Jump to content

XI. БЕЛЕЖКИ КЪМ ЗАПИСВАНЕТО СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ-2


Iskri4ka

Recommended Posts

 

         В.К.: Четем: „В началото на 1922 год. Учителят отвори Школите -Младежкия клас и Общия клас. Двете със Савка си разпределяхме работата".

         В.К.: Сега Савка какво правеше тя.

         Е.А.: Виж сега какво: нали имаме две беседи, три на седмица. Три беседи на седмица.

         В.К.: Младежки, Общ и Неделни беседи.

         Е.А.: А две сме. Едната една седмица взима, другата другата седмица взима. Така си разпределяхме.

         В.К.: Ама как? Едната от вас едната седмица стенографира на Младежкия, другата на Общия или как?

         Е.А.: Не, ние едновременно пишехме и на Общия, и на Младежкия и редовно пишехме всичко. Беседите ние ги пишехме, дешифрирахме ги така, а после при дешифрирането взимахме стенограмите на трите и който дешифрираше, то ги четеше трите стенограми.

         В.К.: Въпросът тук е, че вие си разпределяхте работата със Савка.

         Е.А.: Със Савка.

         В.К.: Точно ме интересуваше кой какво прави.

         Е.А.: Спомням си. Първата година Паша писа Младежкия клас, първата година. Втората година мисля, че е Савка.

         В.К.: Какво писа пак.

         Е.А.: Не, тя смени втората година.

         В.К.: Да.

         Е.А.: И после вече остана на Младежкия клас да стенографира Савка, Паша - неделните, аз - Общия клас.

         В.К.: А, така си разпределихте работата.

         Е.А.: Ние си разпределихме за удобство.

         В.К.: Да, за удобство. Сега четем: „Първите две години лекциите на Младежкия клас Учителят ги държеше в къщата на сестра Маркова, където имаше класна стая, в която е провеждала курсовете си по френски език".

         Е.А.: Да.

         В.К.: Сега къде беше по това време при Маркова, когато сте били, къде беше Младежкия клас и Общия клас?

         Е.А.: Общия клас беше в „Турнферайн", а Младежкия клас беше в курса на Маркова.

         В.К.: Значи Младежкия клас е при Маркова, а Общия клас в „Турнферайн". А, неделните беседи и Общия в „Турнферайн".

         Е.А.: Да.

         В.К.: Така.

         Е.А.: Ама виж, аз съм била много така точна тук.

         В.К.: Точна си, точно сега аз искам затова тука някои допълнения нали, да се запълнят тези неща.

         Е.А.: Аз самата исках да дешифрирам, но понеже Паша беше много чувствителна на тая тема и пак ще разбере, че правя опити и за да не я засегна не го направих.

         В.К.: Четем: „В 1925 год. съборът стана в Търново. Той беше голям събор. Имаше повече от 1000 души". Това е. И защо се затвориха съборите в Търново?

         Е.А.: Съборите в Търново: в 1922 год. събор имахме. В1923 год. нямахме събор. В 1924 год. е в София.

         В.К.: Да. 1925 год. стана.

         Е.А.: А вижте защо.

         В.К.: След това си остана само в София.

         В.К.: А защо се прехвърлиха съборите?

         Е.А.: Учителят каза.

         В.К.: Сега аз съм чувал, че владиците са направили някакво прошение там, събирали са подписи от гражданите в Търново, да не се събират дъновистите повече в Търново.

         Е.А.: Може да са правили владиците всичко, ама както виждаш, но не беше само от владиците. Виж какво чух аз, някой казал: „Да беше събор, а беше сбор".

         В.К.: Там.

         Е.А.: Да. А пък от Невидимия свят забраняват съборите за тая дума. Така го знам аз.

         В.К.: Значи само за тази дума „сбор" и Учителят го спира.

         Е.А.: Сега, казвам ти. Така го знам.

         В.К.: Четем: „След като се отвориха Школите, Паша пожела да продължава да дешифрира неделните беседи. Тя взе неделните, ни двете със Савка си разпределихме Школните лекции".

         Е.А.: Школните лекции.

         В.К.: Савка какво дешифрираше?

         Е.А.: Младежкия клас, аз Общия клас.

         В.К.: По този въпрос така. Какво казваш?

         Е.А.: Аз виж какво, не съм правила въпроси за коя да бъде. Аз казвам си, които беседи са това, аз съм длъжна да работя и толкоз.

         В.К.: Четем: „Ние при дешифрирането не направихме никакви поправки, никакви корекции".

         Е.А.: Да.

         В.К.: „Когато беседите се готвеха за печат, тогава Паша е правела известни стилови промени".

         В.К.: В какъв смисъл?

         Е.А.: Е сега, ами какво да кажа. Ами как да го кажа?

         В.К.: Да.

         Е.А.: Аз съм го казала стилови, за да не бъде така грубо. Да.

         В.К.: Четем: „Още повече, че при коректорската работа на Паша, при редактирането и стилизирането на Словото на Учителя тя го преразказваше, като винаги се стараеше да бъде точно всичко казано от Учителя".

         В.К.: Сега аз пак не можах да разбера, сега това преразказване и това прередактиране и изнасяне. Нали ти даваш пояснение, че стила на Учителя е бил много такъв обстоятелствен, нали, дълги изречения и т.н. Сега тя нали ги прави по-стегнати, изнася същата мисъл и т.н. Сега тя как го възприема това нещо, възприема, че Учителят с неподходящи думи ли се изразява.

         Е.А.: He.

         В.К.: Или от гледна точка на по-добро, правилно изнасяне.

         Е.А.: По-правилно изнасяне на нещата. Да. Учителят си говори както си говори. Паша иска, виж сега, понеже в ония времена много хули, кал беше нахвърляно срещу Учителя, много приказки и Паша се стараеше да даде по-приемлив вид на Словото, защото ще го обвинят, че говори и пише просташки. Това е причината.

         В.К.: Говорим затова, как се записваше Словото на Учителя Беинса Дуно. Стигнахме дотам. Кажи сега в случая Паша.

         Е.А.: Паша, понеже в оная епоха в първите години много атаки имаше срещу Учителя, срещу Словото, много атаки от външни лица, критики. И Паша, тя искаше да представи Словото в най-хубава форма, за да не излиза просташко, да не излиза така. Не, че Учителят говореше просташко, но Учителят говореше повествувателно. Така беше при Учителя.

         В.К.: И тя се стараеше да го направи.

         Е.А.: В хубав български език.

         В.К.: Сега може би цялата нейна коректура и преразказването е от тези съображения.

         Е.А.: От тези съображения.

         В.К.: Не затова, че иска да коригира непременно Словото.

         Е.А.: Не, в никакъв случай. В никакъв случай и с двете ръце говоря. Паша не искаше да коригира, Паша искаше да представи Словото в най-хубава форма.

         В.К.: Езикова форма.

         Е.А.: Езикова форма, да.

         В.К.: Онзи български език, който е официалният. Официалният български език. И сега погледнато тогава, онези, които са стенографи покрай Учителя тогава са образовани, с висше образование.

         Е.А.: И тримата.

         В.К.: И ти си с философия, Савка с философия, брат Боев-учител, той също е завършил висше образование, Паша - химичка т.е. онези, които се занимават със Словото всички са с висше образование, образовани на оня етап през онова време.

         Е.А.: Да, разбира се.

         В.К.: По тоя въпрос, толкова.

         Е.А.: Абе разбира се, че сме, сега дати кажа, пък не сме били простаци.

         В.К.: Това нещо е много интересно.

         Е.А.: Да.

         В.К.: То ще има след време да се върти тая плоча със столетия, да знаеш.

         Е.А.: Ха, ха, ха.

         В.К.: Със столетия, аз разпитвам затова и след време хората ще се чудят, бе как си отишъл да я питаш? - Ей, така. Ами какво беше направила? - Ами седнала на кревата, подпряла се, аз гледам през прозореца, понеже се крия, да не дойде някой посетител да ни завари, питам и разпитвам. Ще питат как е било точно.

         Е.А.: Ха, ха, ха.

         В.К.: Да знаеш. Затова разпитвам. Разпитвам. И това ти подчертавам.

         Е.А.: В 1923 год. за пръв път Учителят говори в собствен салон на градската улица „Оборище".

         В.К.: На „Оборище". На ул. „Оборище" № 14 от 1923 год. до 1927 год. Защо го загубихте тоя салон? Там са станали такива мошеничества?

         Е.А.: Нечестни работи, защото този брат, който беше предприемач.

         В.К.: Той е мошеник, предприемач е бил. И той изигра и Радославов.

         Е.А.: И Братството.

         В.К.: Сега да не би да има друго някакво прегрешение на учениците, по отношение на Школата?

         Е.А.: He.

         В.К.: За да им се отнеме салона.

         Е.А.: Е, то вече е друг въпрос. Аз, то вече е от по-висше естество, аз не съм компетентна.

         В.К.: Значи дотогава, беше ваш, взеха го и край.

         Е.А.: Да.

         В.К.: А как сега, отнеха го и продадоха ли го, какво стана?

         Е.А.: Просто го опропастиха, взеха го.

         В.К.: Други го взеха.

         Е.А.: Не, хората, които се занимаваха с него мълчаха. Не знам как стана, не ни казваха на нас. Тези неща лично на мене не ми е казано. Аз само от чуто, каквото съм чула.

         В.К.: Вие тогава сте били млада. Млади сте.

         Е.А.: Кой ще казва на млади хора.

         В.К.: Възрастните приятели в ония години са били важни и недостъпни.

         Е.А.: Е-е, те авторитетни.

         В.К.: Вие сте млади момичета.

         Е.А.: После момичета още повече. Не сме момчета.

         В.К.: Момичета, ха, ха, ха.

         Е.А.: Ама виж, ние бяхме дешифраторите, ние бяхме стенографите, ние сестрите.

         В.К.: Да.

         Е.А.: Защото и трите сестри сме били и сме били работници при Учителя. И когато казали на Учителя: „Учителю, колко им плащаш?" Той казал: „Ами, Аз казва, те са и трите с висше образование, учителки са и трите, аз им давам само за хляба".

         В.К.: И те, нищо.

         Е.А.: Е, да. Толкоз. Ама така беше бе!

         В.К.: А те какво отговорили, нищо. Мълчат.

         Е.А.: Е-е мълчат, те вече малко са смутени, че Учителят ни защитава.

         В.К.: Вече казал висше образование и им дава само за хляба. И те вече замълчават.

         Е.А.: Ами чакай сега, ами ние не сме на служба. Ние, знаеш ли аз защо имам пенсия? Защото впоследствие, когато Антов започна да ръководи, тогава нали имаше работници братски, на тях им плащаха, но ние не бяхме по това плащане, на нас имаше отделен бюджет. Ама бюджет колкото за храната. И Той Учителят каза: „Аз им давам само за хляба". И когато аз казах на Учителя, когато завърших университета, викам: „Учителю, сега свърших университета, трябва да работя. Вие какво ще ми кажете?" „Е, като отидеш учителка ще имаш един хляб. И ние ще ти дадем един хляб". И Той ми го даде. Ама после ме изгони.

         В.К.: Ха! Защо те изгони?

         Е.А.: Учителят ме прати учителка.

         В.К.: То беше да си издържиш изпита.

         Е.А.: Урок ми беше.

         В.К.: Кога?

         Е.А.: Когато ме изгони Учителят.

         В.К.: Опит, задача, трябва да изпълниш една задача.

         В.К.: Сега тука разказвате за онази година 1926 - събора, когато е бил на открито.

         Е.А.: Да.

         В.К.: Значи 1926 год. на Учителя са сковали нещо отгоре като козирка да чете лекции.

         Е.А.: Да, само нещо над Учителя имаше, нещо, да.

         В.К.: Аз съм го виждал на снимките. И вие сега там бяхте си сковали нещо със зебло.

         Е.А.: А не, ние дето беше „Парахода" де, както го наричахме. Там имахме три легла, три, всичко по три, щото трите бяхме.

         В.К.: Да. Сега там дето вие си сковахте зебло и летви, там стана „Парахода впоследствие?

         Е.А.: Това беше „Парахода", да.

         В.К.: И там вече го построиха, оправиха го.

         Е.А.: После, не, какво го оправиха? Сложиха дъски само. Само дъски сложиха. Аз купих зеблото и го заковахме. А пък по зле. Ама то беше в по-късни години.

         В.К.: Четем: „Учителят имаше построена барачка върху дървен под, в която имаше легло, маса и стол. Дървена барака.

         Е.А.: Да, дървена. Дървена такава от летви, като стаичка нещо.

         В.К.: Като стаичка.

         В.К.: Военната блокада на Изгрева през 1926 год. срещу събора?

         Е.А.: Министърът на войната беше някакъв, не знам, не му помня името как се казваше, даде разрешение да си правим събора в 1926 год. Добре, ама поповете са нещо направили, ръчнали са нещо, сигурно са подплашили тоя, генерала нещо и така. И Учителят не идва на беседа. Някои бяха успели да се проврат между кордона на войската и ми казаха. Помня дойде една сестра и каза: „Еленке, полиция заградила целия Изгрев". И аз знаех, че имаме разрешение, но като отидоха приятелите при началството, поправиха го.

         В.К.: Четем: „Разтичаха се няколко души приятели и до обяд работата се оправи".

         Е.А.: Се оправи, да.

         В.К.: Кои бяха тия приятели? Не си спомняш.

         Е.А.: Начо Петров беше, Начо беше единият. После мисля, че и Методи Константинов ходи. И Методи ходи. Щото той беше в Пропагандата тогава.

         В.К.: Четем: „Като започнаха беседите на Изгрева нашия „Параход" се постегна и се приспособи за живеене".

         Е.А.: Да.

         В.К.: Значи сковаваното зебло впоследствие стана на параход.

         Е.А.: А не. Тогава аз извиках татко да помага, когато ни поправиха „Парахода". Виж сега, с дъски направиха, с шпертплат, така дъски и после с книга отгоре.

         В.К.: Да. Сега тук пишеш, че през 1927 год. почнали да правят големия салон за събора. За колко време го построиха? Бърже ли го построиха?

         Е.А.: За две недели. За две недели го построиха без прозорци, без стъкла.

         В.К.: През 1927 год. аз съм виждал снимки, как Учителят е в салона, чете беседа обаче без прозорци, без дограма.

         Е.А.: Е, да.

         В.К.: Той дава „Пътят на ученика" това е 1927 год.

         В.К.: Четем: „В началото на общия ни живот Учителят ни даваше продукти и обща сума за нуждите ни. Когато се отвори стол Учителят искаше да се храним там". Кога се отвори стола?

         Е.А.: Е не мога да кажа.

         В.К.: Колко години просъществува тоя стол? Той само за обед ли беше, за вечеря ли?

         Е.А.: Само за обед.

         В.К.: Само за обеди вие вече там се записвахте и ядяхте, а Той плащаше.

         Е.А.: Не, Учителят ни даваше парите.

         В.К.: Той ви даваше парите. Е.А .: Той ни даваше парите за стола и ни казваше, ще идвате в стола да се храните. Разбираш ли?

         В.К.: Да.

         Е.А.: Ще идвате в стола да се храните. Искаше да ходим в стола. В Мърчаево като бяхме, аз един път не отидох на един обяд и Учителят на другия ден ми казва: „Еленке, имаш отсъствие".

         В.К.: Имаш отсъствие.

         Е.А.: Да. Разбрах, че Учителят иска даходиме на стола. Ама знаеш ли какво, там имаше, да не казвам хората, които бяха, ще ти сипят само една лъжица леща и верно хляб достатъчно имаше тогава. Тогава беше купонна система, но имаше това. Ами ние, не ни стигаше яденето.

         В.К.: Е добре нямат ли да сложат две лъжици? Така го смятаха, малко количество правеха, така ли?

         Е.А.: Абе тези, които ръководеха, така го правеха, затуй.

         В.К.: Е, защо? За символично?

         Е.А.: Не за символично, знам ли защо? Не мога да ти кажа защо. Не съм питала.

         В.К.: Обаче малко количество, а вие сте млади хора, ами то е гладен човек.

         Е.А.: Ами гладна бях бе! Ама разбира се, аз затуй не отидох, два пъти ли мисля, че не отидох. Ами оставах гладна. А имам и други неща. Не отидох, не знам колко пъти. Най-много два пъти беше. И като ми каза Учителят така рекох, че трябва да се ходи на общ обяд.

         В.К.: Той, Учителят гледа вероятно идейната страна на нещата.

         Е.А.: Е, да.

         В.К.: Идейната страна на нещата.

         Е.А.: Не, не искаше да се отделяме.

         В.К.: Колко пари ви даваше?

         Е.А.: А, когато бяха вече бомбардировките, тогава Учителят ни даде по десет хиляди на трите. Ама за целия сезон беше.

         В.К.: Четем: „Съборът през 1926 год. е на открито в София, в 1927 год. в салон без прозорци, през 1928 год. само за софиянци". Така ли?

         Е.А.: Само кое?

         В.К.: В 1928 год. събора? Тогава не са позволили приятелите да идват от провинцията.

         Е.А.: Май така беше. Не, тези, които дойдоха на Рила, слезнаха в София, бяха на Изгрева, не ги засегна блокадата, останаха. А другите.

         В.К.: Не ги пуснаха.

         Е.А.: Не ги пуснаха.

         В.К.: От самите гари ги връщаха обратно, не им позволяваха да дойдат на Изгрева.

         Е.А.: А не, то беше онази година, когато забраниха събора на Изгрева. Ето защо. На следващата 1929 год. отидохме за пръв път на езерата.

         В.К.: Как летувахте на Боровец през 1922 год.?

         Е.А.: Беше същата година, когато Братството летува в Горското училище в Боровец. Това е в Чам Курия-1922 год.

         В.К.: Там съм виждал, че има беседи, пише четено в Чам Курия.

         Е.А.: Чам Курия, да.

         В.К.: И вие там, в горското училище всички спяхте.

         Е.А.: Не, аз не отидох. Аз отидох само на екскурзията, защото аз нямах пари. Бях студентка, баща ми не ми даваше, бях в Братството и той намираше, че съм се заблудила, както говореха другите хора, както на него хората му говореха. А той когато, баща ми отиде да чуе Учителя все ми вика: „Ленче, Той много хубаво говори, какво, в туй няма лошо". После друго рече: „Ами Той на светец прилича".

         В.К.: На светец прилича. Сега през 1922 год. летувате в Горското училище. Те там спяха, ядяха там.

         Е.А.: Да, да, хранеха се, всичко. Ами колкото един сезон беше.

         В.К.: Тогава не са се качвали нагоре.

         Е.А.: А, качвахме се.

         В.К.: На Мусала.

         Е.А.: На Мусала се качвахме тогава. Първата екскурзия обща беше тогава. А Учителят беше пратил хабер, на еди коя си дата в цяла България, които искат, ще има обща екскурзия за Мусала. И от цяла България дойдоха приятели кой откъдето си беше и всички се събрахме и бяхме 400 души.

         В.К.: Сега това е, става въпрос за Чам Курия и след като свършва летуването в Чам Курия в Горското училище тогава се качвате нали на общата екскурзия.

         Е.А.: Общата екскурзия, чакай! Не в Чам Курия. В Чам Курия лекциите се държат като се върнахме.

         В.К.: Като се върнахте от екскурзията.

         В.К.: Ама първо кое беше? Лекциите ли бяха или?

         Е.А.: Е, първо отидохме на Мусала.

         В.К.: На Мусала и след като се върнахте.

         Е.А.: След като се върнахме две беседи държа в салона на генерал Стоянова. Да, в салона на генерал Стоянова. Във вилата на генерал Стоянова, там държа лекциите.

         В.К.: А в Горското училище?

         Е.А.: В Горското училище нямаше нищо.

         В.К.: Щото аз съм чел, пише държана в Горското училище в Чам Курия беседата.

         Е.А.: Не, не.

         В.К.: Значи във вилата на Стоянова беше.

         В.К.: Там е държана.

         Е.А.: Там е държана.

         В.К.: Спяха в Горското училище, така ли?

         Е.А.: Другите братя бяха всичките в Горското училище.

         В.К.: Да.

         Е.А.: Но понеже аз тогава нямах възможност, леля Гина ме прие тогава при нея.

         В.К.: Къде?

         Е.А.: Ами да спя една нощ. Къде ще остана сега? Учителят ще държи беседа, аз трябва да стенографирам.

         В.К.: Няма къде да спиш.

         Е.А.: Ами няма сега къде да спя, както беше. Но пояснение е това сега.

         В.К.: Ама пояснение към това. Аз питам и ти даваш пояснение.

         В.К.: Четем: „През 1935 год. в тази година през ноември Учителят даде една задача. Нарекохме я „Задачата за левчетата". Сега по какъв начин се отпечатаха, се събираха средства за печатане на беседите? Първо тука споменаваш за томбола. Паша дала томбола, вторият начин е с левчетата, трето някои от приятелите, възрастните даваха ли пари?

         Е.А.: След като Учителят даде задачата за левчетата, въпросът за беседите беше уреден. Разрешен. Защото всички си записаха нали, изпълниха си задачата, това е всеки ден по 1 левче. Ние бяхме към хиляда души, нали? Това са вече сума голяма. Паша не можеше да надвие, да се печата всичко.

         В.К.: Значи имахте средства.

         Е.А.: Да.

         В.К.: И по този начин се разреши въпроса.

         Е.А.: Така се разреши въпроса, да.

         В.К.: Значи по този начин.

         Е.А.: По този начин Учителят го даде.

         В.К.: Сега преди това аз съм виждал, че някои приятели финансираха отделни брошурки, по този начин. Други пък даваха на Учителя пари.

         Е.А.: На Учителя, да, да.

         В.К.: Различни етапи, но с етапа на левчетата приключи целия въпрос.

         Е.А.: С левчетата се реши въпроса за беседите и за печатането на беседите. Защото печатането заемаше много пари.

         В.К.: Сега тука четем: „През последните години по времето на Учителя печатането на беседите ставаше в печатницата на Славчо Славянски".

         Е.А.: Да.

         В.К.: Той колко беседи там напечати?

         Е.А.: А, не мога да ти кажа.

         В.К.: Щото ми казваха, че взимал много скъпо и са докладвали на Учителя и Учителят спрял да се печати при него.

         Е.А.: Не знам, не мога да ти кажа. Може и да съм чула, ама съм оставила да не го запомня. Работите при Славчо бяха малко по-иначе.

         В.К.: В какъв смисъл?

         Е.А.: Виж какво да ти кажа, е не знам, не ща да кажа повече. Малко така.

         В.К.: Комерчески ли бяха?

         Е.А.: Е, че имаше такива работи.

         В.К.: Щото ми разказаха, че са дали нали за печатане и като са докладвали на Учителя колко струва при чуждите печатари, а при него е скъпо, щото той търси печалба, нали? Учителят е спрял да печати при него.

         Е.А.: Може, това може.

         В.К.: А ти виждаш ли допълнително към тия неща.

         Е.А.: Е, какво дати кажа.

         В.К.: Мен ме интересува за печатането на беседи начина, какво, що и как.

         Е.А.: Вижте печатаха се, то винаги се печатаха беседите. След задачата с левчето въпросът беше решен. Виж колко просто даде Учителят. И едно левче нищо не струваше тогава, защото бяха евтини парите. Евтини пари беше.

         В.К.: По-нататък вървим и идваме до салона. Сега салона на Изгрева на колко души беше записан?

         Е.А.: На нас, трите стенографки.

         В.К.: Имате ли нотариален акт или нямате?

         Е.А.: Имахме.

         В.К.: Имахте нотариален акт. Така. Аз съм слушал много, чувал съм, аз заварих, мен са ми разказвали така: „Ами казва салона беше на името на Паша. Паша след време предпочете къщата и не иска салона и салона го взеха, къщата й остана".

         Е.А.: Не е така.

         В.К.: Сега така съм го чувал.

         Е.А.: Не е така.

         В.К.: Как стоеше въпроса?

         Е.А.: Въпросът беше следният: адвокатите казаха: „Ако властта иска да ви вземе имота, тя ще го вземе при всички условия. Затова, който има имот, да го запише на свое име, поне той да си го запази".

         В.К.: Като къщи.

         Е.А.: Като къщи, като въобще имот, като имот. Паша не искаше да запази нейния имот. Не го направи за да запази имота си, но защото адвокатите така казаха. И фактически така стана. След това мина едрата градска собственост през 1947 год. и прибраха салона, не целия. Знаеш ли, че остана само моята част.

         В.К.: Така ли?

         Е.А.: Защото аз нямах никакъв имот.

         В.К.: А Паша?

         Е.А.: Паша имаше имот. Тя си записа имота. Савка имаше имот. Тереза майка й записа имота. А само аз останах с моя дял на салона, понеже нямах друг имот.

         В.К.: И само твоята част остана.

         Е.А.: Само моята част остана. Най-после и нея взеха по друг повод.

         В.К.: Значи това, което казаха адвокатите стана.

         Е.А.: Стана, да. Така, че адвокатите бяха прави като дадоха такъв съвет. Защо сега хората ще си загубят имота?

         В.К.: И сега благодарение на този имот, впоследствие Паша го продава и се изхранва и се издържа.

         Е.А.: Ех, да. Тя знаеш ли, че ми предложи.

         В.К.: Да я гледаш?

         Е.А.: Не да я гледам, ами предложи да ми даде къщата.

         В.К.: Така.

         Е.А.: Само, че аз не приех.

         В.К.: Хубаво, не си приела раница на гърба си.

         Е.А.: Но защо ми е? Защо ми е сега. Ами имай предвид аз бях в това състояние вече. Аз не мога да ходя, че за къща ще мисля.

         В.К.: Сега по-нататък четем: „Довърших всички недешифрирани беседи, като ги диктувах на една сестра за да върви работата по-бързо".

         В.К.: Коя беше тази сестра?

         Е.А.: Любка.

         В.К.: Любка коя?

         Е.А.: Любка Хаджиева.

         В.К.: Тя жива ли е или си замина?

         Е.А.: Жива е.

         В.К.: Любка и тя ги пишеше, така ли?

         Е.А.: Аз й диктувах. Тя пишеше. Тя само пишеше на машина, а пък аз й диктувах. Знаеш ли, че 500 беседи съм издиктувала тогава?

         В.К.: Петстотин беседи, това не е малко.

         Е.А.: Ами не е малко.

         В.К.: За колко години ги направихте?

         Е.А.: За десет години.

         В.К.: Десет години.

         Е.А.: Ама вижте, за десет години колко болни съм гледала, други съм гледала, брат Ради два пъти го гледах по един месец в моята стая, работила съм така и обща работа.

         В.К.: Да, свършила си много работа. Стигаме до заминаването и изчезването на салона на Изгрева.

         Е.А.: Добре.

         В.К.: Сега тука съм си водил някои бележки, искам да запитам.

         Е.А.: Чакай, а така да не ми пречи на очите.

         В.К.: Искам да запитам някои неща.

         Е.А.: Питайте! Не са справедливи, когато обвиняват Паша затова.

         В.К.: Не, което казваш и което аз прочетох, и впоследствие както се развиха нещата с взимането на Изгрева и други неща, нещата на мене ми са ясни. И съветът на адвокатите е бил много правилен.

         Е.А.: Нормален, да.

         В.К.: Хора, които не са запознати с адвокатските правила, адвокатското изкуство, законите, те не могат да го разберат. Аз също бих постъпил по същия начин.

         Е.А.: Да.

         В.К.: Аз просто исках да разпитам, за да се изяснят нещата.

         Е.А.: Да, да. Абсолютно не беше така, както разправяха, че си предпочели къщите си вместо салона. Аз ти казвам. А пък после, не знам защо ни го взеха. А, заради данъка. Заради данъка моя дял го взеха.

         В.К.: Е те са решили да го вземат.

         Е.А.: А те разбира се, че ще го вземат. Власт е и толкоз. Кога власт не е взимала.

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
×
×
  • Create New...