Jump to content

І.2.ПОСЛЕДНАТА ПАНЕВРИТМИЯ С УЧИТЕЛЯ, НА ВРЪХ МУСАЛА - 22.VII.1940 ГОДИНА


Recommended Posts

2. ПОСЛЕДНАТА ПАНЕВРИТМИЯ С УЧИТЕЛЯ, НА ВРЪХ МУСАЛА - 22.VII.1940 ГОДИНА

Няколко дни преди 9 юли с.г., УЧИТЕЛЯТ повика двама ни с Неделчо Попов и пожела да организираме екскурзия до връх Мусала за няколко дни. Разговорът бе проведен в приемната. УЧИТЕЛЯТ бе кратък, делови и твърде сериозен. Най-определено Той отбеляза: „Това посещение на планината трябва да бъде образцово и хармонично. Ние отиваме на връх Мусала за работа и то твърде важна. Ще имаме среща с невидими същества - наши гости от ангелските йерархии и ще бъдат изяснени някои въпроси за воюващите европейски народи и поведението на нашата страна. Ето защо, това посещение на върха трябва да бъде твърде различно от обикновените разходки!"

 

Последва дълго мълчание.

 

Ние, двамата с Неделчо Попов, бяхме изненадани от много важната и отговорна задача. Въобще, както ние, така и голямото мнозинство в нашата страна малко бяха запознати с предстоящия международен трагизъм и затова много внимателно се вслушвахме в думите на УЧИТЕЛЯ. Без колебание и двоумение ние потвърдихме, че е по силите ни да организираме подобна задача и ще можем да се справим с възникналите трудности. Ами нали ние, неколцина приятели, години наред изнасяхме на свои плещи огромните Рилски лагери! Даже, в момента се почувствахме поласкани от привилегията и изразеното доверие на УЧИТЕЛЯ да организираме подобна важна екскурзия.

 

УЧИТЕЛЯТ побърза да прекъсне хода на подобни мисли и делово добави:

 

- Желателно е групата да не е голяма, защото ще се нощува на открито, на лагерен огън, без палатки. Първата вечер групата ще нощува на малката терасовидна полянка, над така нареченото „Велчово мостче". Тя е на половината път до хижа Мусала. Там ще ни чакате да дойдем ние - втората група с брат Боян Боев и Неделчо. След това всички заедно ще отидем до хижа Мусала. Там ще нощуваме и към полунощ ще тръгнем за върха. А после ще сторим това, което се нареди...

 

Както изложи плана на екскурзията, УЧИТЕЛЯТ спря погледа си на мен и каза:

 

- Ще можеш ли сам да се справиш с Паневритмията и с другите песни? Ти ще бъдеш сам. Други музиканти няма да дойдат. На върха ще изиграем Паневритмията с единствена цигулка!

 

Отговорих утвърдително, макар че за момент се посмутих. Приличах на студент, повикан на бърза извънредна сесия. Избор нямах. Приех. А УЧИТЕЛЯТ много добре знаеше, че владея музикалния репертоар, но при изпълнение обичам да се „опирам" на водещия цигулар, или пианиста, или да следвам общото пеене. А сега... на върха трябва да бъда солист!...

 

Освен това имаше една трудност - не познавах акустиката на върха. Разбира се, подобни мисли ме сполетяха и впоследствие.

 

Краткият и делови разговор с УЧИТЕЛЯ бе прекратен и ние с Неделчо излязохме от приемната твърде замислени, но уверени в себе си.

 

Последва разпределение на задачите.

 

Той - Неделчо, трябваше да подбере и покани приятелите, които ще бъдат ядрото на тази група и след това да организира пътуването на УЧИТЕЛЯ през следващия ден. В това отношение действително Неделчо бе най-подходящ. Неведнъж е придружавал УЧИТЕЛЯ и не веднъж Го е водил и на Мусала. Хижарят му е познат, а това улеснява задачата с настаняването - да се ползва стая, както за УЧИТЕЛЯ, така и за приятелите.

 

На мен се възложи задачата да осигуря автобуса за отиване и връщане, да поддържам музикалния тонус на групата и да изпълня Паневритмията на върха.

 

И двете основни изкисвания на УЧИТЕЛЯ бяха много основателни. Той познаваше характера на своята работа и знаеше до каква степен ние можехме да бъдем полезни, или даже неподходящи за даден случай. Общият братски живот бе изобилен в подобни добри и неприятни примери. Има приятели с избухлив характер, нетърпеливи и от най-малкия повод повдигат спор, а това внася раздвоение и дисонанс, които пречат за провеждането на отговорни задачи. А за случая, УЧИТЕЛЯТ настояваше подбраната група да бъде в хармонична върза. Тук Неделчо бе добрият психолог и той постигна своята цел.

 

На двадесети юли, сутринта, автобуса вече очакваше пътниците. Едни заемаха местата си, а други се сбогуваха с УЧИТЕЛЯ и брат Боян Боев, те бяха изпращачите.

 

Когато шофьорът потегли, забелязал радостното настроение, запитва:

 

- А можете ли да запеете някои песни?

 

Групата не зачака втора покана и запя с пълен глас: „Време е да вървим..."

 

Така, почти в музикално настроение, неусетно автобуса навлезе в пределите на Боровец и мотора замлъкна пред пътеката за връх Мусала, започваща от летовището Царска Бистрица.

 

На всички, посетили не веднъж Рилския първенец, е познат пътя до върха. Врязъл се дълбоко в долината, пътят дружи с буйните Мусаленски води. От край време пътеката е една и съща. Особено са примамливи онези места, където бистро струйните талази обилно заливат огромни камъни, заоблени от „меката" ръка на реката. От векове, тя по един и същ начин сигурно милва ръбатите камъни и притъпява тяхната острота. Но красотата си е красота и пътят си е път. А ние трябваше крачка след крачка да възлизаме все по-нагоре, към „Велчово мостче". Групата навреме спря пред тераската и се разположи на стан в обичайния стил. Млади, яки и силни братя подредиха огнище, сложиха малки чайници и всеки търсеше място за отмора и почивка.

 

Тук слънцето по-бързо се скрива, а когато настъпи нощният здрач, по-дълго се изчаква появата на големите и блестящи звезди. Долината е твърде дълбока, облесена много добре с борови и клекови гори.

 

Картината на лагерния огън е също така добре позната. Сухите клекови клони искрят в буйни пламъци и рисуват причудливи фигури на всички, които търсят нежната топлина в прохладната нощ. Летят искри. Играят светли отблясъци, носи се аромата на дим от клекова смола и така се редуват светлосенките, чак до утринните зари. Позаспалите се пробуждат, а тяхното място до огъня се заема от будуващите. Разговорите са тихи.

 

А те се прекъсват само от натежалите клепки и нуждата от сън.

 

През летните дни зората настъпва твърде рано. Но тук утрото позакъснява. Виждаме как съседните била са обагрени от първите слънчеви лъчи, а при нас все още е нощен хлад и продължаваме да се огряваме на тлеещата жар на топлото огнище.

 

Двамата с Борис Николов побързахме да се подготвим за слизане до Царска Бистрица. Ще посрещаме УЧИТЕЛЯ, брат Боев и Неделчо!

 

Освежителната почивка на тихата и ясна Рилска нощ подейства ободрително и на слизане ни позволи да се радваме на красивата долина, която бе вече позлатена от нюансите на слънчевите лъчи. Всякога на слизане окото по-добре обхваща природната красота, защото крачката е спокойна и съзнанието е облекчено от напрежението на изкачването.

 

За нас двамата най-голямата изненада бе момента, когато правихме последните крачки по пътеката, чухме сигнала на колата и за секунди автомобилчето спря пред нас. Чудесно съвпадение! Измерено и изчислено като на музикална партитура. Това не е ли хармония на съзнанията?

 

Подадохме ръка на пристигащите, целунахме десницата на УЧИТЕЛЯ и продължавахме да се възхищаваме на чудния миг - великолепно единение на „слизащи" и „възлизащи". Считам, че това е добре издържан изпит на точност и будност на съзнанията. Добро начало, за още по-добра и отговорна работа, за която бяхме тръгнали към върха.

 

УЧИТЕЛЯ запита за живота ни на тераската и каза: „Днес по обед ще сме там, а след това ще тръгнем за хижата."

 

Походката на УЧИТЕЛЯ бе отмерена и само от време на време се поспирваше, за да поведе разговор на геологическа тема, за огромните геологични промени на природата, още повече, че двамата братя Боев и Борис Николов бяха специалисти естественици. Вглеждайки се в това каменно писмо, Той подчерта: „Природата и сега продължава да изписва своите летописи. Тя описва не само своите дела, но изписва бъднини. Тя е очертала станалите явления, но продължава да очертава и не е трудно да се предвиди, как водите и други геологични явления ще снижат едни планини, а други ще извисят, така както нашият Мусаленски масив е издържал на тези силови промени и продължава да бъде център на възлови процеси. От ледниците и ледопадите по тези места няма помен, но тяхната обновителна сила е издълбала циркусите на Рилските върхове, където се синеят водите на днешните езера. В това отношение Рила е история, но Рила е и бъднина, но всичко това знание е изписано от писмото на каменопадите и бистро струйните води!"

 

Старателният при подобни разговори брат Боев успя да стенографира тези мисли, преди да продължим възлизането на стръмнините на прочутите „серпантини" на пътеката.

 

Неусетно, в приятен разговор, по време на кратък отдих, боровите гори останаха зад нас и навлязохме в сектора на клека, където е нашият „оазис", малката терасовидна полянка над „Велчовото мосте".

 

По-чутките и находчиви приятели дойдоха да посрещнат УЧИТЕЛЯ и най-дружелюбно Го поканиха в набързо подготвения планински стан. Разбира се, всичко бе готово - и свареният ароматен чай, и топлата картофена чорбица.

 

След отдих и добра почивка - големият кръг около огнището се подготви за обяд, в дух и стил на нашите общи Рилски обеди.

 

Не след дълго, раниците са наново на раменете и групата пое пътя към хижата. Предвидливият и разумен Неделчо побърза напред, да уреди нощуването на УЧИТЕЛЯ в определената стая на хижата и ни посрещна, за да сподели радостната вест, преди още групата да почне изкачването на последната стръмнина, наречена от туристите „Голгота".

 

Разбира се - хижарят - добър и гостоприемен, разпореди нощуването на приятелите по стаите, а те, успокоени от добрия прием, използваха най-свободно часовете и за отмора, и за разходка из езерния циркус. А тази хижа, по-скоро местността, преди още да бъде застроена, този каменен планински дом, в годините между 1920 и 1930 е била повод за редица екскурзии, станали исторически в живота на братството. Голямо мнозинство от последователи на УЧИТЕЛЯ, дни и нощи, в мъгли и студени дъждовни превалявания, без подслон, на открито, около горящи и димящи мокри клекове, загърнати само с платнище, или накъсано одеало, най-търпеливо е изучавало първите и начални връзки с планината. Това бяха годините, когато УЧИТЕЛЯ повеждаше братството по стръмните пътеки към физическата и духовна страна на този именит връх.

 

Подобна програма на школата ще остане завинаги като най-доброто предметно учение. От тези години е началото с вечната и нетленна зала на школата - Рилската природа.

 

Още в София, УЧИТЕЛЯ беше ни предупредил, че времето за почивка трябва да се използва разумно, защото към 3 часа ще се подготвим за възлизане към върха. Всички приятели, съобразени с общия план, настанени сравнително добре в хижата, заеха своите спални места.

 

Бях в стаята с няколко легла, между които едното до прозореца, с изглед към върха, бе за УЧИТЕЛЯ. Още при настаняването в стаята, Той бе необичайно мълчалив. А при други случаи разговорите с Него продължаваха до сред нощ. Тогава брат Боев изписваше бисери на мъдрост и мистика. Но тази вечер и ние бяхме тихи и внимателни. Всеки се подготви за уречения среднощен час. Дрямката ни споходи, а понякога напущаше клепачите ни. Обаче, погледът на будните долови безпокойството на УЧИТЕЛЯ. Той често припалваше електрическото фенерче, за да провери хода на часовите стрелки. Нощта навън бе тиха и спокойна. Но ето, че към 1 часа Той запали фенерчето и запита в полуглас будния до Него Неделчо: „Колко е часът? Преди бе 12, а сега пак 12?!"

 

Неделчо проверява своя часовник и Му нашепва: „Часът е 1, спрял е Вашият часовник"!

 

Успокоен от отговорът, Неделчо наново заспива, а УЧИТЕЛЯ се изправи и погледна звездната нощ, направи едно движение за поздрав и проговори шепнешком на непознат и неизвестен език.

 

Дочувах отделни фрази с интересно звукосъчетание на гласни и съгласни - за мен неразбираеми, но вероятно разбираеми за Този, с Когото УЧИТЕЛЯТ разговаряше.

 

Подобно на неверния Тома от Христовите дни, вгледах се в стаята за нечие посещение, обаче нямаше никой. Всички спяха, а разговорът продължаваше не повече от 15-20 минути, след което само вдигнатата ръка за поздрав бе неоспоримо доказателство, че „срещата" е приключена.

 

УЧИТЕЛЯТ след това посегна към одеалото и се загърна за почивка. Незабравима и паметна сцена на общуване на УЧИТЕЛЯ с незрими за нас същества!

 

Не след дълго, приблизително към 2 часа, фенерчето пак светна и към Неделчо бе поставен пак въпроса за часа: „Моят е все 12 часа!" Неделчо в просъницата си пак отговори: „Спрял е, защото не сте Го навили"! УЧИТЕЛЯТ повече не отговори, загледа се през прозореца и полегна наново на кревата.

 

Към 3 часа светлината на Неговото фенерче наново заигра из стаята, освети поотделно приятелите, които вече се бяха пробудили и тихо им продума: „Ще бъдем ли готови подир малко? А ти, Неделчо, пробуди приятелите в другите стаи и кажи им, че към 3.30 часа тръгваме за върха!"

 

Пъргаво, безшумно, без ненужен брътвеж, приятелите напускаха хижата и мълчаливи заизкачваха пътеката към върха. Мистично, нощно шествие от играещите светлини на електрическите фенерчета наподобяваше по-скоро видение, отколкото реалност. Сегиз-тогиз тишината бе нарушавана от някое търкулнало се камъче, бутнато от нестабилна стъпка. Видение на Богомилски времена!

 

Напред с УЧИТЕЛЯ бе Неделчо. Той носеше и Неговата раница, грижливо подготвена още от София от Савка Керемидчиева - стенографката на Изгрева. По средата на проточилата се верига бе нейде Борис Николов и брат Боев, а най-подире останах аз, да придружавам тези, които се движеха по-бавно. От край време, при общи екскурзии, винаги си разделяхме задачата за съпровода на приятелите. Това бе едно от поръченията на УЧИТЕЛЯ!

 

На зазоряване групите преминаваха през поточето от последното езеро, наречено „Окото", поизплакваха си още просънените очи и поемаха последните стръмни серпантини към върха.

 

Утрото завари почти всички готови да посрещнат първия слънчев лъч, който трябваше да се появи на съвършено ясния хоризонт. Красотата на зазоряването е мистична, а присъствието на УЧИТЕЛЯ на върха е Божествено явление.

 

Лумна първият слънчев лъч. Запя се в полуглас песента „Духът Божий", произнесе се „Добрата молитва", прозвуча и песента „фир-фюр-фен" и наново всички произнесоха молитвата „Пътят на Живота", след която като хармоничен акорд бе подет мотива „АУМ" - заредуваха се и други свещени формули, произнесени за първи път от УЧИТЕЛЯ, след което чухме кратко слово.

 

Слънцето бе изкачило небосвода, когато заиграхме първите шест упражнения. И ето, че настъпи и момента за Паневритмията - моят концертен изпит!

 

Въпреки прохладата на върха, настройката на цигулката ми бе добра.

 

Кръгът се оформи на немалката тераска на върха и УЧИТЕЛЯТ бе готов за първите стъпки на Паневритмията.

 

Изненадата от изпълнението за мен бе голяма - непознатата акустика на върха. Оказа се, че тя бе в известен смисъл звукова бариера само лично за мен. Цигулката ми звучеше добре и тоновете достигаха до играещите, без аз да мога да ги слушам чисто и ясно, както това е навсякъде другаде. Със сплашен трепет изпълнявах упражнение след упражнение, като повече се вглеждах в лъковата и пръстовата техника, отколкото в звучността на инструмента! След упражнението „Мисли, право мисли..." попривикнах с този акустичен феномен и продължавах да свиря с голямо внимание. Все пак успях да завърша Паневритмията, без да направя други грешки. Малко се поотпуснах преди дихателното упражнение с гамата, след като се убедихме, че инструмента не ми е изневерил т.е. струните не са спаднали!... Заключителното обливане със свещената формула извърших с дълбока въздишка и нескрита радост, че издържах концертния изпит на върха.

 

Когато протегнах ръка, за да целуна десницата на УЧИТЕЛЯ, Той ми каза: „Защо бе притеснен по време на свиренето?" - „Ами не чувах добре звука на цигулката!" - отговорих. „Ех, акустиката на върха днес бе особена - обратна. Ние слушахме добре, защото над нас имаше въздушен магнетичен похлупак, който направляваше звука към играещите, поради това ти не чуваше добре инструмента си! Но изпита мина добре!"

 

Финалът на Паневритмията се посрещна с облекчение от по-изморени-те приятели, на които все пак възлизането към върха, след кратка нощна дрямка, оказа своето влияние. Насядали на удобни и закътани между скалите места, те предпочитаха да си отдъхнат и с присвити очи да наблюдават ширналата се панорама.

 

Но групата бе освежена и от млади и силни приятели. Вместо почивка, те предпочитаха да проверят много от интересните изказвания на УЧИТЕЛЯ за онова, което се вижда и за онова, което не се вижда от обикновеното око.

 

Подобна група се зае да търси „Олтарят на Орфей" - една монолитна скална група, разположена на терасата, по-високо от второто Маричино езеро.

 

Други се отделиха встрани, малко на югозапад от върха, по посока на забранената вододайна зона в поречието на Лев - Искър, в лабиринта от скромни върхове, наречени „Скакавиците", да търсят новото убежище на невидимите същества - проводници на разумни сили и бъднини, за по-спокойна работа, след като Мусаленският циркус бе вече оживено обитаем като туристически обект. УЧИТЕЛЯ някога бе казал, че тези същества не могат да понасят безотговорното отношение на пришълците на върха и затова предпочитат

 

да се оттеглят там, където сега е забранената вододайна зона!

 

Едни приятели, снабдени с добър бинокъл, търсеха в далечните вериги от планински върхове нашия любим Молитвен връх, откъдето много често сме се възхищавали на могъщия купол на връх Мусала.

 

Между нас имаше и неколцина завършили в чужбина медицинските науки. Снабдени с портативен барометър анероид, джобен формат, те проверяваха атмосферното налягане и се опитваха да преизчислят височината на върха. В нашите среди бе известно изказването на УЧИТЕЛЯ за пременяващата се височина на върха, която често пъти достига невероятни размери -7000, 9000 и повече метри и затова направо поставиха въпроса, коя е базата за подобно изказване. УЧИТЕЛЯ им отговори: „Височините се измерват по барометричен път, по триангулачните методи на земемерите, но и по състоянието на електромагнитните вълни, носители на мисли, идеи, принципи и най-вече, от присъствието на същества от висшите ангелски йерархии. А последните обитават в сфери, разположени на дадени височини. Това присъствие определя втората, също така реална височина на върха."

 

Доволни от полученото обяснение, студентите влязоха при наблюдателя на върха, за да сверят данните на своя анероид с барометъра на метерео-логичната станция.

 

УЧИТЕЛЯТ, след този разговор, предпочете една тераска по-надолу, около 50-60 метра и оглеждаше далечните била на големия язовир „Искър", там където се намираха изворите около Канарското езеро, в подножието на върха „Канарата". Повод за подетия разговор бе неговият необикновен въпрос: „Кому е каменната пирамида и забития железен кръст там долу, под очерталата се пътека от върхът Мусела към хижа Грънчар?"

 

Бях запознат с тази зимна трагедия и отговорих: „Злополучно нещастие. Лавина затрупа известен скиор и турист - алпинист през тази зима!"

 

„Да, каза УЧИТЕЛЯТ - „бялата смърт" е една много тежка и мъчителна смърт! Фактически, пострадалият не е нито в невидимия свят, нито във физическия. Двойникът продължава да е свързан със замразеното тяло, станало безчувствено и не реагира на никакви импулси на другите тела. А на това отгоре и незримата нишка на живота, който свързва невидимите тела с физическото, не е прекъсната. От тук произтича цялото мъчително състояние. Голямо страдание!"

 

Мълчание!

 

След това изказване УЧИТЕЛЯТ продължи да разглежда въпросите за Бялата смърт, които пак бяха стенографирани от неуморния брат Боев, който много се интересуваше от явленията, известни на науката като факти, но необяснени като едни от неизбродимите пътеки на живота!

 

За обща изненада на всички гостуващи този ден на върха, долетя до нас крайно печална новина, съобщена по телефона от Юндола до наблюдателницата, за смъртта на нашия любим приятел и ученик на УЧИТЕЛЯ Георги Радев.

 

Телефонният разговор бе предаден на нашата група.

 

УЧИТЕЛЯТ, изправен, с просълзени очи, ни покани за обща молитва, известна в школата ни като тайна молитва, след което произнесохме гласно формулата: „Мир и светлина на душата на Георги Радев!"

 

Това бе последната молитва и последната свещена формула, произнесена на връх Мусала на тази дата.

 

УЧИТЕЛЯТ разпореди да прекъснем престоя на върха и да слезем по-долу, на брега на най-високото езеро „Окото", за да прекараме останалата част от деня.

 

Тревожната новина се отрази на пребиваването ни на върха. Събрани около Учителя, Борис Николов и Неделчо Попов обсъждаха въпроса с погребението на Георги Радев и се реши двамата да заминат за Юндола, като тази нощ останат да бивакуват с нас на малката тераска над „Велчовото мосте", а на мен се възложи задачата да организирам завръщането в София, макар че лично бях уговорил със собственика на автобуса да ни отведе на 24, а не на 23-та дата, т.е. един ден по-рано. Затруднението ми не бе малко, защото вслучай, че на 23 няма автобуса, трябва да се обмисли пренощуването в Боровец на значително голямата група приятели, които бяха вече пристигнали още на 21 вечерта. В духа на единството - старателно поддържано в нашия общ братски живот, задачата за евентуалното пренощуване в Боровец, а и завръщането, трябваше да се реши благоприятно за всички. А ето, че при това затруднено положение, нито можеше да се гарантира общ превоз, нито общо нощуване. Тези мисли заседнаха в съзнанието ми и не ме оставиха спокоен до момента на разрешаването на задачата.

 

Върхът напуснах замислен!

 

Приятелите заслизаха на групи към "Окото". Първите бяха стигнали до брега на езерото и със сухи съчки накладоха огън между канарите. Трябваше да се закусва.

 

Студентите бяха в една от последните групи, бавно слизаща от върха. С брат Боев те продължаваха разговора на темата за височината на връх Мусела, измерена по метода на УЧИТЕЛЯ и проявиха особен интерес към езерото „Окото".

 

Занимаваше ги мисълта за това странно, поетично и символично име на езерото. Брат Боев се оказа пак неуморим лектор. Той по специалност бе естественик - педагог, а освен това, навлизайки в редиците на Братството, години наред най-старателно изписваше страници след страници със стенографира-ни разговори на най-различни теми, разгледани от височината на Божествената Реалност. В това отношение УЧИТЕЛЯ бе неизчерпаем източник на знание за проблемите и явленията на живота - несъизмерим за обикновените люде. Студентите тъкмо от това се интересуваха - те търсеха скрития смисъл на видимия порядък и отговорите на брат Боев бяха рядка лекция. С особено разположение той разказваше какво представлява за нас „Окото" и като езеро, и като олтар на неръкотворния храм - невидим и незрим на нашите очи.

 

Ето отговорите на брат Боев:

 

„Окото" е най-сполучливото име, дадено на едно от Мусаленските езера. То е най-дълго обледявано и снежавано и има най-чистата вода. В „Окото" се оглеждат гигантски върхове - застанали като непреодолима преграда и бдят бащински за неговата чистота и святост. Но езерото не е само огледало, но и рефлектор на слънчевата светлина и космичните лъчи. Тук слънцето късно изгрява, но и много рано залязва, но космичните лъчи без прекъсване, непрестанно „слизат", „проникват" и се „отразяват".

 

„Окото е извор на води, които слизат от най-високия Рилски връх, преминават през земи - отсам и отвъд Стара планина, за да се влеят в Дунава и проникнат в Черно море.

 

„Окото" е извор и проводник на „Живата вода" - това са мислите и чувствата на невидимите служители на храма, проникващ в недрата на Мусаленския масив. Тези мисли и чувства, космичните лъчч и слънчевата светлина -ето съдържанието и смисъла на Христовото понятие „Жива вода". Ето къде е източника на Божието благословение, слизащо от „Окото".

 

УЧИТЕЛЯТ особено цени „Окото" като Божествен център и всякога е давал препоръки да се поддържа чистотата на неговите води и да го пазят така, както се пази човешката зеница!

 

„Окото" „вижда", „чува", „говори" с мълчаливия език на бистро струйни-те води. А те са страниците на Великата книга, изписана с благословенията за българския народ. И в името на Божествената Благодат, учениците на Школата, а и всички посетители на върха трябва да пазят чисти и неопетнени водите и обстановката на това дивно Мусаленско езеро..."

 

Когато и последната група слезе от върха, УЧИТЕЛЯТ изнесе беседа на вечната тема за връзката с БОГА - като смисъл и цел на всяко дихание тук, на земята и „там", в света на невидимите обитатели. Другата основна мисъл в беседата бе за отношението ни към Божиите работници, слезли между нас, които са носители на всяко малко и голямо добро за човешките души.

 

През време на тази знаменита беседа, моето съзнание често се отклоняваше по предварителна размисъл за разрешаването на задачата ми със завръщането. А двамата - Борис и Неделчо, обсъждаха някои подробности по погребението на Георги Радев.

 

Рано след обяд, УЧИТЕЛЯТ покани приятелите да напуснат „Окото", като внимателно почистят местата на временното бивакуване. Той добави: „Нека „Окото" да е чисто като Божествената зеница!"

 

Групите пак безшумно и мълчаливо, замислени върху проблемите, поставени от този паметен летен ден, заслизаха към уговорения вечерен бивак -малката полянка над "Велчовото мосте".

 

Късно през деня, светлините на запалените огньове пак заиграха по зелената ограда на клековете и бивакуването премина в необичайно мълчание. Подобни нощи ние не сме имали! Замислени и смълчани - поетите дума не продумват, а гласовитите певци само шепнешком споделят бегли впечатления. Още веднъж се убедихме във въздействието на драматичните събития на живота върху чувствителните души.

 

Нощта пак бе прохладна и ясна. Много често звездите по небосвода бяха приветствани от прелитащите искри и от чудната игра на огнените светлини. Тази вечер имахме две големи огнища, които едвам побираха бивакува-щото множество, които търсеха в прохладната лятна нощ милващата топлина на горящите клади - спомен за домашен уют!

 

УЧИТЕЛЯТ бе мълчалив и тъжен. Ние - по-младото поколение, не сме наблюдавали тъгата на УЧИТЕЛЯ, освен през лятото на 1936 година, когато Той бе преживял жесток побой от подведени младежи. Днес УЧИТЕЛЯТ знаеше за какво тъжи и за какво страда. Ние не знаехме. Но старателно се опитвахме да се вживеем в Неговата мъка и да дочакаме раждането на деня.

 

Утрото дойде ведро, слънчево, тихо и спокойно.

 

Бивакуващите се раздвижиха за утринния наряд и всеки пое задачите, предварително разпределени помежду ни.

 

УЧИТЕЛЯТ изпроводи двамата братя - Борис и Неделчо. А всички останали обмисляха начина на завръщането, за което бяха известени по време на лагерния огън.

 

Малко преди обед, не без тъга, напущахме почти домашната обстановка на нощния бивак, замислени върху необичайните преживявания на тези паметни дни.

 

Все още неспокоен от мислите за завръщането, позволих си да избързам пред групите и да търся решението на задачата с автомобилния транспорт.

 

А ето че пак изненада, и то голяма, радостна изненада! На площада на Боровец забелязах автобус, и то нашият. Изприпках за разговор с шофьора и го запитах:

 

- „Как така, днес е 23, и ти си тук, нали се бяхме уговорили на 24 да бъдеш за нашия курс?"

 

„Доведох летовници - отговори той - хрумна ми да почакам за пътници, които да отведа или до Самоков, или до София."

 

Доволен от щастливото съчетание и хармонична връзка, „наредена" чудновато, стиснах крепко добрата ръка на шофьора и се върнах да посрещна УЧИТЕЛЯ с радостната новина.

 

Когато споделих с Него и с групата за чакащия автобус на площада, за първи път по време на тази екскурзия заигра лека усмивка на лицето Му. УЧИТЕЛЯТ каза:

 

„Добър е шофьора! Може да „слуша"! Нарочно му благодари за вниманието му към нас!"

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...