Jump to content

09. „Агни йога"


Iskri4ka

Recommended Posts

„Агни йога"

         Когато един брат Сава Калименов издаде „Агни йога" от същия учител Мория, нашият Учител не препоръчваше да четем тази книга, защото Мория е учител, който върви по друга линия на изява, не по Христовата. Нашият Учител върви по Христовата линия.

         Любомир имаше един приятел, казваше се Никифоров. Те двамата са дали на Стамболийски идеята за трудовата повинност.

         Аз имам много интересно преживяване при преврата на 9 юни 1923 год., когато Цанков взе властта. Вечерта преди преврата Любомир беше у дома. Към 9 часа вечерта искаше да си тръгне. Мене ме обхвана едно чувство, че ако се разделим аз повече няма да го видя. Такова силно предчувствие ме беше завладяло, че аз не бях в състояние да се разделя. Когато си тръгнах аз поисках да го изпратя до дома му, защото много се безпокоях за него. Той прие и го изпратих. Когато трябваше да се разделим, той каза, че е много късно да се върна сама и той се върна, и ме изпрати до дома.

         На другия ден като станах, движението в София беше блокирано, не беше позволено никой да се движи из улиците. След като се вдигна блокадата, аз отидох да го посетя в дома му, но той беше под домашен арест. Забранено му беше да излиза, след това беше уволнен като офицер и му дадоха пенсия.

         Вечерта преди преврата неговият приятел Никифоров го е търсил два пъти в дома му. Понеже аз го задържах, той се е прибрал късно след десет часа и не е могъл да се срещне с него. Никифоров още същата вечер е изчезнал и вече нищо не се разбра за него. Любомир беше убеден, че той ще се върне, но това не стана и той нищо не можа да разбере как е изчезнал. Любомир много съжаляваше, че не е могъл да се срещне с приятеля си, защото мислеше, че са могли да попречат на преврата. Понеже аз бях, която му попречих за срещата с Никифоров, той помислил, че нарочно съм направила това. Сигурно съм знаела нещо затова и нарочно съм попречила. Аз пък в този случай видях съвсем друго нещо. Туй предчусвтвие, което ме обхвана вечерта, че ако се разделя повече няма да го видя, този страх, който изпитах за него, аз без да искам попречих на срещата с неговия приятел. Аз в това видях връзка на провидението, което запази живота му. Мисля, че ако беше се срещнал и те бяха опитали да попречат, тогава и Любомир щеше да стане жертва. Аз мисля, че Учителят го е спасил по този начин, обаче Любомир нито тогава, нито по-късно можа да види положителната страна, че всичко е станало за негово добро. Аз не зная какви възможности са имали, за да мислят, че могат да попречат на преврата, защото превратът успя, той е бил организиран и какво биха могли да направят не ми стана ясно. По-скоро мисля, че е било невъзможно. Ако е било възможно защо неговият приятел не направи нещо, а само изчезна и не се разбра как е изчезнал. Любомир дълго време след това все се надяваше, че ще се намери.

         Много години по-късно в нашето Братство имаше една сестра, която беше родна сестра на Никифоров. Аз в един разговор с нея я запитах знае ли нещо за изчезването на брат си. Каза ми, че нищо не са разбрали. Явно е, че неговото изчезване е свързано с обстоятелства, които никой не иска да изнесе. По всяка вероятност той е станал жертва на опита да попречи на преврата. Лично аз изпитвах дълбока и скрита радост, че съм съдействала за неговото спасение, макар, че той никога не призна това. Радостта ми беше толкова голяма, дори аз не се спрях на подозрението и обвинението му, че съм имала връзка с някаква македонска организация и съзнателно съм го задържала вечерта преди преврата. Това абсолютно не отговаря на истината. Аз не съм имала връзка никога с каквато и да е македонска организация. Още като малко момиче в Македония чувах от възрастните как четниците са убивали всеки заподозрян в предателство. Тогава предателството и убийството в мене всяваха само страх и ужас. И после в живота си съм избягвала и най-малкия допир с такива хора. Това отношение остана за целия ми живот. Никога не пожелах да направя каквато и да е връзка с хората от македонската организация, защото те можеха да убиват. Аз пък в никой случай не исках да бъда в съприкосновение с такива хора.

         Помня, доста по-късно, един от македонствуващите, който работеше във Виена за пропагандата на македонската кауза, който сам се отказа да работи впоследствие след убийството на генерал Протигеров. Казваше се Никола Велев. По-късно той ми предложи, ако искам да стенографирам спомените на някой от главните македонствуващи, само, че трябва да пазя абсолютна тайна и ако издам нещо, ще срещна куршума. Казах, че ще помисля. Понеже бях вече стенографка на Учителя и не знаех колко време ще ми вземе тази работа, попитах Учителя какво би ми казал: Да приема ли? Като му казах това и условията, които ми предлагат, Учителят ми каза: „Ами, ако някой друг издаде, ти как ще докажеш че не си?" За това нещо аз не бях помислила и отказах да приема.

         Спомням си, че след като бях работила две години при Учителя като стенографка, той веднъж ми даде три хиляди лева. Понеже в това време аз живеех при родителите си. Това беше една значителна сума за мене. През цялото си студентство трябваше да поработвам, за да изкарвам малко средства за нуждите си. Аз се хранех при баща си, но за другите разноски не можех да искам. Веднъж като поисках от баща си да ми даде пари да си платя таксата в университета, той ми направи остра забележка, че откакто съм се родила, все ходя в училище да уча, па какво съм направила, увлякла съм се, заблудила съм се. След това аз никога не поисках да ми даде нещо. Тогава в Братството имах една по-възрастна сестра, която беше учителка по шев и та пожела да ме учи. Аз вземах нещо да шия на другите, а пък тя ми кроеше и ме учеше как да направя това, което не знаех. Така аз си изкарвах по нещичко. После предавах уроци на по-малки ученици по математика и латински език, и така можех да си изкарвам по нещо.

         Като ми даде тези пари Учителя, аз можех да прекарам с тях може би две години, без да имам нужда да работя и щях много лесно да се облека и да завърша навреме. На мене ми хрумна идеята да дам тия пари на Любомир той да си направи палатка, защото по това време беше започнал да се заселва на Изгрева. Аз доста се колебах да направя ли това или не, но на края реших да ги дам. Той си направи палатка. Понеже аз всякога бях готова да услужа на Любомир с каквото мога. Можех да се лиша от много съществени неща, само и само да му помогна с каквото и да е. Аз не задържах дори и един лев за себе си, всичко дадох. Сега аз се питам защо съм направила това? Дали не е имало някакво скрито чувство да му покажа колко много го обичам. Аз бях готова да пожертвам за него всичко, което имах. Това е вярно, но било ли е разумно, защото Учителят ми е дал тези пари да си помогна. И сега мисля, че съм била несправедлива към себе си, като не съм задържала нищо за себе си. Той като си направи палатката я използува само две лета, а след това я подари на една болна сестра моя близка, която наистина имаше нужда и с нея беше на Витоша едно лято. В тази негова постъпка аз видях едно отчуждаване и неоценяване на жертвата, която съм направила. Сега виждам, че моята нужда е била по-голяма, отколкото той да има палатка, която не задържа за себе си дори. Когато разбрах, че я подарил, това ми подействува като удар. По-късно той ми върна веднъж хиляда лева, които аз не бях пожелала да ми ги връща. Аз също се питам, дали с моята постъпка като съм дала всичката сума на Любомир, не съм подценила и грижата на Учителя да ми помогне. Не е ли имало едно заслепяване в мене и едно пренебрежение към Учителя? Мисля, че е имало, но тогава аз не съм го видяла.

         Един път пред стаята на Учителя имаше една група в разговор с Учителя, на който и аз присъствах. По едно време дойде Любомир с едно момиче от Братството. За да се уверя, аз няколко пъти ги проследих от Изгрева до града, където той я изпращаше. Това момиче живееше в града с баща си, но майката си беше заминала, а тя беше осиновено дете. После аз съм я заварвала при Любомир няколко пъти и намирах, че е грубо същество и доста проста.

         Това беше първият удар да разбера колко много съм се лъгала, като съм мислела, че той като следва учението на Учителя, ще промени начина на живота си. Той ми е разказвал, че е живял с много момичета, които са идвали при него. Казвал ми е, че е могъл като поиска така да повлияе на едно момиче, че то само да дойде при него. Мисля, че той можеше да прави това. Той можеше да влияе от далече през пространството, защото отпосле аз самата съм изпитвала как той ме е извиквал чрез мисълта си. Още втората година на нашата дружба при един разговор Любомир ми каза, че аз в духовния свят имам много богатство и че той като от мина копае от мене. Аз не можех да разбера по какъв начин го прави, какво взема, но понеже това ставаше без мое знание, това от окултно гледище не е позволено. Но аз тогава още бях готова на всяка жертва за него.

         Когато между мене и Любомир имаше някакви недоразумения и аз се измъчвах, не отивах за помощ при Учителя, затова винях само себе си. Един ден пред нашата барака на Изгрева, в която живеехме трите стенографки, беше дошъл Учителят, имаше и други сестри освен нас трите. Учителят се приближи при мене и ме попита: „Какво има Еленке, какво те мъчи?" Като ми зададе този въпрос той малко се отдалечи от групата, аз тръгнах с него и му казах: „Учителю, много е груб с мене" Учителят ми заговори с много благост и кротост, със съчувствие и аз заплаках горчиво пред него. Той ми говори дълго тогава, че аз си блъскам главата в стената, но по този начин няма да разреша въпроса. Както мухата, която се блъска в стъклото на прозореца не може да излезе през стъклото, аз за да изляза трябва да намеря изхода. Говори ми за Божията Любов, която може да ми помогне при всяко трудно положение в живота и която може да разреши всички въпроси. Учителят ми говори дълго. Аз се чувствах, че съм в едно безизходно положение и бях много наранена, но той успя да влее лъч на светлина в мен, в мрака, в който бях затънала. Видя ми се, че има изход, че не е толкова безнадеждно. След този разговор у мене остана една надежда. След това аз имах много разговори с Учителя, в които той ми даваше светлина и помагаше за да мога да изляза от положението и при това много мило и с чувство на обич. Това ме облекчаваше, но аз след време пак изпадах в противоречия, които ме терзаеха.

         Аз исках да живея чист живот. До срещата си с него живях хубаво, доволна и радостна, но след като той ме въведе в живота на плътта и той започна да живее по стария начин както ми беше разказвал, аз разбрах грешката си, защото вярвах, че той като следва учението на Учителя ще промени живота си. И аз видях заблудата си. Разбрах, че не съм познавала себе си, защото мислех, че мога да бъда господар на чувствата си. Но тези сили, които се събудиха след като направих тази връзка, аз не можах да бъда господар над тях. Те ме завладяваха със сила, на която аз нямах друга да противопоставя.

         При един разговор Учителят ми каза, че влюбването е циментена каша, в която човек свободно туря крака си, но когато кашата се втвърди, вече не е свободен. Аз бях в това положение. Мъчно ми беше да се разделя. Учителят ми казваше: „Трябва дълго време да се чука, да се кърти, докато човек се освободи". В този период на обърканост и на безизходица, аз много плачех. Плачех, защото бях безсилна, защото не можех да се отделя. Аз бях с така опънати нерви, че най-малкото нещо дори и от поглед можеше да ме разплаче.

         Веднъж при един разговор Учителят ми каза: „На плачеш само ти, но плаче и момата, която е живяла преди тебе в стаята". Тогава аз живеех в къщата на втората си майка и нищо не знаех кой е живял преди мене там. Аз отидох вкъщи и попитах втората си майка кой е живял преди мене в стаята. Тя ми каза: „Зълва ми". Попитах я: „Къде е тя?" Тя ми каза, че се е поминала. Това ми направи силно впечатление. Отде можеше да знае Учителя за момата, която е живяла преди мене в стаята. Аз не познавах духовните възможности на Учителя. За пръв път се срещнах с такъв случай. Абсолютно изключено беше той да е разбрал отвън, някой да му е казал. Следваше да мисля, че Учителят вижда духовно. Друга възможност нямаше. Говореше се в Братството, че Учителят вижда, но аз нямах никакъв случай дотогава. А при това положение не можеше да се допусне друго, освен че Учителят вижда.

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
×
×
  • Create New...