179. ДОВЕРИЕ И НЕДОВЕРИЕ

[Iskri4ka]

179. ДОВЕРИЕ И НЕДОВЕРИЕ

Вергилий Кръстев: Чета от бележника си. Сега друго: За недоверието. Когато е изпратена Елена да вземе шапката на Учителя след заминаването Му. Не са я оставили сама.

Елена Андреева: А преди Учителят ме допускаше сама да влизам.

В.К.: За каква шапка ставаше въпрос?

Е.А.: Мека шапка, бомбе. Виж сега, като положиха тялото в салона за поклонение, нямаше шапка и ние за да не е празно това място трябваше да се свали една от шапките на Учителя долу. Щото в салона беше положено тялото.

В.К.: Шапката къде е била?

Е.А.: В горната стая.

В.К.: А шапката къде я сложихте на главата на Учителя?

Е.А.: Не, на главата до Него беше. Сложих я вече, когато ми дадоха ключ. До това време Учителят ми даваше ключа за всякога да се кача горе. И никога не е рекъл нищо. Е пък, да ти кажа правото, като не ми дадоха ключа на мене, а пратиха и Василка с мене да ме придружава, да не открадна нещо, аз по целите стълби, като се качвах на всяко стъпало казвах: „Господи, Учителю, благодаря Ти, че имаше доверие в мене, Учителю благодаря Ти, че имаше доверие в мене." Защото недоверието ме оскърби, нали. Ами те не ми вярват, че аз мога да отида горе и да взема шапката само на Учителя. Че няма друго да пипам. Затуй пратиха друг човек. Ха, ха, и затова аз бях така. Не бях, казвам ти, нали виждаш колко съм оскърбена била, че съм оскърбена била, защото аз през туй време, през цялото време благодарях на Учителя и като се качвах и като слизах. Защото и като благодарях на Учителя се радвах.

В.К.: Доверие и недоверие.

Е.А.: Как? Опитности са, разбира се.

В.К.: Когато аз правех връзка с някого, гледах на всяка цена да не я прекъсвам, за разлика от Мария, която веднъж ми каза: „В приятелството си аз съм зависима от настроението".

Е.А.: Да. Мен ми направи много силно впечатление това изказване на Мика, защото аз лично имах една приятелка Олга, имах една приятелка Мария, ама от детството. Ние бяхме в отделенията с Олга. Тя беше до шести клас при нас, после се прехвърли в Музикалното училище. Но аз лично, връзките си с хората не ги прекъсвам в този смисъл. Аз съм настроена благоприятно към тях. Аз съм готова да им услужа, направо ги обичам. Нали, всеки обича приятели си. И когато Мика ми каза това, аз се изненадах. Как може човек да се насити на приятел? Аз това не го разбирам, и сега не го разбирам. Приятелят е същество, което има едно хубаво, красиво отношение към тебе. Защо ще го прекъсваш? Значи това показва, че не съм човек на настроения.

В.К.: Библиите на Учителя, когато ви ги подарява и където собственоръчно от Учителя било написано там: Библията на Паша - пътят на Мъдростта, Савка - пътят на Истината, Елена - пътят на Любовта.

Е.А.: Да.

В.К.: Как стои въпросът? Този въпрос?

Е.А.: Учителят ни подари по една Библия. На трите. Първо подари на Савка, после на нас двете, на Паша и на мене. Тази Библия, да ти я дам да видиш, искаш ли?

В.К.: Да, да. Разкажи случая сега.

Е.А.: Това не е същата Библия, защото виж какво, тука трябваше да се разкъса, понеже аз много дълго работих с нея. Ето го писаното, собственоръчно от Учителя: „Елена, Пътят на Любовта е път на вечно постижение на живота и познаване на Бога и Христа".

В.К.: И подписа на Учителя на Духа. Това коя година е? Дата няма.

Е.А.: Не. Дата няма. Ама чакай, годината знам. Това е пролетта на 1931 год.

В.К.: Сега тука е за Любовта на вас, на Савка е Истината, а на Паша за Мъдростта, написаното.

Е.А.: Виж сега, същото е. Абсолютно същия текст само, че на Паша е дадено Паша - пътят на Мъдростта, на Савка - пътят на Истината, а на Елена - пътят на Любовта.

В.К.: Сега вие казвате тази Библия вие сте отлепили и сте сложили това или? Това е същата Библия, така ли?

Е.А.: Същата Библия. Но коричките са подменени, защото се разкъса. Да. А, същата Библия е това. Аз нищо не съм променяла.

В.К.: Така. Друго съм записал: Георги Марков ви е завел при Учителя?

Е.А.: А виж, Георги Марков. Виж как беше: Георги Марков не ме заведе. Искаше да ме заведе всъщност.

В.К.: Това за пръв път ли или?

Е.А.: За пръв път. Той беше приятел на Мичето, на моята приятелка. Тя имаше брат, а Георги беше приятел на братът на Мичето. И той като се върна от пленничество след Първата световна война, като дойде така казва: „Момичета, ще ви водя на едно място". Защото в това време той беше се запознал с Учението на Учителя. Добре, ама той не можа да ме заведе мене, защото баща ми не ме пусна тогава, когато те отидоха и по-късно пък аз отидох сама с Мичето.

В.К.: Сега този Георги Марков откъде беше? Е. А.: Георги Марков беше от Лом.

В.К.:Той коя година си замине?

Е.А.: Не го знам коя година, не мога да ти кажа, но рано си замина.

В.К.: С какво се занимаваше?

Е.А.: Той беше богаташки син, завърши математика доколкото си спомням.

В.К.: Астролог ли е бил? Занимавал ли се е с астрология? С какво се е занимавал?

Е.А.: Не мога да ти кажа, защото не съм много общувала с братята. Да, не съм много общувала.

В.К.: Друго чета, за Мара Белчева? Учителят винаги бил към нея като кавалер. Тя в деня, когато отишла за пръв път на беседа, първо видяла Учителя в стаята си.

Е.А.: Да.

В.К.: Я разкажи този случай.

Е.А.: Сега, тя ми го каза. Мара Белчева дружеше с Лулчев. И по тоя път аз имах връзка с Мара Белчева. Щото се срещнахме там.

В.К.:Тя е съпругата на Пенчо Славейков.

Е.А.: Не, на убития министър Белчев. А после стана приятелка на Пенчо Славейков. Тя е лична приятелка на Пенчо Славейков. Не е съпруга, а приятелка. Приятели са били цял живот. Тя си продаде къщата за да се лекува Пенчо.

В.К.: Мара Белчева. А Белчев кой беше?

Е.А.: Белчев беше министър.

В.К.: Не го знаех.

Е.А.: Не, така е историята. Министър беше, да, но го убиват. Нали у нас убиваха. И него го убиват и тя беше хубава жена. Най-напред хубава жена е, умна, интелигентна и с поетичен дар. Пишеше и тя стихове. Сега как се е запознала с Учителя не зная. Не мога да знам. Но да не забравя, да ми напомниш после да ти кажа един случай, тя как постъпи.

В.К.: Да. Сега казваш, че тя преди да е видяла Учителя Го е сънувала в стаята си.

Е.А.: Тя каза така. Тя ми каза. Не Го е сънувала. Видяла Го е. Реално. Стаята й била двойна, една стая и в другата стая през същата стая се влиза. Значи тя е била като спалня онази и тя там като влязла след като се е приготвила изведнъж вижда образа на Учителя. И вероятно може да Му е казала после. То когато отива за пръв път. Тя за пръв път тръгва при Учителя и тогава видяла образа на Учителя, да. Сега повече не мога да кажа.

В.К.: А казахте ми, че Учителят се отнасял така към нея кавалерски.

Е.А.: Вижте. Е правило ми е впечатление. Правило ми е впечатление, че Той към Мара се носеше свободно, като светска дама. И после и тя беше свободна. Тя не беше стеснена. Тя е написала нещо хубаво за Учителя. Чел ли си го?

В.К.: Не.

Е.А.: Хубаво е. Аз го имам някъде. Много е хубавичко за Учителя.

В.К.: Като кавалер.

Е.А.: Като кавалер. Помня още втората година тя беше дошла на Рила, на бивака. Бяхме на другата страна. Още не на тая лявата, като се качваш нагоре. Тя беше поискала да й ушия палатка, бях й ушила една палатка, такава широка, свободна, както си е искала, аз съм правила. И когато тя видяла този образ, е не може да не й направи впечатление. И ми каза жената сега, аз не го измислям и тя не го измислила.

В.К.: И когато се качва на Рила?

Е.А.: И когато бяха на Рила един път водиха един дълъг разговор с Учителя. Така се случи, че аз седнах близичко и слушах, но се радвах на смеха на Мара, на начина, по който Учителят се обхождаше към нея с тая свобода на благородно отношение. Разбираш ли? Като към дама, но и Той беше находчив. Учителят много умееше, разказваше й разни истории, говореше й духовни въпроси, много хубав и богат разговор изкараха. И на мен ми беше интересно като слушах. И се радвах.

В.К.: Значи беше свободна пред Учителя.

Е.А.: Много свободно и естествено се държеше. Така и тя беше с едно чувство на достойнство, съзнаваше си цената, разбираш ли? И тази жертва, която тя направила като продала къщата си за Пенчо говори за много нещо. Жена да си продаде къщата и да се лиши от нея, за да гледа един болен човек, това е рядко, такава жена не може да се срещне. Идейна жена, която има сърце пълно с любов.

В.К.: Какво щяхте да кажете друго?

Е.А.: Виж сега другото. Исках нещо друго да кажа. Веднъж, имахме един брат Иван Антонов се казваше. Учителят беше казал, като влезе Учителят да заключат салона. А пък другите, които ще останат вънка, да не са закъснявали. Той искаше да ни възпита за ред и за порядък. Добре, ама Мара нали е свободна жена, през прозореца скача и влиза в салона. Щото салонът не беше висок, нали знаеш. Всички я огледаха и после Учителят каза: „То не е забранено да се скочи през прозореца", значи може да се скочи през прозореца.

В.К.: А Иван Антонов?

Е.А.: Е, нищо. Не, той в това отношение беше само изпълнителен, а не безреден. Сега, това само един свободен човек може да направи, нали? Щото и на възраст бе. Тя беше над 60 години тогава, когато прескочи през прозореца. Но хубава жена беше. Но и нещо още за Мара мога да кажа. Сега, ние имахме един брат, мир и светлина на душата му. Как беше името му, ако се сетя ще го кажа. Който се занимаваше с покупко-продажби на къщи. Предприемач. Сетих се, казваше се Цанов. И нашият салон на ул. „Оборище" 14 го загубихме по негова вина. Защото салона, където беше построен беше мястото на Иван Радославов. Ти си чел нещо от него и знаеш. И той без да пита Учителя, това което му казва братът и предприемача го прави. Никакъв брат, а само предприемач. А това костваше да вземат салона. И ние тогава се качихме горе на Изгрева. Може би щяхме да стоим още долу. И още нещо за Мара. Мара се почувствува много оскърбена, защото тя беше дала пари на този същия човек Цанов и той не й направи нищо. Изигра я. Тя искаше апартамент в София. Тя живееше някъде към реката. Затова тя се отдалечи от нас, заради този мошеник. Но вижте, една лъжа е много грозно нещо. То е да внесе смут в много души. Всеки, който чуе, така ще усети, той е отрицателен мирис на нещо грозно. За мене лъжата е нещо по-лошо от всичко.

В.К.: Записал съм едно изявление на прокурора Руменов на процеса 1958 год., което вие сте ми казали: „Слава Богу, че нямат връзка с чужбина!" При съдебния процес искали са да ги обвинят, евентуално за шпионаж. Руменов е направил едно изказване, че нямат връзка с чужбина. Иначе щяха да ви обвинят в шпионаж.

Е.А.: Може би щяха да ни обвинят в шпионаж. Не. Той не го каза. Аз го казвам това.

В.К.: А вие го казвате.

Е.А.: Аз го казвам това, защото имаше възможност да ни обвинят в шпионаж. А пък ние с Михаил Иванов скъсахме връзките. Това е друга история по-дълга. И като скъсахме връзките той се отнесе грозно, той не ни отговори на писмото. Ние му написахме писмо, целия Братски съвет. И бяхме се подписали всички. Но той не благоволи даже да ни отговори. Понеже той нямаше любовта на Братството. И това го дразнеше. Имаше хора, които не искаха да го видят. Имаше нещо. Например Лулчев му казваше „финен хитрец". Оня казва „хитрец", не му казваше името. Имаше нещо от тоя род, разбираш ли. Много така мазно , много това, но неискрено и естествено не влезнахме във връзка с него, те впоследствие повдигнаха въпроса след доста години, повдигнаха въпроса, искаха да получат беседите. Сега ние още нищо не сме направили, пък аз мисля, че и те трябва да потърсят беседите, сега. Ние можем да им дадем сега беседите. Ние не ги дадохме, защото не му вярвахме, че ще ги направи както трябва. Видиш ли? Нямахме вяра така, понеже той там беше абсолютен господар и дали той ще запази текста, оригинала, да. Затова, не за друго, ние не сме имали лошо отношение към Михаил. Не за лошо. Защото всеки човек какъвто си е, за себе си е. Но въпросът е, че нямахме доверие. Само затова.

В.К.: Да, те са го познавали много хора.

Е.А.: Той като дойде от Варна, аз имам само една реплика с него и един друг разговор с него на Рила. Той като ме видя вика: „Сестра, не усещате ли, че ние имаме някаква връзка от миналото?" Е, все едно, че ми каза нещо съвсем лошо. Аз току-що съм влязла в Братството, той ми говори за връзка от миналото. Пък не усещам. И аз рекох: „Не, не усещам".

В.К.: Ха, ха. И други са ми го разказвали, че това му е бил редовния му номер.

Е.А.: Може да е редовен номер, може.

В.К.: Слушал съм, разказвали са възрастните приятели, че през време на процеса този прокурор Руменов, нали един-два пъти направил някакво изказване. Казал: „Аз имам лично писмо от Дънов и знам какво да правя!" Чували ли сте такова нещо?

Е.А.: От кого?

В.К.: По време на процеса изказване за Дънов.

Е.А.: Кой това?

В.К.: Руменов го казал.

Е.А.: А-а, това е невъзможно. Виж да ти кажа, това е неразбрано нещо. Руменов си беше служител на властта. И то ревностен служител.

В.К.: Значи тук има нещо неразбрано и неточно.

Е.А.: Може всякак да се тълкува това. Това е шантаж малко така. Учителят, когато говореше, говореше искрено и прямо.

В.К.: Това изказване на Руменов по време на процеса съм го чул най-малко от 10 човека, които са били на заседанията на самия процес. Всички се питаха, как и защо Руменов говори това. Накрая предположиха, че той е имал кореспонденция с Учителя преди това. Учителят е писал на мнозина външни хора. Накрая се оказаха, че са вътрешни хора.

Е.А.: Накрая така излезе за съжаление наше. Да за съжаление наше!