5.06. Чудесата

[Iskri4ka]

6. Чудесата

Един ден майка ми, като пиеше кафе, се задави. Част от кафето отиде в кривото й гърло. Тогава така се казваше, когато някой се задави с храна, или с течност. А човек може да се задави и с капка вода. Започва да кашля, пожълтя, отпадна, не може да ходи. Чудим се какво да правим. Търчим аз и Надя при Учителя. Беше по обяд и всички обядваха в трапезарията. Кръстю Христов беше отвън и го помолихме да каже на Учителя, че сме вънка две сестри и Го чакаме, понеже майка ни е много зле. Кръстю влезна вътре, отиде при Учителя и Му предаде нашите думи. През стъклата Учителят ни видя, че стоим отвънка, но продължава да си говори с приятелите на масата. Ние треперехме от страх за майка ми, а Той не излиза. Той ни видя и пак не излиза. „Боже, защо не излиза, нали ни видя? Майка ни е вече умряла. Да си ходим при нея." Кръстю отново отива при Учителя. „Учителю, двете сестри чакат отвън. Много се молят." Той пак погледна към нас и пак си говори с онези до Него на масата. По едно време Учителят тръгна да излиза от трапезарията и не щеш ли, на вратата Го пресрещна Олга Славчева, и започна да говори с Него. Ние се вайкаме. „Олге, Олге, сега това ли ти беше работата, да спреш Учителя точно сега? Малко ли ти е времето на Изгрева, за да се срещаш с Него?" Олга живееше на Изгрева, а ние живеем в града. Накрая Учителят свърши да разговаря с нея и се приближава към нас. „Е, защо толкова треперите? Защо сте толкова ядосани? Майка ви е добре!" „Но, Учителю, ние сме уплашени." „Майка ви е добре. Тичайте при нея, та да кажете на лекаря да не слага инжекция. Ще я повдигнете на възглавница, ще й дадете гореща вода и с лъжичка да изпие една чаша." Ние се впуснахме и двете да целуваме ръцете на Учителя, но от бързината, вместо да целунем ръцете Му, със зъбите си Му ударихме ръката. Учителят се усмихна. У дома лекарят го виждаме, че е готов да слага инжекцията на майка ми. Брат ми, като вижда какво е положението с май-ка ми, извиква двама лекари. Казали му, че трябва да се сложи инжекция. Брат ми не се съгласил. Единият лекар се разсърдил и го накарал да се разпише, че отказва инжекция и си тръгва. Другият лекар останал, за да види какво ще стане. Ние двете извикахме: „Учителят каза - никаква инжекция." Майка ни беше жълта като лимон. Повдигнахме я на възглавница и започнахме да й даваме с лъжичка топла вода. Малко по малко порозовя, оправи се и след десет минути стана от леглото. А лекарят извиква: „Каква е тази работа?" Ние всички с глас отговаряме: „Учителят я излекува!" „Кой е този Учител?" „Ами Петър Дънов е този Учител." „А, така ли? И аз трябва да отида да Го видя. Какви чудеса стават тук в София. А ние не знаем чрез кого стават."

 

Да, тук на Изгрева ставаха чудеса. За другите бяха чудеса, но за нас бяха естествени неща, защото те идваха чрез изреченото Слово от устата на Учителя. За нас това беше част от живота на Школата, когато Словото на Учителя, чрез нашия живот, се претворяваше в Сила и Живот. Това беше за нас. А за другите бе чудеса. Някои Го търсеха за чудесата. Но ние Го търсехме заради Словото Му, понеже то беше за нас Божественият хляб за душите ни. Нали така и Христа бе казал, че Го търсят не за чудесата, които прави, а за живия хляб, от който ядоха, защото душите ни бяха гладни за него.