Jump to content

5.42. На разпятие заради Христа


Recommended Posts

42. На разпятие заради Христа

На следващата година ме преместиха като учителка в гимназията в Михайловград. Започнах да работя по същия начин с моя клас. Отначало им разказвах приказки и легенди от беседите на Учителя, а после започнах да чета беседи, пеехме, давах им портрети и научиха от мене няколко молитви. Излизахме сутрин на един баир и там посрещахме слънцето, и правехме молитви. Един ден пеем песента „Ний сме славейчета горски". Един биволар караше биволи. Като чуха песента, спряха да вървят, вдигнаха глави и слушат. А да подкараш бивола е много трудно, когато той не иска. „Защо ми спряхте биволите?" „Чичо, не сме ние ги спряли, а слушат песента." Казах им: „Ученички, спрете песента." Те спряха да пеят и биволите тръгнаха. Отминаха нагоре. Казах им: „А сега запейте!" Като чуха песента, биволите отново спряха да вървят. Едни бяха горе на баира, други по средата и имаше долу още такива, които бавно се движеха. Стоят, вдигнали глави и слушат. Биволарят маха с ръце, иска да освободим биволите. Обръщам се: „Замълчете!" Песента секна и биволите тръгнаха. После пак запяха и биволите пак спряха. После отново спряха, а биволите тръгнаха. Това направи невероятно впечатление на учениците.

 

Всяка сутрин излизахме на баира, а вечер минавахме покрай реката Огоста с учениците. Това не остана скрито за другите учители. Имаше една учителка по немски език. Казваше се Барухчийска. Беше голяма комунистка и ме предаде. Един ден, на 16 юни, отивам на училище. Спират ме двама цивилни и казват: „Елате с нас." „Но аз отивам на училище, аз съм учителка!" „Досега бяхте учителка. А сега вече не сте, затова няма да идете в училище, а ще дойдете с нас." Заведоха ме в милицията в Михайловград и бях 20 дни в карцер. Карцерът беше срещу приемната стая на милицията. Аз непрекъснато пеех братски песни. Хората минават и се обръщат. Милиционерите обясняват: „Учителката е подлудяла и затова сме я оставили тук." Учениците бяха съобщили на брат ми Иван. Той бе ми донесъл хартия и я бе постлал, за да седнем на нещо. Беше мръсно и студено. Родителите на учениците ми носеха храна, правеха ми баница. Затвориха ме, защото съм говорила за Бога и за Учителя. Една нощ, към 12 часа, ме извикаха в мазето. Осветиха ме с един прожектор, а около мен 5 - 6 човека. Питат ме: „Ти какви връзки имаш с чужбина?" „Нямам!" „Ти си предател на родината" „Не, не съм предател." „Кажи истината! Майка ти е болна и ще умре, и няма да те пуснем да я видиш." Заплашват ме, изнудват ме, но аз се държа. Когато дойде брат ми на свиждане, допуснаха да се срещнем в тяхно присъствие. „Братко, майка ни жива ли е, или е умряла?" „Здрава е, читава е." „Тия ми казаха, че майка ми е болна, и че ще умре". „Излъгали са те. Лъжат те." И той ги огледа. Те се засрамиха. Решиха да ме пуснат. Дадох 10 000 лв. гаранция, колкото една учителска заплата. С брат ми заминахме за София при родителите. Изминаха пет дни и една сутрин идват в пет часа, арестуват ме и ме закарват в комендантството. То беше от двореца надолу. Разпитват ме за чужд шпионаж. Освен мен арестуваха и сестра ми Цветанка. Като тръгнах с тях казах, че ми трябват дрехи. Казаха ми, че където отиваме, нямаме нужда от дрехи. Милиционерът ни придружаваше. "Вървете по единия тротоар, а аз ще вървя по другия, за да не ви е срам от мене." С този милиционер си взехме дрехи от дома и от комендантството ни закараха в затвора в град Враца. Брат ми след 2 - 3 дни донесе беседи от Учителя и Евангелието. Това беше женски затвор. В една стая имаше 18 жени. Бяха всички криминални престъпници и убийци.

 

Една майка с две дъщери убили брата на мъжа си. Една от жените бе убила заварения си син. Трета убила мъжа си, четвърта удушила детето си. А Мара, Петра и Ана бяха акушерки, които бяха правили незаконни аборти на жени, вследствие на което бяха умрели жените. Така че всички 18 жени бяха от тоя дол дренки, от един и същ дол дренки. Нямаше разлика - бяха убийци.

 

Една вечер изпях песента от Учителя „Фир-Фюр-Фен". Така както бяха легнали, всички седнаха на възглавниците си и ме гледаха занемели. Започнах да им чета беседа от томчето „Живият Господ". Течаха сълзи от очите им. И от следващия ден те казаха: „По-скоро да вечеряме, че да свършим, за да има време да ни четеш." И аз им четях. А онези, които ни пазеха, т.е. пазачите с пушките, се обаждат: „Чети по-високо и ние да слушаме." Та дойде време Словото на Учителя да се чете в затвора. Понякога Бог изпраща някого в затвора, за да се чете Словото Му. Имаше една баба Ванда, която бе удушила мъжът си. „Кажи какво да направя, та да може част от греха ми да изчезне. Такъв голям грях имам." Чудя се какво да й кажа. Па се сещам, че има една жена крадла, с две деца в затвора. Майката излиза на работа, а децата са в затвора. А децата въшлясали и мръсни - ужасия. „Бабо Вандо, ще се грижиш за тези две деца. Ще ги окъпеш, ще ги опереш. Ще свариш мляко и ще ги нахраниш. Ето, това ще покрие твоя грях." Баба Ванда бе стара и не я караха да работи. А нас ни изкарваха сутрин на работа. За 2-3 дни децата бяха измити, изчистени и лъщяха. Тогава всички се обърнахме и забелязахме, че тези деца са красиви. А майката започна да се гордее, че има красиви деца. „Може

 

да съм крадла, може да съм всичко, но имам красиви деца."

 

Разбраха, че чета беседи в затвора. Дойде прокурорът и ме заплаши. „Ти това и тука ли правиш?" „Защо да не го правя? Да седна и да чета криминална литература ли искаш? Та аз съм между криминалисти и убийци. Освен за Бога, за какво друго може да им се говори?" Прокурорът се замисли и нищо не ми каза повече. Може би затова ме преместиха от затвора от Враца в Софийския затвор.

 

Тука като дойдохме, със сестра ми можехме да излизаме от затвора и отивахме в шивалнята, за да шием копчета на куртките на милиционерите. Ходехме пеша и се връщахме пеша. Ние изобщо не бяхме съдени, а само задържани.

 

Един ден отивам на Изгрева при Боян Боев. Той, като ни видя, скочи и се развика: „Не ви познавам. Не ме познавате. Навън, навън и навън" и ни изблъска от стаята си. Страх го беше, защото знаеше, че сме изпратени в затвора. А сега мислеше, че сме изпратени тук, за да го провокираме. Ние си тръгнахме със сестра ми Цвета, напълно съкрушени. По пътя ни среща Звездински. Разказваме му патилата си. Съчувства ни. „Това е Божия работа." Отиваме си и срещаме една приятелка на сестра ми, която бе близка на прокурора. „Аз ще кажа на прокурора, бъдете спокойни." Ето, чужд човек се застъпва за нас. Отива при прокурора и направо започнала да му се кара, защо ни държат в затвора: „Ако са виновни, осъдете ги." А прокурорът отговаря: „Не ги хваща съд, защо да ги съдим." „Ами като не ги хваща съд, пуснете ги." Прокурорът замълчал. На следващия ден в прокуратурата имали съвещание. Един казал: „Сънувам сън, че имам на прозореца две бели гълъбчета, вързани за краката. Развързах ги и те полетяха." А те казали: „Това са двете сестри, дето невинни лежат в затвора при престъпниците". А бяха се събрали на съвещание, за да разгледат нашия въпрос. Така ни пуснаха от затвора. Като си тръгнахме, всички занареждаха: „На кого ни оставят?" „На Бога и на Учителя! Ето ви беседи, ето ви Евангелие, ще четете!" После, като излезнахме от затвора, четири години работихме като работнички във фабрика.

 

А сега да си довършим разказа. За Братството и за Белите Братя. Когато ни изгони Боян Боев от Изгрева, ние споделихме всичко с брат ми. Тогава отидохме в църквата Св. Петка със сестра ми. Там трябваше да се срещнем двете с рождения ни брат, за да не ни види някой. Накрая на църковната служба при нас пристъпи свещеник. „Вие какво искате тук?" „Отче, ние сме затворнички, но учителки." Разправяме му всичко. „Вие не сте затворнички, а светици. Искате ли да ви чета от Евенгелието?" „Ние нямаме пари." „Аз без пари ще ви чета." Започна да ни чете. Брат ми по това време дойде. Извади пари и му даде, а свещеникът го възпира: „Не, аз ще им дам пари." Изважда от джоба си и ни дава пари. Подаде ни една голяма банкнота. „Те служат на Бога! Дори когато са в затвора!" И така започнахме да се срещаме в черквата Св. Петка с брат ми. Та от Изгрева Боян Боев ни изгони, а свещеникът в черквата ни прие. Никой от Изгрева не пожела да ни приеме. Един чай да ни подаде. Една блага дума да ни каже. Всички ги беше страх от нас. А свещеникът от черквата ни прие и ни четеше молитви. Направете си сами извода. Важно е за вас, а не за мен.

 

Какво стана по-нататък. Боян Боев отива в Севлиево. На връщане, с някакъв камион, се простуди. Разболява се. А имаше и болен крак и така до края на живота си не можа да стане от леглото си, и да отиде до вратата. До онази врата, от която навремето ни изгони от Изгрева.

 

Когато ние бяхме в затвора, брат ми отива при Боян Боев и му казва: „Цвета и Драга са в затвора. Снимките и беседите, които си им изпратил, то тъмничарите са ги хванали." „А, така ли, подплашено извиква Боев". Вдига покривката на масата, а там са били наредени цветни репродукции от портрета на Учителя, от художничката Щилянова. Взима от тях и подава на брат ми и на сестра ми Люба. „Слагайте ги в печката!" Брат ми се възпротивил: „Не, аз не мога да горя образа на Учителя." Боян Боев взема портретите и започва да ги пъха в печката. Напъхал цели папки с портрети. Страх го е било, да не дойдат и да намерят портретите на Учителя. Изгори ги. Не мина време, после той пострада. Трябваше да се плаща. В Школата за всяко едно нарушение се заплаща с живот. Такъв е законът.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...