161. КАРМИЧНИ ВРЪЗКИ И РАЗВРЪЗКИ

[Iskri4ka]

161. КАРМИЧНИ ВРЪЗКИ И РАЗВРЪЗКИ

Елена Андреева: На една екскурзия до Рила... Били са не знам кои други братя.

Вергилий Кръстев: Предната година се качила една малка група с Учителя до Мусала, а Фердинанд е направил пътеката до върха тогава.

Е.А.: Не тогава. Тя е готова направена. А пътеката е направена много преди това. Фердинанд я е направил, да.

В.К.: Значи от 1922 до 1929 год. са се качвали по-големи и по-малки групи в различно време, сняг, в дъжд, в буря.

Е.А.: Да, според програмата на времето. Учителят още, аз мисля, че го казах това, още когато бяхме през 1922 год. на събора каза: „Ще ви заведа на Мусала при хубаво време, при студено, при дъжд, при вятър, при буря". И тази програма се изпълни дословно. Той искаше да ни избави от страха от времето.

В.К.: При всички екскурзии, никой не се простуди.

Е.А.: Не се простудихме бе брате, които бяха страхливи, слязоха. Но никой не се е простудил.

В.К.: И пък 400 души.

Е.А.: Абе и старците, и старците издържаха бе, и бабите, и старците, и всички. Та, да ти кажа, много беше, когато се качвахме в бурята, викам си: „Ама искри изкачат". Толкова електричество имаше във въздуха.

В.К.: Това е на Мусала?

Е.А.: На Мусала. Качваме се към върха вече, абе тука, тука, светкат ни косите. Светкат ми от искри. Сега, но не се плашех. Защото викам Учителят щом ни води, не ме е страх.

В.К.: Цялата тази екскурзия.

Е.А.: Е-е виж, пък и бяхме видяли, че Учителят знаеш ли как се грижеше. Като тръгнеме ще каже: „Кой ще води, кой ще е последен?" Единият води, единият е последен.

В.К.: Който се грижи никой да не остане.

Е.А.: Да се загуби. Само веднъж се заблудиха Катя и този Николай от Рига, Катя Манолова и..., но те са се отбили долу в Герман реката, слезли са ниско.

В.К.: Да.

Е.А.: Не, не бяха загубени, само се бяха заблудили. Но Учителят ми се скара, че съм бързала. Ех, аз не бързах толкоз, ама, пък може да е бил прав, да съм бързала. Понеже аз, като човек се ориентирам лесно и затова Той пита кой. Най ми е приятно да вървя напред сама.

В.К.: Чета. Сега един друг случай. Аз се разхождам, става въпрос за теб покрай езерото. Учителят взима Лулчев и се разхожда покрай езерото.

Е.А.: А това той ми го е казал - Лулчев ми е казал този случай. Лулчев казва: „Учителят ме води, да ми покаже как вървиш покрай езерото, че искаш да се хвърлиш в езерото".

В.К.: Е разкажи тоя случай.

Е.А.: Лулчев ми го каза.

В.К.: Какво точно ти каза?

Е.А.: Лулчев ми каза, че Учителят го е водил да ме види колко съм наскърбена и натъжена, за да му въздействува вероятно, нали? И че съм искала да се хвърля в езерото. Имах такива мисли. Имах, но казвам ти, не направих нищо такова, само защото не исках да оскърбя баща си и не исках да оскърбя Учителя. Двама човека ми помогнаха -  Учителят и баща ми. Да. Те с тяхното присъствие като хора. Те ми помогнаха, иначе виж, много разочарования съм преживяла.

В.К.: Чета. Когато Любомир го убиха, на другия ден разбрах, че в 4 часа са го убили. Стана ми лошо през нощта и повърнах. Нещо в мене ме разтърси.

Е.А.: През нощта, към 4 часа ли беше по среднощ.

В.К.: Се събудихте ли?

Е.А.: Събуди ме нещо, дали тогава са ги убивали?

В.К.: Това са връзки, разкъсване на връзки.

Е.А.: Да. Не, много силно нещо беше. Много силно беше. А Лулчев имаше страхопочитание към Учителя, както навремето Пилат към Христа. Да, верно е това. Въпреки магариите, но имаше респект, но виж какво само едно нещо ще кажа за справедливост. Но си запази едно ъгълче в себе си да не пусне Учителя.

В.К.: Съмнения вътре.

Е.А.: Съмнение ли беше, какво беше, не знам, но той не можа да направи това, което, така да отвори сърцето си и да не остане празно място в това сърце. Изпълнено с друго. Да, защото сега например ти като мислиш за Учителя има ли празно място в сърцето ти? Няма. То е пълно - е, у повечето от нас е така. Ама у него не беше така.

В.К.: Така е построен.

Е.А.: Построен.

В.К.: Разказвала си ми за Учителят, друг случай. Учителят се смееше, много хубаво се смееше, със сълзи на очи. Той така разказваше чистосърдечно както никой. Така както е в беседите, така Учителят говореше. Той в какви случаи се смееше?

Е.А.: Ами нещо говори Учителят и като говори за нещо, смешно е, и като е смешно Той се смее.

В.К.: А пък представям си при това свръхсъзнание на Учителя нашите обикновени съзнания на обикновените хора.

Е.А.: Гледат и чудят се.

В.К.: Като бубулечици.

Е.А.: Кой?

В.К.: Казвам обикновените човешки съзнания са като на бубулечка, като на мравка.

Е.А.: Да, разбира се. Чакай, Учителят веднъж. Това не знам дали съм ти казвала, за едно, когато Той игра.

В.К.: Не.

Е.А.: Не съм. Веднъж Учителят говореше беседа, мисля, че в Общия клас беше. И като говореше каза: „Бъдете свободни, ако ви се скача, скачайте!" И Той почна да скача, ама както скачат децата, когато играят. И така, ако ви се нещо пак така, пак така, пак така за игра, затуй и когато скачаше, косичката Му така, нали има дълга коса, тя се разстилаше нависоко. Да ти кажа, незабравим образ ми е. Защото така естествено го правеше, така непринудено, разбираш ли. Той искаше да ни освободи от предразсъдъци. От това: „Така не се прави, онова не се прави!" Нали? То има неща, които не се правят наистина, но не всякога ги намираме кои се правят и кои не се правят и оттам грешим. Но така хубаво Учителят тогава скача и игра, скача, както казвам ти като децата, така скача. Аз лично много хубаво го преживях, като пример на освобождение.

В.К.: Сега освен Учителят да сте го виждали да играе Паневритмия, виждали ли сте го да играе хоро, ръченица, такива неща?

Е.А.: Никога, не. Само на Паневритмия.

В.К.: Щото са ми разказвали нали, как Той е карал другите да играят ръченица, хора и т.н.

Е.А.: Не, Той не е играл. Аз поне не съм видяла.

В.К.: Разказвали са ми един случай, че веднъж на бивака са устроили надбягване.

Е.А.: Да.

В.К.: Разкажете за този случай.

Е.А.: Ами то беше първата или втората година от бивака ни. Един хубав слънчев ден. Млади братя, ама много бяха младите ни братя тогава.

В.К.: В 1922, 1923, 1924 год.

Е.А.: Да и много младежи имаше и ние се наредихме сестрите да гледаме и братята почнаха да се надбягват, но и Учителят се надбягваше с тях и мисля, че май успя да ги надбяга.

В.К.: Да, разказваха ми, че са се наредили и са тръгнали, и Той изхвърчал пред тях и ги преварил. Като, че не стъпваше по земята, а някъде по въздуха вървеше.

Е.А.: Виж, Той въобще походката Му беше такава. Аз съм описала за походката на Учителя в спомените си, защото походката на Учителя ми правеше впечатление още от самото начало.

В.К.: Той на пръсти ли ходеше?

Е.А.: Не, не ходеше на пръсти. Но първо стъпваше с пръстите, после на стъпалото. Така си опъваше краката напред, на пръсти, така ходеше и много леко стъпваше. Движението между крак и крак просто не можеш да го следиш. Така ловко и после бързичко ходеше, не ходеше бавно. И в града, когато се е случвало да ходиме в града и аз да съм в групичката, и на Изгрева, когато, където и да ходеше.

В.К.: Значи бързо ходеше.

Е.А.: Бърза походка. На Витоша, когато сме ходили, така бърза походка имаше, енергично ходеше.

В.К.: Когато се изкачваше на планината?

Е.А.: Пак. Пак, едвам го стигаха. Другите хора не можеха да вървят с Него. Само по-силните и по-младите успяваха.

В.К.: Значи това е в ония години. След това вече с възрастта почва да намалява това нещо.

Е.А.: Те последните години почнаха с кола да Го водят. Защото вече така колите се намножиха. Но да ти кажа, когато взимаха на Учителя кола. Борис носи раница, Мария раница не носи, в една кола и Савка канеха. Защо я канеха не знам техните съображения, но нея канеха в колата да бъде. Савка не може да носи раница. И тя носеше една мъничка раница, колкото да си вземе хляба вътре. И аз понеже бях така здравичка казвам: „Учителю, в колко часа ще тръгнете?" За да тръгна аз час и четвърт преди това да стигна там на мястото, където слизаха с колата и да поема раницата на Учителя. Е виж това съм го правила с много радост, щото можех. Борис взимаше тяхната раница, голямата. Сега не може две раници да носи. Е как? Той можеше да носи. И той беше як човек. Но, така някак не беше редно, пък мен ми беше приятно. Е казвам си, радвах си се.

В.К.: Чета за друг един случай. Савка отива да пита Учителя дали да отиде на Рила. Учителят казва: „Не ви трябва Рила!" Савка се отказва. Галилей отива при Елена и я поканва да отиде. Елена отива при Учителя с решение да отиде на Рила. Учителят казва: „Еленка можа да отиде".

Е.А.: Чакай, чакай, малко е объркано тука. Виж какво е: Галилей отива да покани Савка да отидат двамата на Рила. Савка отива да Го пита и казва: „Няма какво да ходиш на Рила сега. Няма какво да ходиш на Мусала". И тя послуша. След това Галилей отива и кани Весела Несторова. Тя отива да тропа на стаята, почуква на вратата, Учителят не отваря и тя казала: „Ех значи няма защо да отивам". Галилей дохожда при мене. Аз съм третия човек. „Така ли Галилей, ами с удоволствие ще тръгна". Нямаме наряди, нямаме нищо, защо да не отида на Мусала. И аз облякох се, подредих се и отидох и казвам: „Учителю, отиваме на Рила". Аз не знам тези истории кой как се канил и кому какво казал Учителят. После ги научих. Но аз си отивам по мой почин. Виж, аз когато решавах да отида, решавах се да тръгна. Не се страхувах.

В.К.: И после Учителят какво беше казал?

Е.А.: На Савка беше казал: „Няма какво да ходиш сега на Рила". На Веса не отворил, а пък моя милост отиде и каза: „Учителю, тръгвам на Мусала". „Добре"- каза Той. Не ми каза, не ходи. И когато Савка каза: „Учителю, ама Еленка отиде на Мусала". „Еленка може да отиде". Ха сега де? Така й казал за мене. Еленка може да отиде. Защо аз мога да отида, пък защо друг не може да отиде, Той знае, аз не мога да кажа.

В.К.: Сега по-нататък искам да се спра на няколко случаи за песните, които Учителят ги даваше и песните, които ги изпълнявахте и Той Учителят веднъж казал: „Вие както пеете знаете ли, че не познах коя песен пеете?" Беше се изменил ритъма на песента.

Е.А.: Виж сега какво беше. Това нещо го каза пред целия клас, мисля Общия клас беше, пак не съм сто процента сигурна, може и Младежкия да е бил. Учителят слезе по стълбите, влезе в салона и каза: „Ама вий както пеете, Аз не мога да позная песните".

В.К.: Значи се променят песните.

Е.А.: Ритъма, ритъма. Не, мелодията не, но ритъма. Забавят, протакат, провлачено пеят, неритмично.

В.К.: Веднъж един от приятелите беше изпял, има една песен „Иде, иде, сам Той иде", а той беше чул и не разбрал, беше изпял „Сандо иде".

Е.А.: „Сандо иде", да. Виж на това Учителят се смя със сълзи. В такива случаи се смееше. Като казаха на Учителя, че той е пял Сандо иде, Учителят се смя, ама така с удоволствие.

В.К.: Сега другата песен е „Вечер, сутрин, отиде дойде". А той пее „Вечер, сутрин, оти не дойде", да. Това какво означава? Първо той не знае думите на песента и пее това, което е чул от другите.

Е.А.: Това, което е чул от другите. Защото не, Учителят свиреше и пееше, когато ни предаваше песните. Някога оставяше цигулката и пееше сам цялата песен изпяваше. Различно вече, то е Негов метод, каквото Той свиреше, нали? А ние не можем да кажем защо така или иначе! Но се смееше Учителят.

В.К.: По-нататък чета, че веднъж видях как една сестра искала да се доближи до Него. Доближи се до Него с някакви мисли и се доближи леко. Тя се доближи, Той се дръпне. Голяма беше чистотата на Учителя. Какъв беше случая?

Е.А.: Група около Учителя и една сестра, която обичаше да стои до Него, така малко и така да се пофръцка, така.

В.К.: Като женска суета.

Е.А.: Да, като женска суета направо: „Вижте ме мене, аз до Учителя съм". Това беше. И Учителят много леко се отмести. Направи ми впечатление и позасмях се вътрешно, след това Той пак се премести, тя пак се премести и така малко се подвижи Учителят два-три пъти да не е допрян до нея. Защото тя така малко простовато го правеше. И после, пълна жена беше така, разтърсена, дропла. Нали знаеш на кои казват дропли?

В.К.: Имаше ли много такива случаи? Имаше ли?

Е.А.: Не, Балтова беше, която беше. Гръблашева малко беше, но тя не беше така. И тя малко нахално се държеше. Магдалена беше вече изключението. Магдалениното беше постоянно нещо, което го правеше.

В.К.: Аз съм записал, имаше и такива, които се криеха под кревата Му и искаха да родят Христа. И Той употребяваше бастуна да изгони тези същества.

Е.А.: Да, да.

В.К.: И бастуна по задника.

Е.А.: Е сега, виж в такива случаи е употребявал. Ама да ти кажа пък това е безобразие. Да ти разкажа ли? Ама загаси магнетофона.

В.К.: Не, нямаме време да угасваме.

Е.А.: Виж дати кажа.

В.К.: Мен ме интересува нещо друго.

Е.А.: Кажи го.

В.К.: Защото има една много интересна опитност. Една сестра, която тя си замина, която тая опитност отначало я поглеждах тая опитност и казвам: „Ама вярно ли е това?" Няма какво да се съмняваш, това е вярно. Веднъж Учителят я срещнал и казал: „Всички Окултни Школи досега са се извращавали в разврат и сега съществува такава опасност". И аз питам, ама вярно ли е? Тя вика: „Вярно, вярно беше". Та това е една от реакциите на общественото мнение в България, понеже гледат, наблюдават нали и цялата кал отива върху Учителя.

Е.А.: Е, да, калта отива върху Учителя, да. Това е вярно.

В.К.: Да, защото след 50-100 години, нали, вече когато се чете Словото, обаче ще четат и вестниците, и общественото мнение как е разглеждало Учителя. Ще питат: „Ама защо, как е станало? Къде е причината?" Пък това е по причина на нашите недостатъци и нашето несъвършенство.

Е.А.: Разбира се.

В.К.: И по нашето несъвършенство хората съдят за Учителя, да. Затова тези неща ги питам, не за някаква си кал да се хвърля някому.

Е.А.: Знам, знам, това го разбирам, но виж какво, много е грозно. Да го кажа ли?

В.К.: Ами казвай сега, нямаме време. Ние сме в такава епоха. Приключваме епохата.

Е.А.: Една сестра отива при Учителя в 12 часа посред нощ.

В.К.: А този случай, когато Учителят я посрещнал по долно бельо и със сълзи на очи. Аз съм го записал, но искам да ми го разкажеш подробно. И за него ще те питам.

Е.А.: Е добре, когато го стигнеме, добре.

В.К.: Чета. Мъжът на една сестра веднъж беше я предупредил: „Или Той, или аз".

Е.А.: Или Учителят, или съпруга.

В.К.: Как се съчетаваха тези неща, имаше нали сестри, които имат семейства, а мъжете им не ги пускат, общественото мнение е настроено срещу Учителя. Как са тия неща?

Е.А.: Съществуваха, съществуваха и някъде много остро. Някъде, например Мария Райчева, сестрата на Нана, имаше един мъж, то беше нещо страшно. Тя тръгва за беседа, той ще излезе на прозореца и вика с пълен глас в четири часа сутринта: „Къде си тръгнала, къде остави детето си?" - разбираш ли?

В.К.: Това е мъжът й крещи и целият квартал слуша.

Е.А.: Всички слушат.

В.К.: Тръгнала при Дънов.

Е.А.: Не, тя мълчи, понеже той прави тези номера. Е, той не всеки път го прави, защото ние ходихме два пъти, три пъти на беседа, нали. Не всякога е правил. Но го правел. И за да я изложи, за да я изобличи пред хората, правеше го.

В.К.: Сега, на други сестри мъжете им ходят в полицията, търсят намесата на властта.

Е.А.: Имаше, които не ги пущаха, да. А за този случай, за който заговорих в началото, той е много така хубав, мисля, че съм ти го казвала не знам пак, ще чуеш да видиш дали е така този случай. Той е женен за една учителка. Жена му е учителка, но тя като почва да учителствува, има две деца и е домакинствала, не е работила през живота си. Сега и учителките работят, но тогава не работеха жените, гледаха си децата. Нямаше ни детски домове, ни нищо. Ясли, нямаше нищо такова. И хубаво са си живяли. Но мъжът й беше инспектор училищен и бил на някаква конференция и някой му казал: „Какво пускаш жена си при оня Дънов". И така подигравателно и някаква лоша дума беше казал за Учителя. Той се впечатлил от това, останал наскърбен, че така говорят за жена му. Той не е убеден да я защити. Той трябваше да я защити, но не е убеден и й казва: „Виж Олимпия, нищо не съм ти казвал досега, че ходиш при Дънов, но сега ти казвам: За напред няма да ходиш!" Тя нищо не му казва. Но на другия ден, тя казва: „Ти вчера ми каза така и така. Аз от Учителя не мога да се отделя. Аз ще остана при Него, ще отида при Него на Изгрева, а ще ви оставя, вие ще си живеете както намерите за добре. Но аз ще се отделя и ще си отида". Виж сега, това е пример на една убедена жена, нали в Учението, в разбиранията и тя не прави компромиси.

В.К.: И как се развива случая нататък?

Е.А.: Как се развива, остава си вкъщи.

В.К.: Значи накрая или Той или аз?

Е.А.: Да.

В.К.: Значи, накрая остава.

Е.А.: Остава, защото. Виж, ама тя е убедена сестра.

В.К.: Ето вече дойдохме до онзи случай за една сестра, когато отишла при Учителя през нощта с явното намерение да спи с Него като любовник.

Е.А.: Да.

В.К.: Тя е тропнала на вратата и Учителят излиза по долно бельо и казал: „Какво искате от Мене, оставете ме на мира". Той както бил с долно бельо. Как е случая?

Е.А.: Тя ми разказа. Аз нямаше да повярвам, ако не беше ми го казала. Тя отива и доста време тропа на вратата Му. Той се опитал, нали да се осъзнае, че Той не желае да излиза. Но тя настояла и когато излиза, и отваря вратата, Той бил по долно бельо, както си е бил там с каквато дреха вече е бил, но е бил със сълзи на очи. Виж, това говори, каква мъка и какво нещо Му струва на Него този неин опит.

В.К.: Невероятен случай. Тя го видяла, слисала се и така тя се прибира.

Е.А.: Е не, тя като видяла, че Учителят е насълзен, наскърбен, излязла си, отишла си.

В.К.: Продължаваме със същия случай, Учителят беше с насълзени очи.

Е.А.: Да.

В.К.: Наистина много грозна работа.

Е.А.: Много грозна.

В.К.: И тази, като ти разказваше този случай след години, срамуваше ли се или какво?

Е.А.: Бе не се срамуваше бе.

В.К.: Как ти го разказва?

Е.А.: Ами разказваше го, като че ли в реда на нещата е.

В.К.: И как коментираше после случая?

Е.А.: Нищо, аз не коментирах.

В.К.: А тя като го разказваше?

Е.А.: Нищо, не, тя се беше смутила. Тя като видяла, че Учителят насълзен е бил, се смутила, защото разбрала от поведението, от държанието, от всичкото, че е сбъркала и веднага слезла по стълбите и си отишла.

В.К.: А тя през нощта е тръгнала, така ли?

Е.А.: В 12 часа.

В.К.: С явно намерение...

Е.А.: Явно, така определено.

В.К.: И тя си го обяснява.

Е.А.: Абе тя ми го каза, аз нямаше да повярвам, как ще повярвам, че такова нахалство ще си позволи! По среднощ да отиде, че и денем, не да предлага себе си, а Учителя да безпокои. Това не можех да го проумея.

В.К.: Значи с явното желание да търси мъж.

Е.А.: Да. Защото тя е мислила, че Учителят така живее. Тя е мислила.

В.К.: Макар, че ходи на беседи.

Е.А.: Макар, че това, да. Но и Лулчев един път нещо ми каза такова. И той беше се усъмнил и ми каза случая, за който се беше усъмнил и аз казах: „Абсолютно си заблуден!" Пак така, защото... Абе чистотата на Учителя не можеше да не се усети. Който мъничко, мъничко имаше така усет. Как така?

В.К.: Аз просто се учудвам Бог и Божествения Дух е в Него, и такива неща да мислят за Него.

Е.А.: Моля ти се, сега можеш ли да допуснеш, че едно такова съзнание ще се занимава с глупости? Как може това? То е святост.

В.К.: И тази, коя сестра беше?

Е.А.: Хайде да не я казвам, по-добре да не я знаеш.

В.К.: Значи така. И тя го разказа подробно тоя случай.

Е.А.: Тя ми го разказа.

В.К.: Добре, след толкова, какво беше нейното отношение към Учителя?

Е.А.: А после пак ходеше при Учителя, пак говореше с Него и Учителят се държеше, като, че ли нищо никога не е било. Не, видяла съм много неща, за да разбера чистотата и свободата, с които Учителят работеше. Че Учителят беше абсолютно чисто същество, като златото, нищо не го цапа. Да, нищо... И да падне нещо върху Него, то само изчезваше и някаква сила изчистваше всичко.