Jump to content

III. КАК СЕ ПОДГОТВЯШЕ СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ ЗА ПЕЧАТ?


Iskri4ka

Recommended Posts

III. КАК СЕ ПОДГОТВЯШЕ СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ 

ЗА ПЕЧАТ?

         Е.А.: Искам да обясня как стана записването и дешифрирането на беседите от нас, трите стенографки. Ние трите едновременно записвахме всичко, което Учителят говореше. Дешифрирането на беседите и лекциите бяхме си разпределили помежду си. Паша дешифрираше неделните беседи. След като се отвориха школите, Паша продължи да дешифрира неделните беседи. Ние двете със Савка си разпределихме школните лекции. Съборните беседи пак си ги разпределяхме помежду си, по споразумение. Всяка беше готова да дешифрира Словото на Учителя без разлика дали са неделни, дали са школни или Утринни слова. Утринните слова Учителят започна да ги държи от 1930 год. Работата за дешифрирането на Словото на Учителя сме разпределяли помежду си с пълно разбирателство и съгласие. Ако някоя от нас е изказвала предпочитание да изработи една лекция или беседа, винаги другите с готовност се съгласяваха. За да има ред в работата, ние разпределихме Словото на Учителя на отдели: Неделни беседи; Школни лекции; Съборни беседи; Планински беседи; Утринни слова; Извънредни беседи; Беседи говорени от Учителя на братските празници - на 22 март, на Петровден; Беседи на сестрите; Беседи държани на Младежките събори; Беседи на Класа на Добродетелите; Беседи на ръководителите; и при други някои случаи. Това са така групирани беседи. Всяка от нас имаше тетрадка за всеки отдел. Например, когато Паша дешифрираше неделните беседи, тя вземаше своята тетрадка, в която са записани неделните беседи, като вземаше и тетрадките на Савка и моята тетрадка, в която също бяха записани неделните беседи и по трите тетрадки дешифрираше беседата. Значи всяка от нас вземаше при дешифрирането тетрадките и на трите ни, в които беше записана беседата или лекцията, която трябваше да се дешифрира. За извършената работа всяка отговаряше пред своето собствено съзнание. Никакъв контрол нямаше. Имаше пълно доверие и съзнателна работа от всяка една. Ние бяхме приели да дешифрираме Словото и го вършехме с чувство на отговорност. Ако е имало някога нещо пропуснато да запишем, така са били вътрешните възможности и условия, при които сме работили. Всяка е направила това, което е могла, всяка се е старала да предаде точно това, което Учителят е казал. Ние при дешифрирането не правехме никакви поправки, никакви корекции. Когато беседите се готвеха за печат Паша е правила известни промени.

         В.К.: Промените, които тя си прави по свой образец.

         Е.А.: Да, да.

         В.К.: Въпрос: Вие били ли сте съгласни с тези промени?

         Е.А.: Учителят беше, който решаваше тези въпроси. Това беше Негово Слово.

         Понякога се е случвало със Савка, с Паша или брат Боев да дешифрираме още някоя беседа, за да уточним да не би нещо да е пропуснато. Веднага съм виждала, че еднакво сме записвали. Рядко е имало да се пропусне някоя дума, която може би не е чута. Когато записвахме Словото, когато не чуехме някоя дума или не сме я разбрали, за удобство оставяхме празно място, като при дешифрирането да потърсим в други тетрадки, за да попълним изпуснатото. Аз казвам тези дреболии за изяснение. Затова заявявам, че при дешифрирането не сме правили никакви поправки. Дали сме го така, както сме го чули. С това не искам да кажа, че ние сме безпогрешни. Може да сме допуснали някои грешки, може да сме допуснали да пропуснем някоя дума, защото не сме чули или защото не сме успели да запишем. Но това са редки случаи, това са малки пропуски, които всеки може да направи. Още повече, че при коректорската работа на Паша, при редактирането и стилизирането на Словото на Учителя, тя почти Го преразказваше. Но винаги се стараеше да даде точно това, което Учителят е казал.

         В.К.: При това преразказване се дава възможност за промени. Сега ги виждаме, че ги има.

         Е.А.: Е, правеше го. Сега, аз не мога да кажа нищо затова. Аз не мога да се произнеса затова.

         В 1923 год. за пръв път Учителят говори в собствен салон на братството на ул. „Оборище" № 14. Малко повече от пет години братския живот протече там. Първият Младежки събор се проведе там. Всички братски празници прекарахме в салона с песни и разговори за общ живот. Учителят живееше на ул. „Опълченска" № 66. Оттам идваше на събранията с трамвай. По това време Той ходеше пеша и на Изгрева. Само приятелите, които Го канеха на обяд или вечеря вземаха файтон за Учителя, за да Го заведат в домовете си. Учителят не е изисквал никога нищо за свое удобство. В същото това време Изгревът се устройваше бавно. Някои приятели си бяха закупили места и бяха си направили жилища. Все дървени бараки. Учителят съветваше да си правят дървени бараки, защото дървото е жив материал, макар и отсечено. През пролетта и лятото отивахме да посрещаме изгрева на слънцето, после слизахме в града за беседа. Школите ставаха вечер от 7 до 9 часа. На тях Учителят идваше от ул. „Опълченска" 66. Всичко вървеше така до 1926 год., когато Учителят каза, че съборът ще се проведе на Изгрева. На Изгрева нямаше нищо построено общо за всички. Имахме само полянката и другите братски места, на които впоследствие се построиха салона, мястото на братската градина. За уреждането на съборите се донесе една част от инвентара от търновските събори, който беше необходим тук за уреждането Му. Розоварите за чай, за закуска и вечерите, казаните за готвене за обед. Винаги на събора всички се хранехме общо - закуска, обед и вечеря.

         Когато Учителят каза, че съборът ще се проведе на Изгрева, на нас стенографките Учителят ни каза да се настаним в празното място сред боровата горичка, от северната страна, на поляната. Това място имаше форма на полукръг. Като северната страна беше права, а южната кръгла. От всички страни имаше пейки, като южните бяха в кръгла форма. Това място отвсякъде беше заградено с борчета, толкова гъсти, че не можеше да се мине между тях, защото клоните бяха до земята. Имаше само една пътека, където клоните бяха изсечени и до която можеше човек да мине. Ние с Паша си пренесохме по две одеала и спяхме направо на пейките. Савка имаше походно легло. Наредихме си на масата, която Учителят ни даде, тетрадките и другите книжа, купихме зебло, с което заградихме отвсякъде около пейките, заковахме зеблото с летви, оставихме само място за врата и така вече ние имахме стая, подслон. Отгоре нямаше покрив, но само едно платнище на една малка част от покривът. Беше лятно време, можеше да се спи на открито. Все пак това беше като привилегия, защото иначе трябваше да идваме от града. За Учителя имаше построена една палатка върху дървен под, в която имаше легло, маса и стол.

         Още първият ден на събора през 1926 год. стана един малък инцидент. Ставаме сутринта на изгрева, отиваме да посрещнем слънцето, Учителят Го няма. Той останал да спи в града, а сутринта като дошъл на Изгрева, целият Изгрев бил заграден с полиция и никого не пуснали да влезат. Ние бяхме в недоумение, щото знаехме, че е взето решение от властите за събора. Но враговете не спяха, каквото можеха да пречат - пречеха. Разтичаха се няколко души приятели и до обед работата се оправи. Учителят дойде на Изгрева и държа първата беседа на поляната. Всички насядахме на тревата, Учителят имаше само стол и масичка. Ние стенографките седяхме на тревата и пишехме на коляно. На поляната Учителят държеше беседите си. Там правехме гимнастическите упражнения. На обед там се хранехме. Целият братски живот се проявяваше само на поляната. При такива условия прекарахме всичките съборни дни. Накрая на събора през нощта заваля кратък дъжд и понеже нямахме покрив ние скочихме да си приберем тетрадките, за да не се намокрят и ги скрихме под платнището.

         В пролетта на 1928 год. Учителят започна да държи беседите на Изгрева. Станала е някаква нередовност при прехвърлянето на имотите и братството загуби салона на ул. „Оборище" 14. Като започнаха беседите на Изгрева, нашият „Параход" се постегна и се приспособи за живеене. Замениха зеблото с дъски, сложиха под, направи се покрив от ламарина, като се остави един прозорец за осветление на покрива. Отвътре го облицоваха с шпертплат и така стана прилична стая за живеене. В нея прекарахме трите стенографки цели четири години общ живот. Заедно спяхме, заедно се хранехме. Всяка работеше своя дял от работата. Покривът на тази стая, поради заоблената южна стена беше и той заоблен и понеже покривът беше заоблен приличаше на параход обърнат нагоре с дъното, който се движи по небето мислено. Паша го нарече „Параход" и това си остана до края. Тя обичаше да кръщава. До 1928 год. всяка от нас живееше при семейството си. И когато се направи „Парахода" годен за живеене, ние се преместихме да живеем там. В 1926 год. след събора се направи една стая за Учителя, в която Той остана да живее още същата година. За беседите служеше салона на ул. „Оборище" 14. На следващата година -1927 се направи големия салон за събора, който стана пак на Изгрева. Но беседите Учителят продължи да ги държи на ул. „Оборище" 14 до 1928 год. Целият братски живот се прехвърли на Изгрева.

         Ние трите се настанихме в „Парахода". Паша беше на северната, права стена. Савка взе западната стена и тя беше права. За мен остана южната кръгла стена. Всяка се приспособи както можа. Всяка от нас имаше легло, стол и маса. Имахме един долап за беседите, които изработвахме, една етажерка, на която си държахме съдовете за хранене. Зиме се отоплявахме с пернишка печка. Всичко беше скромно, но вътрешният ни живот беше богат. Учителят ни посещаваше често. В първите години нямаше братски стол. Ние трите се хранехме заедно. Сами си приготовлявахме храната на примус. Често Учителят ни даваше продукти да сготвим обяда и Той идваше да се храни с нас. Друг път пък като приготвим обяда искаше да Му занесем в стаята Му, за да се нахрани. Когато се установихме да живеем заедно на Изгрева, Учителят започна да ни дава известна сума, която трябваше да употребим за нуждите си. Ние я употребявахме само за прехрана. Не си спомням как стана, но тази сума беше у мене. Дали Учителят ми даде на мене парите или защото аз най-често се грижех за приготовлението на храната, затова тази работа за мене беше лесна и с лекота я вършех. Паша се занимаваше с редактирането на беседите, на Савка готвенето много не й лежеше и някак естествено стана най-често аз да се грижа за готвенето, приготовлението на храната. В началото на общият ни живот Учителят ни даваше продукти и обща сума за нуждите ни. Като се отвори столът, Учителят искаше да се храним там и ние отивахме там да се храним. Хранехме се общо всички братя и сестри от Изгрева, които желаеха да посещават стола. По едно време на всяка от нас ни даваше отделно сумата, с която трябваше да се храним в стола. По-късно Учителят почна да дава по една сума на всяка една поотделно.

         В.К.: За да разполага всяка както си иска. Това заплата ли беше?

         Е.А.: Не, Той ни даваше само за прехрана. Той не ни даваше заплата за нужда, въпреки това някои хора пак им се виждаше, че много ни се дава, но човешкия свят е такъв.

         В.К.: По колко ви даваше?

         Е.А.: Даваше ни различно, според както вървяха. Когато бяха най-евтини парите ни даваха по 500-600 лв. Това бяха най-евтините.

         Животът ни в „Парахода" беше интензивен. Първото нещо беше, че Учителят беше често при нас. Естествено Той се интересуваше от работата ни. А Той идваше и искаше да Му прочетем беседата, която е държал и така, в такива случаи ние Му задавахме много въпроси свързани с това, което ни е говорил. Питахме как трябва да разбираме някои въпроси и някои положения в беседата. Той с готовност винаги ни е изяснявал. Учителят винаги беше разположен и готов да поясни всеки въпрос, който ни интересуваше. Може би Учителят направи един опит като ни постави и трите да живеем заедно. При такива условия, за да види как ще се проявим. Правило ми е впечатление, че Той следеше вътрешното ни състояние на всяка една. Като идваше с това Той поддържаше нашето будно съзнание. Неговото присъствие респектираше. Всяка се стараеше да се прояви добре). Всякога, когато е идвал, ние сме се радвали. Самото Му присъствие действаше благотворно на нашите вътрешни състояния. Атмосферата, която носеше със себе Си беше силно озонирана и ние я чувствахме като някаква невидима ласка. Аз съм чувствала, че Неговият поглед прониква целият ми вътрешен живот, че всичко, което става в мене е видимо за Него. Много естествено е, тогава човек да се контролира, да следи не само какво прави, но и каквото мисли. Като идваше Учителят при нас, Той следеше състоянието на всяка една от нас. Когато забелязваше, че някоя е загрижена или натоварена с решаването на някои въпроси, Той естествено загатваше нещо, което ще бъде от полза за да й помогне. Даваше някои примери, с които да уяснят въпроса. По такъв начин Той поддържаше духа в трите ни с внимание и грижа. Във всяка една от нас виждаше и често си казвахме, че Учителят е дошъл за едната или за другата. Ние трите бяхме Негови работници. Той и трите ни е приел да помагаме за изработване на Словото Му. Естествени бяха грижите и вниманието, които ни даваше. Той беше най-добрият работодател, който човек може да има някога на земята. Оставяше ни свободни да работим със съзнание, без каквото и да е ограничение или изисквания. Той държеше ние съзнателно да работим и това всяка една от нас правеше според своето вътрешно разбиране и разумно употребяване на свободата, която Той ни даваше. Ние трите бяхме с различни характери, от различна обществена среда. Пък дори и народностно различни. Паша беше рускиня по баща и по майка българка. Савка беше по майка германка, а баща македонец. Аз бях македонка по баща и по майка, за което Паша често се шегуваше като ми казваше „чистокръвна македонка".

         В.К.: Вие как се възприемате сега, като българка или като македонка дошла в България?

         Е.А.: Българка. Аз съм българка бе. Българка съм.

         В.К.: В сегашната епоха след 1903 год. българите разбират, че като се каже Македония знаят, че това е етнографска и географска област населена с българи. Но онези там в Македония по друг начин разглеждат нещата. Те са македонци, но не са българи. Та сега какви сте?

         Е.А.: Е, то е вече един спор политически, който стана. То е политическа работа това, което стана.

         В.К.: Но вие се възприемате като българка.

         Е.А.: Аз съм си българка. Българка съм. Майка ми ми е казвала „Бугари сме керко!" т.е. българи сме щерко.

         В.К.: Този въпрос е много важен. Защото утре ще дойде някои и ще ми каже: Елена Андреева е македонка, а не е българка.

         Е.А.: Не, казвам ви. Не, бугари сме, майка ми така ми е казвала, щото ние не казваме българи-македонци, а бугари. Колко пъти ми е казвала: „Бугари сме керко!"

         В.К.: За мен това е много важен въпрос. А за вас е още по-важен.

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
×
×
  • Create New...