Jump to content

2. Гласът на Учителя


Iskri4ka

Recommended Posts

Гласът на Учителя

       Гласът на Учителя беше бас-баритон - поне така го определяха музикантите. Той говореше тихо, спокойно, без напрежение. Гласът беше мек, равномерен, тих, но не глух. Проницателен, но не остър, нито твърд. Когато държеше беседите и лекциите си говореше равномерно, рядко повишаваше гласа си, за да подчертае това, което казва. Най-често така се случваше да повиши гласа си, когато говореше за Бога. Тогава беше вдъхновен, радост бликаше от него, вживяваше се. Създаваше се една вълна, която обхващаше всички, които слушаха и разбираха. Рядко можеше да остане равнодушен човек, когато Учителят говореше вдъхновено. Това вдъхновение се предаваше и на слушателите. Повечето от тях излизаха вдъхновени, с просветнали лица и очи, с радостни сърца, готови да проявят милост и снизхождение.

       Когато държеше беседите и лекциите си Учителят можеше и успяваше да създаде повишено състояние у слушателите си, да ги освободи от напрежението, от потиснатостта, да повдигне самочувствието им и почти всички излизахме от беседа с повдигнато настроение, зарадвани. Всички, които отивахме с отворени сърца и умове да го слушаме, да слушаме Словото му, го възприемахме като светлината на утрото, като ранните лъчи на слънцето. То внасяше светлина в умовете ни. Мнозина можеха да разрешат някои мъчни въпроси за тях, някои противоречия и го разбираха как трябва да постъпят, ако имаха някакво колебание. Словото на Учителя омекотяваше човека, той беше готов да прости някакво оскърбление, да услужи някому, да направи някакво добро. Словото му внасяше примирение между хората, готовност за добро. Може би след като излезехме от салона и човек останеше сам със себе си, да не може да направи това, което е почувствал, когато беше под прякото действие на Словото му. Словото на Учителя създаваше една атмосфера, едно силово поле около нас, и докато бяхме в него всеки се чувстваше по-добър и готов да прави добро. Ние се чувствахме, че можем да правим добро и че е лесно да се прости, и че е лесно да обичаме.

       Още на първата беседа, която чух, аз изпаднах в такова повишено състояние, обхвана ме една неописуема радост, че човек може да бъде добър и може да живее възвишен живот. Никога дотогава не бях изпитвала такава вътрешна възможност и това силно ме впечатли. Казах си: „Значи може да се живее добър и възвишен живот". Такава радост бликна в сърцето ми, че цялото ми същество в мен се радваше, усещах един радостен трепет в цялото си тяло, всичко в мен ликуваше. Тази радост продължи цели три дни. След третия ден изчезна, като че ли потъна някъде в мене, но споменът за нея остана живо през целия ми живот. Тази преживяна радост остана като светла точка, като светъл лъч, който ме огря и остави следа в целия ми живот.

       Словото на Учителя ни даваше разни импулси, но и ние влизахме във вътрешно общуване с него. Когато говореше върху някой въпрос, който пряко ни засягаше, ние мислено питахме и задавахме въпроси. И той като говореше ни изясняваше въпросът, който ни вълнува, ние разбирахме как по-правилно трябва да постъпим. Дори си спомням случаи, когато той говореше за съвсем други въпроси, но това, което ме занимава мене, поне не е говорил пряко за въпроса, но аз пак съм получавала светлина за да разреша моя въпрос. Чувала съм от мнозина приятели да казват, че и те така са получавали вътрешна светлина, как да постъпят правилно. Значи между Словото на Учителя и нас ставаше скрита, неизявена обмяна, едно отношение на взаимност. Как ставаше, аз не мога да обясня, но ставаше. Той говореше, ние слушахме, но и ние не бяхме пасивни. Ние мълчахме, разбирахме или не разбирахме това, което говори, съгласни или несъгласни с него, но вътрешно с мисълта си бяхме деятелни, одобрявахме или не одобрявахме, И той със Словото си ни отговаряше.

       Може би затова своите сказки той ги нарече беседи, защото наистина ние вътрешно беседвахме с него.

       Един брат ми казваше, че като отишъл на беседа на Учителя, той говорил върху някакъв въпрос и братът мислено си казал, че в това, което Учителя говори няма логика. Веднага Учителят казва: „Някой ще каже, че в това, което говоря няма логика" и продължил беседата си. Братът останал изненадан и казал: „Ама този човек мислите на хората ли чете?"

       Естествено, че не всеки път, когато слушахме Учителя можехме да преживеем тази вътрешна връзка със Словото му. Когато отивахме натоварени с грижи или имахме някакви трудности, които са завладяли ума и сърцето ни мъчно можеше да стане това. Много често под действието на Словото успявахме да се разтоварим от тежките състояния, в които бяхме изпаднали. Най-малкото чувствахме някакво облекчение. Но може да се случи човек да е така обхванат от едно отрицателно състояние и така да се притиснат от него, че нищо отвън да не може да му въздействува, като че човек е хипнотизиран от това състояние, затворен в своята скръб и нещо не може да види, никакъв лъч на светлина, никаква надежда и вяра не проблясва. При такива случаи личната среща с Учителя можеше да му помогне. Учителят умееше да намери подход към всяко човешко съзнание, да му помогне да се отвори, да му помогне да се разтвори, да му покаже пътя и начинът да се освободи. Той имаше мехлем за всяка рана, от каквото естество и да е тя. Разбира се, че имаше и една зависимост от поведението и разбирането на лицето, на което се говори, защото има такива същества затворени в себе си, че не искат нищо да приемат отвън, от страх или от предразсъдък. Ако човек можеше да слуша Словото на Учителя както слушаме една песен или някакво музикално творение, тогава ставаше преливане между говорителя и слушателите. Ставаше такава обмяна съзнателно или несъзнателно.

       Искам да опиша своето впечатление, когато за пръв път видях и чух Учителя. То беше в салона на ул. „Раковска" и ул. „Граф Игнатиев". Аз отидох за пръв път на беседа заедно с моя приятелка. Салонът беше в сградата на Дома на журналистите на втория етаж. Влизаше се от ул. „Граф Игнатиев" през една тясна и задна вратичка и се изкачвахме по една доста стръмна и тясна стълба. Влизаше се в широк вестибюл, нещо като хол, който беше абсолютно празен. Като влезеш от лявата страна имаше две врати на две стаи, на които средната стена беше махната и това беше салончето, в което се държаха беседите. Това беше през 1920 година. Доколкото си спомням имаше прозорци и на трите стени на салона - към ул.„Раковски", към „Граф Игнатиев" и към двора. Най-дълга беше стената към ул. „Раковски". В средата на нея имаше един малък подиум от три стъпала, на него една малка масичка с бяла покривка, на която имаше стол с облегалки за ръцете. Не си спомням дали имаше някаква украса - картини или нещо друго в салона. Столовете бяха наредени около подиума, като беше оставено място за една пътека от първата врата при влизането в салона. Ние с приятелката ми влязохме през втората врата и застанахме зад столовете, където имаше оставено място за правостоящи. В салона имаше вече заети места и в скоро време салонът се изпълни с посетители. Не останаха празни места, всичко беше заето. Изпълниха се и празните места за правостоящи.

       По едно време всички станаха прави и видях по оставената пътека някой се движеше доста бързо. Пъргаво се качи на подиума и застана зад масата. Това беше Учителя. Всички казаха гласно една молитва. След това седнаха изпяха една песен, която ми хареса.

       Когато Учителят се изправи на подиума, направи ми силно впечатление, незабравимо впечатление израза на лицето му. Това беше силно концентриран човек, затворен в себе си, вглъбен като, че нищо не го интересува. През време на молитвата и докато пееха той беше все така концентриран. Понеже бяхме прави зад седналите, можех хубаво да го наблюдавам. Лицето беше спокойно, бледо. Понеже бях далече не можех да видя очите. Започна беседата си. Аз слушах много внимателно. При говоренето той се оживи, отвори се. Говореше тихо, но ясно - пазеше се пълна тишина. Всички слушаха внимателно. Аз разбирах това, което говореше. Не бях чувала така да говори никой, но ми харесваше, съгласна бях. Всичко, което чух ми се видя истинно, приемах го, то ме пълнеше с нова светлина и ме радваше. Когато свърши беседата и запяха необикновена лекота той можеше да представи всеки от забъркано душевно състояние на когото и да е, в някой конкретен образ. Учителят имаше някакви невидими фарове, с които можеше да освети всяко кътче на човешкото съзнание и да не остане най-малкото място неосветено. Затова всеки, който отиваше при него с отворено сърце се чувстваше, че е разбран и му е показан път да излезе от каквото и да е объркано положение. Той така правеше това, без да засегне личността, без да унижи когото и да е. Човек сам трябваше да види погрешката си, за да я изправи. Изключително умение имаше да влиза в съзнанието на другия човек, да засегне един или друг въпрос, без да нарани, без да хвърли сянка на съзнанието на човека, а човекът сам се чувстваше като че е бил огрян от слънчева светлина, която го е осветила и стоплила.

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
×
×
  • Create New...