6.64. ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ

[Iskri4ka]

64. ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ

Това е една личност, за която е говорено най-много, писано най-много, слушано е за него най-много и е забулено в тайна. Ето, вече тридесет години, от 1944 година до 1974 година продължава да се пише за него. Просто не могат да не говорят за тази личност, понеже комунистите се свързаха с него, като го убиха. А пък един мой познат каза следното: „Не смея да мисля за него, а камо ли да говоря за него, за да не пострадам". Този въпрос е от капитално значение за една личност, която е играла роля в Школата. Още в самото начало, когато говорих за котвата и след като я направих виждам, че Любомир Лулчев около нея прави елипса. Той беше във военна униформа, с чин полковник. В мене тогава настъпи една голяма реакция, понеже аз по природа съм антивоенен. Това още като дете ми се е вгнездило в подсъзнанието, защото в Балканската война аз видях един човек, който избиваше турците - военнопленници. Аз толкова много се възмутих и се потресох от гледката, и когато винаги става въпрос за насилие, за кърваво насилие, аз съм най-големият противник. И когато видях, че този човек, униформен офицер, прави с кирка елипса около моята котва, в мене настана един смут и аз отидох при Учителя с един гняв. „Учителю, защо му позволявате на него да чертае около тази котва, когато тя е символ на най-великото нещо в живота?" Учителят ми каза тихо: „Не го критикувай, това е кучето, което ще пази котвата." Това ме силно впечатли. После видях как Учителят взе ножа на Лулчев, с който работеше и го наточи със Своят нож. Просто видях, че Учителят го намагнетизира. Той режеше с нож чимовете, правеше ги на квадрати и после ги донасяше и с чимовете очертаваше елипсата. Учителят му взе ножа, извади Своя и го наточи. Вие сте виждали как се точат два ножа. Единият точи другия. Туй беше за мен един символ, че Учителят му отваря вратата към света. И от този момент Лулчев доби една сила и започна да писателства, и тръгна да върви по обществената стълба нагоре, та стигна до двореца. Започна връзката му с двореца. Той има-ше задача да бъде стража около Школата, за да може Учителят да свърши Своята работа незабелязано и несмущаван от външния свят. Тогава разбрах ролята на кучето, което ще пази котвата, т.е. Школата.

 

За мен Любомир Лулчев като характер имаше своите положителни качества и свои слабости: 1. Той беше справедлив и безкористен човек. За мен безкористието е нещо много важно. Той не беше материално заинтересован в своите действия и не се облагодетелстваше от своите връзки и познанства. 2. Но за сметка на това имаше едно страхотно тщеславие, с което искаше той да блесне, той да бъде двигателят, той да бъде центъра и да се чувства, че той движи известни неща. 3. Той се подчиняваше на авторитета на Учителя, но от друга страна, искаше да подчинява другите на себе си. И той имаше сила за това и умееше да го прави. 4. Той беше образувал една група, която я наричаше „УПАНИШАДИ", известни екзалтирани девойки и младежи. „Упанишади", това е една книга, която е излязла от времето на древно - индийската философия. И по този повод той й тури това име. Сега около него имаше една писателка - Невена Неделчева, която дойде като момиче на Изгрева, завърши педагогика, стана учителка и писателка. Тя за него стана като че ли вдъхновение. Тя отначало беше едно същество мълчаливо и скрито. Интересно същество. И външният й вид - беше приятна и красива. Тя се въртеше около него. За да се изяснят някои неща, трябва да кажа няколко думи за нея. Напоследък бяхме на лагер на Рила и се заговорих с нея. Всички бяха резервирани към нея, страняха от нея, защото знаеха, че е била приятелка на Лулчев, че е най-голямата му привърженичка и смятаха, че е обсебена от Лулчев. И това много я потискаше в нашите среди. Защото смятаха, че тя е обсебена, и че е станала инструмент на Лулчев, който отдавна го няма, но духът му е бил в нея. Доколкото това е така, това е съвсем друг въпрос. Тогава тя ми направи една изповед на Рила. Веднъж, когато била при Учителя, през 1943 г., Учителят й казал следното: „Тези Упанишади не вървят в прав път. И пътя, по който вървят, ще ги заведе в батака". А това значи, в мътната, кална вода и тиня, от която излизане няма. После Учителят й казал още: „Ако не си замине Лулчев, ще настъпи голямо разцепление в Братството". Тези изявления говореха, че тя беше дошла до едно прозрение. А тази кал, която я хвърляха върху нея не е справедливо. Обвиняваха я, че е обсебена от Лулчев и че работи за него. Възможно е да е било така тогава навремето, през време на Учителя. Но 30 години след това тя беше прозряла някои неща. Беше си разчистила сама пътя.

 

Лулчев беше много привързан към мен. В един период аз се бях привързал много към Учителя и се движех само около Него. Поради тази близост бях развил много големи психически сили. И само като се концентрирам към някого, можех да му кажа някои пророчества. Лулчев идваше и ме питаше, къде е Учителят. Аз се съсредоточавах и веднага му казвах къде се намира. Лулчев отиваше там и Учителят беше на посоченото място. Той се удивляваше много. По този повод имаше респект към мене и едно много хубаво отношение към мене. И чак накрая, когато предстоеше завоят в политиката на България, то Учителят ми каза да му предам - да не се меси вече в политиката и да стои настрана, и да си пише романите и мемоарите. Той много жестоко изживя туй нещо. Действително той се сви в своя пашкул и нещата се движеха по други линии. Но той не можеше да забрави това нещо. Ето как го изрази. Когато Багрянов падна от власт на 1 септември 1944 г., аз отивам в Мърчаево и искам да говоря с него. Там при него беше една лекарка, негова близка. Помолих го да каже на лекарката да излезе от стаичката, за да мога да говоря с него насаме. Обаче той избухна и почна да вика силно. Помолих го да спре, защото всички слушат. Той продължаваше да вика и от него излезнаха тъмни сили, бури и ветрове. Крещеше: „Ти и Учителят излъгахте Багрянов!" Разбира се това го посрещнах с изненада и много остро реагирах спонтанно, което не беше осъзнато от мен. Казах му направо: „Не говори така, защото тази глава на раменете ти няма да остане". И като казах това нещо, аз изтръпнах. За мен беше един трагичен момент. Отидох веднага и казах на Учителя: „Учителю, аз казах еди - какво си на Лулчев. Ако това е един кармичен възел и аз съм го прочел от акашевите записи - добре. Но ако са засегнати моите лични чувства и съм го казал, то, моля Ви, неутрализирайте тази мисъл, защото аз не искам да проектирам тази мисъл на един човек, който имаше толкова хубаво отношение към мене и който винаги беше готов да ми помогне." Учителят нищо не каза. Но на другия ден Учителят ме извика: „Лулчев дойде при Мене, падна на колене и се моли за прошка. Каза ми, че умрелият цар Борис го е обсебил и затова така постъпил към теб. И аз му казах, че ще уредя въпроса. Затуй ти към него недей да имаш друго отношение." И не се мина известно време, Лулчев изпращаше от Мърчаево към София една своя братовчедка. Видя ме, дойде, здрависа се и ме разцелува. „Недей се сърди, Учителят ми каза всичко". Така се ликвидира този конфликт между него и мене. Но накрая пророчеството ми се сбъдна - главата му наистина падна.

 

Когато бях в Полша - около шест години, бях малко ориентиран, но ми писаха, че са станали известни смущения в Братството, които се дължели на Лулчев. Тогава става един инцидент - побоят срещу Учителя през 1936 г. Това нещо го научих, след като се върнах в България. Тогава ми дадоха да прочета една беседа на Учителя, която е държал по него време и разбрах какво предметно учение е дал на учениците. В тази беседа се казва: „Един адепт праща един свой ученик при един военен, да му удари един плесник. Но военният му удря два плесника. След туй го праща при един брамин, за да го удари. Ударя го, но браминът вдига ръка, да го удари, но не го удря, не му връща плесницата. Праща го това при Учителя на Бялото Братство, за да го удари, но Той стои спокоен, абсолютно нищо не реагира". Тук Учителят дава методите как постъпват адептите на различните школи. А тук, на Изгрева, побоят, който беше станал, той бе инсцениран, нагласен от двореца, за да се докаже на Лулчев, а и на другите, че Петър Дънов няма никакви окултни сили. И когато става този двубой, Учителят ги разпръсва всички и остава сам. Учителят е очаквал този момент, макар че след това става голямо смущение в братството. Но с този акт дворецът си подписва сам присъдата. Всичко беше изметено от комунистите, след като дойдоха на власт след 9 септември 1944 г. Всичката тази сган, която тровеше цялата политическа атмосфера на България заради своите политически цели и кариера изчезна от България. А и Лулчев имаше вина за този побой. Предстояли големи политически размествания и Учителят казал на Лулчев да не се слага Цанков за министър-председател. Той го предал на царя, но едновременно се похвалил тук и там, разчуло се и тогава решили да си отмъстят на Дънов.

 

Веднъж на поляната след беседа Лулчев събира своята група от Упанишадите и им говори. Говори им и обяснява какво е искал да каже Учителят в беседата си. Учителят погледнал групата и казал: „Това змийско гнездо ще се разтури". И след време се разтури. Но дойдоха хора отвън и те го разтуриха, като убиха главната змия.

 

Веднъж седим с Учителя на Изгрева и виждаме, че Лулчев бие един от своите последователи от Упанишадите. Това бе Йордан - шофьора. Учителят го посочи: „Виж как той постъпва с него! Но много по-жестоко външният свят ще постъпи с него". Така и стана. Осъдиха го и го убиха. Виждах как Мъдреца най-малките факти, които стават, посочваше как ще се проектират в бъдещето. Това вече не ме изненадваше, но ме учудваше.

 

Лулчев е питал Учителя за кармата си. Казал му: „Искаш ли да ликвидираш с кармата си този живот!" Лулчев отговорил: „Искам". Тогаз този живот ще го жертваш." И наистина, когато той се раздели с мене в Обществената безопасност, на прощаване ми каза: „Аз този живот ще го жертвам!"

 

Ако трябва да бъдем справедливи, ние не можем да отречем нещата, които стават вътре в природата. И Злото има своята мисия. Учителят казва: „И Злото работи за Доброто. То приготовлява пътя на Доброто. То тори почвата, за да се посадят семената на Доброто." Затова ние не трябва да имаме тази омраза към Злото. Трябва да имаме погледа на Мъдреца, за да си изясняваме нещата. Ето, аз ще ви кажа една формула, която ми каза Учителят тогава: „Всичкото, което се случва в живота, се преобръща за Добро." Тази формула на космическото братство е много важна. Когато понякога мислим, че постъпките на известни хора към нас не са нищо друго, освен Зло, то накрая излиза, че те са за Добро.

 

Пример: Ако вървиш и пред тебе има една бездна, и ако паднеш в нея, от тебе нищо няма да остане. Но, ако преди да паднеш в бездната си счупиш крака, то ти няма да паднеш в нея. Значи те спасяват от голямото зло, като природата ти дава по-малкото зло, за да те предпази от по-голямото зло. Затова нещата трябва добре да се прецизират, оглеждат и преценяват. Поради тези причини много хора в братството имаха голямо ожесточение срещу Лулчев. Лулчев имаше положителни качества, които Учителят ги използваше, за да върши своята работа.

 

Само Учителят можеше да работи с тези сили на Доброто и Злото като космически сили. Само Космическият Учител може да ги управлява. Много хора от братството бяха фокус на тези сили. Тези сили имат свои проекции. Те обикновено се фокусираха върху някои хора, те тръгваха и изпълняваха, свършваха своята роля и след това биваха освобождавани от това задължение. А други не можеха да изпълнят своята роля и се отказваха. Учителят беше много строг, когато даваше съвети, но някои не желаеха да ги изпълняват. И затуй един ден Той в клас каза: „Туй нещо, което Аз съм казал, не само че добре не бе предавано, но и не бе изпълнено. И затуй нещо ще се държи сметка." Тогава много добре се разбра за кого се отнася. Отнасяше се за Лулчев, който в това време стоеше прав в салона, а всички други бяха седнали на столовете, макар че пред него също имаше стол за сядане.

 

Лулчев никога не смееше да реагира на Учителя. Беше много внимателен към Учителя. Той знаеше, че всяка негова реакция ще се отрази на отношението му към Учителя и няма после да има възможност да поучава другите. В Тъмната Ложа това е закон: „Силният се подчинява на по-силния, за да

 

може да владее по-слабия."

 

В резюме можем да кажем, че Лулчев беше много смел човек и решителен. И когато предприемаше известни неща, пред нищо не се спираше. Значи в него имаше известни качества, които го издигнаха като крупна индивидуалност. Пък имаше и известни недостатъци, което е напълно естествено. Високите върхове граничат с големите бездни. Затуй той беше един инструмент в ръцете на Учителя. Той си е служил с него, за да може спокойно да върши своите видими и невидими операции. И за мен беше учудващо, когато Учителят навремето ми каза „Това е кучето, което ще пази котвата". А това е било към 1922 г. Ето как Учителят очерта пътя и ролята, която има да изиграе тази личност в следващите 22 години. А че той, Лулчев, не изпълни това, което му бе казал Учителя точно и навреме, затова нарушение той си понесе заслуженото. А ние го чухме в салона от устата на Учителя. И след това видяхме да дойдат онези, които го наказаха за непослушанието му към Космичния Учител, Който управлява Доброто и Злото. Те дойдоха, съдиха го и му отнеха живота.

 

Сега ще ви разкажа едно трагично съдбите в живота на Лулчев. Той беше женен за дъщерята на един генерал - Станчо Радойков. Дъщеря му се казваше, т.е. дъщерята на генерала се казваше Гела - Ангелина Радойкова, която бе съпруга на Лулчев. Тя била убита на 18 май 1930 г. с тесла от нейната прислужница и майка й, с цел да ограбят накити от злато. Прислужницата се казваше Марина Тимева, а майка й Станка Тимева. Лулчев бе арестуван и се съмняваха, че той е извършил убийството. Но след това прислужницата и майка й бяха разкрити, те признаха за убийството и бяха съдени. Месеци преди това Лулчев е посъветвал жена си да се махне от тази къща, защото може да бъде убита. Той бе предсказал смъртта й много преди това. А това се знаеше и затова отначало смятаха, че той е убиецът на жена си. А каква е цялата развръзка в случая? Веднъж в разговор Лулчев ми каза: „Моят бабалък, т.е. моят тъст се казваше Станчо Радойков, който заедно с капитан Харламов беше разгонил един събор на Бялото Братство в Търново. Заради това си престъпление - нарушение от рода му не остана нито следа, защото генерал Станчо Радойков загива по време на атентата на църквата „Св. Неделя" на 16 април 1925 г. Жена му умира. По-късно и дъщеря му загина. Аз бях свидетел на тези два случая". Този случай обяснява много неща и предупреждава онези, които в дадени моменти стават слуги на онези, които работят срещу Бялото Братство.

 

За Любомир Лулчев казахме много неща. За него могат да се кажат още толкова неща. Към мен имаше изключително добро отношение. Той беше един актьор от сцената по времето на Школата на Учителя. Днес не остава нищо друго, освен да му пожелаем мир на душата.