И на следващата 1929 год. ний се качихме на Мусала първо и след това Учителят каза, че ще се качим на езерата. Значи 1929 год. два пъти се качихме на Рила. Един път на Мусала и втория път, не помня датите право да ви кажа. Образува се една доста голяма група от приятели, които искаха да вървят. Учителят винаги е с желание за екскурзии. И тръгнахме от София с влак до Дупница се казваше, оттам някакви малки автобуси взехме, отидохме до Сепарева баня и оттам пеш, по пътеката, които знаеха пътя. Та първо сме минавали през Сепарева баня първите години. Най-напред с влак оттам, от гарата идваха някакви малки камионетки, които ни караха до Сепарева баня. От Сепарева баня ние отивахме по пътеката за към езерата. Първият път отидохме без магарета, без коне, но мисля че имаше няколко коня, за по-тежкия багаж. Имаше приятели от Русе. Те бяха ангажирали някакви коне. Ние всички, които отидохме, отидохме както на Мусала ходехме. Само с дрехите на гърба и с една раница. А горе бяхме край огъня. Надвечер приятелите насичаха клек и на групи така всичките бяхме край огньовете, кой където е, с хармонична група и ние бяхме с едно братско семейство, брат и сестра и ние трите стенографки. Бяхме така на едно място. Братът се казваше Иван Дойнов, той сечеше дървата, пък аз бях момчето, което поддържаше огъня, защото много обичах да клада огън и не ми беше мъчно да стана през нощта, като ми стане хладничко, да запаля огъня, да туря дърва още. И така изкарахме там, мисля че или 7, или 9 дни, така край огъня. Дъжд не ни валя. Това беше 1929 год. Това бе първият път, който се изкачихме там. Тогава Гулабчев от Русе е носил палатка, която дал на Учителя, а те се завили с друго платнище. Защото, когато им върнали палатката Учителят дал някакъв кристал колкото яйце, на което Гулабчев записал годината -1929.

Забележка: /Виж„Изгревът", т. 6, стр. 676 - Александрина Ганчева Гулабчева./

Значи това е първото изкачване. Когато се изкачихме Гулабчеви от Русе бяха, те носеха палатка и походно легло, първия път, да. И те отстъпиха леглото и палатката на Учителя. Щото ние нищо не носехме за Учителя. Сега да не спи съвсем като нас, естествено беше щом има. Никой не би легнал да спи на походно легло, пък Учителя на земята да лежи, нали. Така естествено беше, те отстъпиха. Толкоз знам за този случай. И там прекарахме, ходехме, даже брат Симеонов толкова се беше вдъхновил, че ни заведе най-напред на петото езеро и от петото езеро се върнахме на второто. Тогава толкова дълго ни се видя тоя път отдолу от Скакавица до петото езеро, щото е все нанагоре изкачване до езерото „Бъбрека", да. После слязохме надолу, защото там няма дърва на петото езеро. Няма къде да нощуваме. Там имаше и повече клек дето отидохме. Сега там всичко е изсечено. А ние когато отивахме цялото място почти беше с клек. Имаше една много малка поляна, така, там където бяхме. И така изкарвахме цялата нощ. Помня един път заваля, роса беше малко, но нищо, така мина малко една роса. Една вечер, но не беше дъжд да ни намокри, не беше продължително и тогава усилвахме малко огъня и така, а комуто е малко студено ще се по нагрее или ще изпие една-две горещи води. През деня опознавахме местността, всеки се интересуваше. С Учителя не си спомням точно, но ходихме няколко пъти, качихме се мисля на Дамка. Вижте, тогава не ходехме на тоз Молитвен връх, ние бяхме на другата страна. Всъщност ние бяхме там дето беше палатката и оттам отивахме на Молитвения връх, който е височинката на третото езеро, между двете.

Вергилий Кръстев: Аз имам тая снимка, ще я покажа.

Е.А.: Ние освен, че се разхождахме, но Учителят и беседи ни държа. И беседи ни държа. Не мога да ви кажа всичко с точност как е станало, защото се преплитат спомените от многото отивания там. Палатката беше някъде край езерото. Край езерото беше. След това се върнахме по същия път, но центърът беше горе. Още като бяхме на стария Молитвен връх в дясно видяхме, че през август слънцето отива доста на юг и вече ний не можем да виждаме изгрева, пречеше ни билото на планината. Другото било, дето сега е Молитвения връх. И затова тогава се роди идеята, на другата година, като отидохме да се направи пътечка да се изкачим на този връх.

В.К.: Вие на този връх кога започнахте да се изкачвате?

Е.А.: Мисля че 1931 год., да. Първото изкачване на езерата беше значи през 1929 год. Като се върнахме разказахме на всички. И Учителят прие това, още повече че 1928 год., аз съм Ви казала, забраниха събора. И Учителят много хареса мястото. Ние всички го харесахме. Всички бяхме във възторг, защото нещо много красиво и да ви кажа, туй което ние наричаме аура, разбирате ли, почувства се много близко и свое. После тогава нямаше туристи, както сега. Планината беше пуста тук-таме ще мине някой да извика „ехо" или нещо. Ние бяхме повече сами. А това беше много благоприятно. Щото ний сме доста хора и се движим сами в планината. Планината беше наша. А това беше една благодат навремето. Сега например планината е населена, туристи непрекъснато, групи, къде е оная чистота, просто да не срещнеш човек. Да можеш да се отделиш, да се съсредоточиш, нещо което сега мъчно се постига. Пак може, пак може.

В.К.: Как се организирахте за отиване? После започнахте да минавате през Говедарци, така ли?

Е.А.: През Говедарци започнахме да минаваме чак 1935 год. не ходихме 1933 и 1934 год., не ходихме на Рила общо с Учителя не ходихме. Тогава ходихме на Витоша. Причината беше, че някой беше казал, че много скъпо излиза. А Учителят се вслушваше във всички. Понеже нашите хора не бяха и богати, и Учителя не искаше да излезе, че ги заставя нещо. Идват и реши се да опитаме на Витоша. И тогава отидоха на Присоя. Аз и двата пъти не ходих, защото и двата пъти ходих на Рила, на екскурзия, да. Първият път бях с Борис и с Цанка, сестра му, Мария и Дора и там прекарахме 10 дена. Взехме едно конче, изкачихме се и като свършихме продуктите се върнахме през Говедарци.

В.К.: И те като се качиха на Присоя, накрая как им излязоха сметките?

Е.А.: Излезе, че не е по-евтино. Първата година не бе по-евтино и втората година не е по-евтино. И тогава Учителят каза: „Ще ходим на Рила!" Първите години много хубавичко се организирахме. Носехме си багажа с влака, власите ни чакат на гарата, на Дупница, товарят ни багажа и групата си тръгваме с малко багаж и се качваме. Така ставаше предвижването. Ние се запознахме още втората година с власите. Частно когато отивахме от Сеперево търсехме кончета. Да ви кажа с власите се запознахме по-късно. Янко, да. Янко, имаше и други няколко души власи, но Янко си остана с нас, през цялото време ни обслужваше.

В.К.: По-късно започнахте да преминавате през Говедарци?

Е.А.: Да през Гьолечица.

В.К.: Аз съм виждал, че има беседи държани на Чам Курия. Ето една снимка 1922 год. Чам Курия, горското училище.

Е.А.: Решихме от Братството, които могат да летуват в горското училище и тези, които имаха средства отидоха. Това е 1922 год. Ето ги. Това е Учителят, до Него вдясно е Балтова, кой е този с очилата? Ето го брат Боев. Ето това е Василка с бялата шапка, трета отляво надясно от мъжа е трета. За Василка смело мога да кажа, че е тя. Ето, това е Наталия, трета от последната редица, отляво надясно Наталия Чакова. В Горското училище аз спах две нощи, да ви кажа никак не го помня, аз прекарах знаете ли една много тежка вечер. Тогава аз бях нова в братството, нямах никакви средства. Не знаех, че ще трябват пари, може би щях да си взема отнякъде пари в заем, но не знаех и като се върнахме от Мусала, нали качихме се на Мусала, престояхме колкото дни престояхме и вечерта трябва да спя някъде. Аз нямам пари за хотел, сега никой не ми е така близък, за да му поискам и много се измъчих. По едно време, Бог да дава мир и светлина на леля Гина, тя като разбра, че няма къде да спя: „Еленке, аз ти дам дрешки, ще ти постеля на земята и ще спиш". Та две нощи там прекарах. Значи Чам Кория във вилата на ген. Стоянова. Тя я отстъпи за да можем да се съберем всички там. Може да е тука, не знам? Може да е тука, не мога да ви кажа.

В.К.: Значи ген. Стоянова се познава с Учителя от много години.

Е.А.: Много години, да, ген. Стоянова, тя си даде вилата. Аз бях нова тогава. Ето, това е Катя Запкова, до дървото, отдясно на дървото. Ген. Стоянова се познава с Учителя даже от времето на Балканската война, защото съм чувала, че Учителят нея пратил при Цар Фердинанд, за да му каже да не обявява Съюзническата война. За този случай зная, че Учителят праща сестрата при Фердинанд, да му каже: „В никакъв случай да не отваря война!" А той е казал: „Аз не слушам ясновидци!" Учителят казал какво той трябва да прави, но той не послушал. Това съм чула. Генерал Стоянов е съпругът на Мария Стоянова, който беше адютант на цар Фердинанд, да. Защото в 1931 год. или 1932 год. цар Фердинанд покани съпругът на генерал Стоянова. Цар Фердинанд си празнува 70-годишнината и с него се качи на връх Килиманджаро. Цар Фердинанд и генерал Стоянов се качиха на връх Килиманджаро в Африка, да. Знаете ли защо помня? Защото дадоха във вестника, че цар Фердинанд се е качил на 70-я си рожден ден на Килиманджаро и че са видели слонове, стадо слонове, да. Генерал Мария Стоянова остана до края на живота си, остана сестра в братството. Тя беше много мила жена, скромна, тя е била учителка, като женена за генерала, той става вече военен, не е учителствувала впоследствие, както всички жени навремето правеха. Беше много симпатична. Тя ни донесе например да видим какво е аспержи в нашия „Параход" дето живеехме трите стенографки. Аспержи, това е един зарзават, който е за салата някакъв. Аз не бях виждала. После, тя ми донесе едно какао пак от двореца дето им бяха дали и аз разбрах защо хората пият какао. Щото това, което го продаваха у нас, нито имаше аромата на онова какао, нито имаше вкуса. Ето тия спомени имам от ген. Стоянова, защото тя имаше възможност. Тя имаше две дъщери и един син. Едната й дъщеря Вера, пострада от бомбите, една врата се откача и я удря, и тя умира. Синът й след 9.IX.1944 год. изчезна завинаги. А пък другата й дъщеря Надя, тя е още жива, но сега страда от ревматизъм, краката я болят, пръстите на ръцете й са подути и не може да си служи с тях. Тя бе два пъти в концлагер, някъде в България, в Добруджа, защото беше на служба в двореца, секретарка на цар Борис. Но впоследствие й дадоха пенсия, жива е, да. Аз я познавам лично и мога да я поканя да дойде тук, защото тя ще дойде това лято тук в София. Миналото лято Стоянка я беше поканила и тя беше една седмица тука при нас. Те не се интересуваха много от братските неща. Мога да попитам, дали има нещо останало от майка й.

Когато се стопяваше преспата на езерото „Сърцето", казваха, че ще бъде хубаво времето. Помня, че този Михаил, който е във Варна един път, ние тогава имахме желание да обикаляме езерата отвсякъде, и той беше, а тука дето е преспата беше мъчно за преминаване. Трябва да се прескочи. Помня, че го видяхме Михаил Иванов, така обикаляше. Щото това е над петото езеро. Някои образи стоят в съзнанието ми.

Колко хубава е Рила. Това е „Бъбрека". На „Бъбрека" имаше Паневритмия много пъти. Там отивахме много пъти. Учителят след като свърши беседата си ще каже: „След закуската си ще отидем на „Бъбрека" да играем Паневритмия". Трябва да ви кажа, аз имах случай на нашия лагер като сме бивали, имаше едно конче, и когато играехме Паневритмия, когато свиреха с цигулките те кончетата не пасяха, а слушаха. Туй ми е правило впечатление. Мисля, че на Боре кончето беше. Тъй, че е възможно такова нещо, както казват, че са се наредили конете в една редица на петото езеро и са слушали. Чувала съм да казват такова нещо. Тази снимка е от вътрешната страна на „Бъбрека", тука е скалата.

В.К.: Казваха ми, че Учителят бил казал за скалата, че там е вратата на Агарта.

Е.А.: Може. Вижте, понеже аз това не мога да го проверя, тия неща не ги държа в съзнанието си. На мен не ми прави такова впечатление. Да, това е откъм пътеката, заснето отгоре, ъгълчето. Ето, това е другото езеро над „Бъбрека". Това е езерото „Сърцето". Тука точно е „главата на лъва". Тука музикантите са правили концерти и други са слушали. Това е същата преспа за която стана въпрос. Невероятна зала за концерти.

Ние с Учителя екскурзиите ги правехме като тръгнем най-често в два часа сутринта от лагера, за да може да видим изгрев и понеже това е голяма група. Тя се движи бавно, в тъмнината още по-бавно. Които имаха фенерчета, носеха такива. Първо имаше газени фенери, а впоследствие всякакви. В първите години не бяхме така добре екипирани, защото не знаехме какво ни трябва. Но по-късно имахме много удобства създадени там. Учителят казваше, ставане в два часа и всички да се приготвят, и тръгвахме с Учителя и Учителят казваше, кой ще води и, кой ще остане последен, за да няма някой, който да се загуби или да се заблуди. Вървяхме така на групи, сравнително бавно. Учителят вървеше бързичко, но в замяна на това спираше и почакваше. Той винаги е вървял бързичко. Както се движеше в града, така се движеше и в планината. По равното, да, но и по стръмното се качваше хубаво. Ние тръгваме да речем по края третото, четвъртото езера, по пътеката вървим, това е бавно, група да речем сто души, или петдесет души, изчакваше Учителят, нали да не се заблуди някой, защото не всеки познава пътя, не всеки може да се ориентира и като минеме чак шестото езеро и се качим горе то става видело, чакаме изгрева, винаги Молитва правехме. Когато правехме екскурзии само е говорел, така беседвал е с нас, споделял е за някои неща, за планините нещо е казвал, говорил е за красотата, но говореше само сутрин на Молитвения връх. До Дамка ходехме и се връщахме. Някой път отивахме за цял ден, тогава ходехме на екскурзия например до Мальовица, до езерото дето сега направиха язовир под Калинините върхове, там направиха язовир. Там беше едно от най-големите езера на Рила, в момента не си спомням „Кара-гьол" се казваше. Там сме ходили 3 или 4 пъти когато ходехме на Рила. Не всяка година. „Кара-гьол", да. Беше много красиво езеро, голямо и хубаво езеро. Едни тъмни води, отразяват се върховете, когато е спокойно много е красиво. Ходили сме с Учителя, но то беше една дълга екскурзия, доста уморителна. Щото, ще се изкачим на билото, ще слезем до хижа „Иван Вазов", минавахме край нея и докато отидем до „Кара-гьол" доста далечко беше, не беше малко път. Ето и „Кара-гьол". Да, голямо езеро беше. Тука е Пеню Ганев. Той е с малка група тук. Тука са приятели. Значи това е езерото „Кара-гьол". Например това вълнение, тази къдрица по водата ми е много добре познато. Понеже говорим за екскурзиите, това е една група.

Знаете ли само какво каза Учителят? „Вие като дойдете на Рила, не се спирате непрекъснато ходите на едно езеро, на друго езеро и енергията, която я приемате изразходвате я в движение".

В.К.: Интересно.

Е.А.: Да, така каза. Например Цанка Екимова това го правеше. Тя например сутринта ще отиде до едното езеро, след обед на другото. През нощта не ходеше, но така се казва. Значи екскурзиите там ставаха групово, на малки групички. А с Учителя когато се ходеше, Учителят определяше най-много две екскурзии на седмица. А най-често един път само. Един път ще отидеме на някои от върховете. Той не беше така за непрекъснато ходене.

В.К.: А по това време, тези, които остават в лагера?

Е.А.: Те са дежурните. Дежурните остават да приготвят обяд. После и пазачи да има, защото всички палатки са отворени, въпреки, че тогава, знаете ли по-малко кражби имаше. Впослествие, когато Учителят си отиде и когато ходехме, например на Анина Бертоли откраднаха палатката, която си беше донесла от Париж, хубава палатка, на Молитвения връх. Приятелите са отишли, аз не бях вече там, защото бях в това състояние на краката си, но я откраднаха, не можаха да я намерят.

В.К.: Искам да питам за първите беседи, които ставаха на това хълмче, за което става въпрос.

Е.А.: Ада. Да, да, да.

В.К.: Какво ще ми кажете за това място? Значи там са първо беседите?

Е.А.: Там посрещахме изгрева. И Учителят е държал и беседи там, да. Нередовно, както на Молитвения връх. Но там отивахме за изгрев. Щото винаги Учителят ги съветваше да зърнем първия лъч, да видим на слънцето.

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
×
×
  • Create New...