Jump to content

II.II. ПЕТДЕСЕТГОДИШНИНАТА на ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА „СВ. АРХАНГЕЛ МИХАИЛ" в гр. ВАРНА


Recommended Posts

II.

ПЕТДЕСЕТГОДИШНИНАТА

на

ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА „СВ. АРХАНГЕЛ МИХАИЛ" в гр. ВАРНА

1865-14 ФЕВРУАРИЙ - 1915 ГОД.

Православно братство „Св. Арх. Михаил" - Варна Издава Варненското черковно настоятелство Варна, 1915 год. Печатница Д. Тодоров (стр. 1-41)

ПЕТДЕСЕТГОДИШНИНАТА НА ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА СВ. АРХАНГЕЛ МИХАИЛ" В ГРАД ВАРНА

Преди четири години градът Варна бе честит да отпразнува тържествено 50-годишнината от откриването първото свое българско училище. Това бе едно рядко, достопамятно тържество, което изпълваше с радост и гордост всички български сърца в града. Това бе тържество не само за българската школа и култура, но и за българския елемент, българската народност тук. То символизираше възраждането на българщината във Варна и околията из една тъмна и непрогледна епоха на чуждо потисничество и мрак. То изображаваше победния ход на българската просвета сред вековно невежество и заблуда - как заблещука отначало със слаби пробляски искрата на българското съзнание, на българската просвета и реч в този величествен приморски кът, за да се възпламени и загори отначало в робска, а след туй в свободна България в пламъка на една плодовита просветна и културна дейност, от която тъй много се възхищаваме и радваме днес. Спомниха се тогава имената на първите виновници, радетели на българското училищно дело в нашия град, отдаде се заслужена почит на тия идейни, безкористни и самоотвержени труженици на това дело. В това чествуване общината и учителството изпълниха достойно своя дълг.

Днес ние се намираме пред също едно такова тържество, с което е свързано най-близко духовното възраждане на българщината В град Варна. На днешния ден - 14 февруарий 1865 година - тъкмо преди 50 години, се откри първата българска църква в нашия град. Това събитие иде да ни припомни за величавите епически борби на недалечното минало за народно пробуждане и черковна независимост, които съставляват най-бурната и светла страница в нашата история въобще. То иде да ни припомни, макар и в не тъй силни оттенъци, що значеше църквата за българския народ във времената на робство и изпитание, как тя в най-тежки минути го подкрепяше и издигаше, как тя го откърмя-ваше и запазваше като зеница на окото си неговото най-скъпо достояние -езика и вярата, и как той, застанал твърдо на нейния спасителен кораб, постепенно възкръсна за нов духовен и свободен политически живот. Що значеше наистина за българския народ делото на плеядата черковни труженици и народни великани - Паисия Хилендарски, Софрония Врачански, Неофита Рилски, Неофита Бозвелията, Илариона Макариополски и цяла редица други светли имена на черковни иерарси? Не те ли бяха първите и най-главни виновници, за да се пробуди този народ от дълбокия сън, в който го бе хвърлило двойното робство - политическо под турците и духовно под гърците, от които първото му отнемаше свободата, а второто по-грозно и застрашително - езика и националността? Църквата и нейните служители изпълниха велика спасителна мисия за запазването народа от духовна смърт и за придобиването му духовна и политическа свобода. И с днешното тържество иде да се разкрие една само страничка на тази спасителна мисия на нашата църква за духовно-национапното пробуждане на българщината в един от най-прекрасните кътове на нашето отечество Варна и околните ней градове и села. Този кът, задушен от гърцизъм и гагаущина, половина столетие само назад е бил почти съвършено загубен за българската нация, а днес той - начело с великолепната във всяко отношение Варна - се издига величаво със своите национални придобивки, духовен устрем, културно-просветни начинания, вънкашно благоустройство и материално благосъстояние. И радвайки се на всичко това, ние не трябва да забравяме за скромните труженици на нашето възраждане в миналото и за този мощен фактор - църквата, -чрез който най-вече се пробуди и възроди българският народ, и в името на който този народ осигури своята отначало духовна, а отпосле и политическа свобода.

Историческият момент, от който датира началото на възраждането на българщината във Варна, се отнася към 1860 година. Три важни и знаменателни събития са станали през тази година: 1) на 12 март се отслужва първа служба на църковно-славянски език в църквата „Св. Георги"; 2) на 11 май се съставя първата българска община; и 3) на 19 август се отваря първото българско училище* В тези три събития се корени зародишът на черковно-националното и културно дело на българщината във Варна; в тях се застъпят най-съществените насоки на българския идеал, в който въобще се е проявила силата на българския дух и полет в онова време. Службата на родния църковно-славянски език е изразявала стремежа, идеала на българите да си имат своя, родна, независима църква, която единствено можеше да ги обособи като отделна нация и да им даде правото на самостоятелна, юридическа единица пред турската правителствена власт. Образуването на българска община е станало израз на онази стабилна организация на народна сила и дух, посредством която единствено можеше да се направляват народните тежнения за извоюване права и свободи. Откриването на българското училище - това е изразът на народното съзнание и свяст, в който бе заложен в народната душа мощният стремеж към просвета и култура въобще. Църква и училище, два могъщи фактори, с които заживя във възродителната си епоха българският народ, сплотиха своите сили в една черковно-училищна община, чрез която се организираха и заработиха народните труженици под общото знаме на национално-духовното ни възраждане и просвета.

Събитията, станали във Варна през 1860 година, бяха главно отзвук на тази народна вълна по черковния въпрос, която по онова време бурно се разливаше по всички кътища на българската земя, будеше съзнанието на погрузените в мрак български синове, и сплотяваше техните редове за смела борба срещу народните врагове. Най-силен израз народният подем и пробуждане намериха в случилото се нея година на Великден в Цариград, когато чрез Илариона Макариополски тамошните българи, а в тяхно лице и целият български народ, твърдо и демонстративно се отказаха от гръцката патриаршия и поискаха черковна свобода и независимост. Общото народно движение, което дотогава бе почти чуждо на малцинството българи във Варна, започна да буди и съгрява в тях патриотически чувства и самосъзнание и да ги импулсира в подетата борба за признаване правата на българското име и реч, узурпирани от духовните негови поробители - гърците.

Успехът на българското дело във Варна, където гърцизмът бе създал най-силна своя крепост и разполагаше с всички средства на противодействие срещу подавляющето ме[н]шинство (35-40 семейства) на българския елемент тук, не е дело само на отделни личности. То е дело преимуществено на колективния български ум, усилия и жертви. Всички наши сънародници, кой с каквото и както е могъл, са влагали своята дан в общата съкровищница, като с готовност и единодушие са се отзовавали на всяко народополезно начинание.

Взирайки се в миналото, изучавайки делата на народните труженици в нашия град, ние дълбоко се трогваме и възхищаваме от беззаветния техен патриотизъм, идейност и безкористие, от мълчаливата упоритост, трудолюбие и постоянство, с които се съзиждали камък по камък величавото здание на българското възраждане във Варненския край. Ние виждаме как тези труженици, шепа хора отначало, в една епоха, когато самото име „българин" бе още синоним на варвар, презрян човек, и в един град, където българщината бе хвърлена в най-дълбока забрава, организират се в една община, откриват училище, съграждат собствено здание за него, откриват и църква, намират учители и свещеници, грижат се за тяхната издръжка, образуват по-сетне читалище и ученическо дружество, за всичко това правят непосилни материални жертви и там, където последните се оказват недостатъчни, събират помощи и от околните градове и села, като търсят подкрепа даже от патриоти-българи в Цариград, Румъния и Русия. Грижат се и устрояват тези родолюбиви български синове черковно-училищното дело и в селата на Варненската околия и цялата Варненска епархия въобще. Изпращат те нарочни хора да обикалят тези места, да пробуждат в тях национално съзнание в сънародниците ни, да ги убеждават да си издигат църкви и училища и там, където са издигнати вече такива, да контролират развоя на черковно-училищното дело. Това последното те залягат да се устрои и чрез особни писмени законоположения, които се правят задължителни за цялата епархия. Варненските родолюбци водят борба срещу всички интриги на гърци и гагаузи пред турската власт, застъпват се пред последнята чрез най-влиятелните си хора - членове в мезлиша за защита на българските интереси, използуват застъпничеството и на някои от чуждестранните представители, предимно това на руския консул. Застават те смело и в редовете на борците по черковния въпрос. Организират умело и своевременно тази борба, отказват се от патриаршията, подкрепят от името на българското население в целия Варненски окръг с молби и протести каузата на народните ни деятели в Цариград, изпращат свои представители там и настойчиво искат Варна да се включи като център на българска епархия. Най-после, като венец на толкова безкористни усилия и упорита борба, варненските българи на 2 декемврий 1872 година се удостояват да посрещнат своя първи народен архиерей - и до днес благополучно святителствуващия Св. Варненски и Преславски Митрополит г. Симеон, животът на когото, верига от подвизи и дела, е също цяла история на миналите ни борби. От този важен момент българското черковно и училищно дело било спасено за Варненския край, съществующите черкви и училища все повече и повече се благоустрояват и осигуряват откъм своята издръжка и се започва будна и интензивна работа в села и градове за съзиждане нови храмове на вярата и просветата, в какъвто период на творчество дойде и самото освобождение на България.

Припомняйки в общи черти делата и заслугите на скромните, честни и горещи варненски родолюбци и прекланяйки се пред техните добродетели и подвизи, ние ще се ограничим в настоящата брошурка да спрем своето внимание по-подробно върху пряко интересующия ни въпрос за откриването на първата българска църква в града - „Св. Архангел Михаил", и борбите, които са предшествували и последвали това събитие, както и върху първите и най-главни участници в тези борби.

Огнището, откъдето е проблеснал първият лъч за възраждането на българщината във Варненско и в нашия град Варна, е било с. Николаевка (Хадърча). Тук най-напред, още през 1847 година, когато никъде из Варненската околия не е имало българска църква и училище, се издига и църква, и училище; настанява се за първи път български учител и български свещеник. В Николаевка се събират за първи път първенците от всички околни български села по черковния въпрос и съставят на 21 май 1860 година протокол, с който се отказват от Цариградската патриаршия и нейните владици и признават за свой върховен черковен началник първия български владика Иларион Макариополски. От Николаевка бе първият народен представител от Варненската епархия, известният и влиятелен чорбаджи Атанас Георгиев, който в 1861 година взе участие в черковно-народния събор в Цариград и живо съдействуваше за преуспяване на българското дело в град Варна. От тук се направляват и по-късно в някои отношения черковно-училищните работи в града и околните села, както и тия по общо черковния въпрос. От Николаевка най-сетне бидоха донесени икони и всички необходими черковни принадлежности за откриване първата българска църква във Варна - „Св. Архангел Михаил"; оттам бе дошел и първият български свещеник и предстоятел на черковно-училищната община във Варна - Константин Дъновски, който е и първият виновник за самото откриване на тази църква. Последният е добре известният на варненските граждани и дълбоко уважаван от всички дядо поп Константин, който днес е останал среди нас един от редките живи деятели на тази славна епоха, която сега възпроизвеждаме и чествуваме.

Той, поради своята енергичност, интелигентност, положение и влиятелни връзки, се е поставил в центъра на черковно-училищните работи още отначало, както в Николаевка, така и във Барна, играл е важна роля и с неговото пребиваване тук и там, с постоянното си обикаляне околните села се е поддържало живо общение между отделните български центрове - обстоятелство твърде важно по борбата за черковния въпрос и за поддържане ред и дисциплина в черковно-училищните работи в епархията, направлявани по-късно веч всецяло от град Варна. Заслужава поради това да се спрем по-подробно върху личността и дейността на този народен труженик.

Свещеник Константин Дъновски в Николаевка и Варна е свързвал на първо време своята деятелност с тази на Атанас Чорбаджи, комуто станал и зет. Като момък той дошъл през 1847 г. да търси място за учител. Атанас Чорбаджи, който по онова време е искал да открие в селото Николаевка училище и търсил учител, се срещнал с него, условил го и го завел в селото. Като учител младият и пълен с енергия и родолюбив Константин, който отначало събирал децата и им преподавал в частна къща, залегнал да се построи отделно здание за училище и църква, каквото е било действително издигнато със средства на Чорбаджи Атанаса. Зданието било почнато още на следующата година и не без известни спънки издигнато: половината за училище, половината за черква. В 1851 година черквата била тържествено осветена от гръцкия във Варна владика. Издигането на тази първа във Варненско българска църква е послужило отпосле като пример за подражание и на околните села.

В 1854 г. Константин Дъновски, заедно с трима свои другари, се отправя за Света Гора на поклонение. По пътя от Цариград за Солун, вследствие на едно злополучно повреждане на парахода, с който пътувал, той, заедно с други десетина души, паднали в морето, някои от тях се удавили, а други спасили. В Солун - в църквата „Св. Димитрий", - когато отишел да се поклони на гроба на светия Великомъченик, той имал една необикновена среща с един стар свещеник, който с вънкашността и говора си му произвеждал поражающе впечатление. Този свещеник, като узнал за намерението му да отиде в Св. Гора, му казал да се върне на мястото, където го е определил Божият промисъл, понеже това място е било и ще бъде прагът на чудни световни промени. „Очите ти. казал му той, непременно ще видят всичко, речено от Господа, със залога, който щети връча и ще бъде за уверение като от Бога." След това той му връчил един Св. Антиминс и му разказал за чудесното видение, случило се на 20 декемврий 1746 година в Солунската църква Панагия Лагудияни, на някой си светогорски аскет, от Иверския мънастир, Йеромонах Теофаний във време на четиридесятница, отслужвана по случай едно зверско изтребление на няколко християни от кръвожадни мюсюлмани. Чрез това видение било открито на свещеника, че Бог предал християните под турско владичество заради техните грехове, но че Той по Своето милосърдие не ще ги остави докрай в робство, ще съкрати дните на турското царство и съвършено ще го разсипе. Затова обаче християните трябва с молитва и покаяние да се обърнат към Господа, като се възнася безкръвна жертва на 153 нови жертвеници, по числото на толкова риби, споменавани в Евангелието... Йеромонах Теофаний, комуто се открило това видение, се отправил в Йерусалим, а после в Цариград и в съгласие на тамошните патриарси, отпечатал 153 образа за божествени жертвеници (Св. Антимин-си). Първата служба станала в светия град Йерусалим, на самия ден на Великата събота (с приложение на частица: Мерзкое и богохулное царство агарянско вскоре низпровержи и предажд е благочестивим). От тези антиминси отец Теофаний раздал в Синая, Александрия, Антиохия, Цариград, островите: Патмос, Кипър и др. места. Един от същите антиминси връчил и явилият се старец-свещеник в Солунската църква „Св. Димитрия" на Константина Дъновски, като залог, чрез който той ще види освобождението на своя народ от турско владичество, към който народ, най-много страдален между всички други, прибавил старецът, Бог храни едно особно благоволение за неговото простосърдечие и искреност.

Необикновената среща със стареца-свещеник, разказаното от последния чудесно явление на Йеромонах Теофания и връчения му залог - Св. Антиминс, свещ. К. Дъновски е описал по-подробно с някои интересни и загадъчни съобщения в специална брошурка. Случилото се с него, и то след като тъй неочаквано е бил спасен от явна смърт, той е приел като едно откровение, което му определило неговото бъдаще призвание - да се завърне в отечеството си и да се отдаде на служение на своя народ, чрез служението на Всевишнаго Бога. Той и до днес е запазил като най-скъп за себе си залог, връчения му по такъв необикновен начин Св. Антиминс, на който е бил отпосле ръкоположен за свещеник, служил е на него при откриването на църквата „Св. Архангел Михаил" и ред години подир това; с него са били осветени и руският параклис във Варна, и 14 църкви в околните села на Варненската епархия.

Като се завръща със своите другари от Солун, окрилен с пламенни надежди за освобождаване неговия народ от турското владичество, той дохожда във Варна. Като не е имал възможност да отиде в Николаевка, където по случай на войната (Кримската) били нахлули избягалите от Добрич поради руското настъпление турци и татари, той заминал за учител в Балчик. Тук той също е бил първият български учител. След двегодишно учителствуване той напуснал Балчик и отишел пак в с. Николаевка, където се и оженил за дъщерята на Атанаса Чорбаджи. Подир учителствувал още една година в същото село и на 2 юний 1857 година се ръкоположил за енорийски свещеник на Николаевка, където служил и от по-рано повикания из Беброво, Търновско, свещеник Ив. Громов. Двамата свещеници обслужвали и на всички околни села. Наскоро обаче свещеник Константин бил повикан от варненския гръцки владика Порфирий, който бил твърде благосклонен към него, за енорийски свещеник във Варна при църквата „Св. Богородица". Като родолюбив българин той започнал при службата от време навреме да се обажда на славянски с прочитане на евангелието или някоя ектения, нещо, което се много харесвало на варненските българи. Това обаче го поставя в конфликт с гърците, които започнали да го ненавиждат, и той престава да служи редовно в речената църква, като при това напуща за шест месеца град Варна, за да отиде в родното си място. След завръщането си тук обаче, през 1859 г., той започва по-усилена борба, за да се сдобият българите с отделна църква, където да се служи на славянски. Наред с това сънародниците ни заработват и за откриване свое училище. Домогванията им обаче може би за дълго време щяха да се парализирват от силните по богатство, влияние и болшинство гърци, ако те да не намериха енергична подкрепа на една влиятелна и светла за българското възраждане във Варна личност, а именно подкрепата на тогавашния руски вицеконсул Рачински.

Александър В. Рачински, дошел тук за вицеконсул след Кримската война, е бил първият руски представител във Варна. Человек благороден, правдолюбив и горещ славянофип, той е бил с най-добри разположения към своите поробени и във всичко онеправдани братя - българите. С усърдие и умение той се залавя, за да се въведе в една от гръцките църкви славянско богослужение, където и лично той, и всички българи да могат да се черкуват. Той срещнал обаче за това пречки от страна на гърците. Едва подир двегодишни усилия и преговори с гръцкия митрополит Порфирия той се домогнал да получи разрешение от последния, за да се извършва богослужението веднъж в седмицата, в събота, на славянски език и то при изричната уговорка, че това се допуска само лично за него. Първата служба на славянски език е била извършена в черквата „Св. Георги" на 12 март 1860 год. Тук се стекли всички българи и можем да си представим какви чувства са ги възобладали, когато за първи път в черква те са могли да се помолят на Бога на роден тям славянски език. За тази служба Рачински писал: „Стечението на народа, както на българите, тъй и на гърците, било голямо, тъй щото молещите се стояли даже в двора. Това събитие е произвело добро впечатление на всички присъствуващи, даже хубавото славянско богослужение се харесало и на гръцките чорбаджии."

В черквата „Св. Георги" обаче не се служило повече на славянски. Настъпилото наскоро Великденско събитие с българите в Цариград изострило във висша степен отношенията между българи и гърци. Това се почувствувало и във Варна. И гръцкият владика отказал да отстъпва за повече казаната църква в града за славянска служба. Тогава Рачински залегнал да се построи руска църква и училище при консулството, където да могат да се черкуват и пращат своите деца българите. За тази цел той нарочно ходил в Петербург, за да ходатайствува лично за построяването на храма и училището. И тук обаче се представили затруднения. Подигнал се въпросът дали е уместно да се строи руска църква без разрешението на гръцката патриаршия в града, находящ се под нейно ведомство, и какви отношения в случая трябва да се установят с българското духовенство и народ, който се отказан от това ведомство на патриаршията. Знаменитият Московски митрополит Филарет, мнението на когото поискал Обер Прокурорът на Св. Синод в случая, се произнесъл по въпроса в смисъл, че без надлежно разрешение на Цариградския патриарх не може да се строи руска църква във Варна, нито пък да се взема гръцка такава, а също така не може да се назначи без такова разрешение в нея и български свещеник. Рачински, като узнал това, побързал да подаде за целта, чрез гръцкия във Варна митрополит, прошение до Цариградския патриарх, за да иска нужното разрешение. Патриаршията се отнесла в този случай благосклонно. На 11 март 1861 г. било получено разрешение, параклисът бил построен при вицеконсулството (в къщата на Залъмоолу Коста) и на 12 април същата година тържествено осветен от архимандрита филарета, свещеник К. Дъновски и свещеник Иван из Къзълджилар. За параклиса са били отпуснати от княгиня Воронцова 5000 рубли, в памет на убития й през Руско-турската война в 1828/29 г. мъж, който ръководил обсадата на гр. Варна. В този параклис българите се черкувапи до заминаването на Рачински през 1863 г. След това българите престанали да ходят в него, понеже турската власт започнала да ги подозира. Още повече, че самият вицеконсул, веч княз Олхинский, се отнасял несъчувствено към това посещаване параклиса от българите. Параклисът, да споменем мимоходом тук и това, по-късно, в 1868 година, е бил пренесен в дома на архим. Филарета, който служил в него до самата си смърт (в 1875 г.). След смъртта на Филарета там служил свещ. К. Дъновски до обявяване на войната, а след освобождението в параклиса, който е бил пренесен в къщата на Петър Янев, служили българските във Варна свещеници Подир въздигането пък на Съборната църква в 1886 г. черковните принадлежности на този параклис били пренесени на южния престол, иконостасът на който, заедно с някои одежди, икони и посъди, е бил направен с иждивението на Н. И. В. Руския император.

Но да се повърнем към събитията от 1860 година.

Родолюбивите варненски българи, пред съзнанието на които ясно се изпречвала нуждата да си открият училище, след туй и църква, както и нуждата да се отзоват сплотени в борбата за разрешаване на рязко изтъкналия веч черковен въпрос между българи и гърци, на 11 май 1860 год. образуват община и си направят печат със следующия надпис: „Българска училищна община - съгласие, дързост и успех. - 1860."

В общината за членове влизали следующите лица: свещ. К. Дъновски, Хаджи Стамат Сидеров (из Г. Оряховица6, Хаджи Рали Мавродиев (из Шумен), братя Никола и Сава Георгевич (из Търново), Никола Даскалов (из Самоков - секретар на Рачински), Хр. Попович (из Калофер) и Костадин М. Тюлев (из Казанлък). Тези лица са били и най-главните труженици за българското дело във Варна. Организирани в община, на българите предстояло да се заловят за работа и на първо място да се погрижат за откриването на българско училище. Към това те се подбудили и от следующето обстоятелство.

Преди да се построи руският параклис, където споменахме, нашите сънародници за известно време се черкувапи, и след отказа на гръцкия владика да се служи на славянски в черква „Св. Георги", българите се черкувапи в мънастиря „Св. Димитър" (в Евксиноград), игумен на който бил йеромонах Теодосий, българин из Търново. Тук отвреме навреме, по искане на Рачински, през по-големи черковни или някои царски празници се служело на славянски. От 1 август 1860 г., през Богородичните пости, цяла неделя служил в мънастиря ежедневно и четял параклис свещеник Константин. На 6-ти, същия месец - Преображение Господне - била извършена тържествена служба с петохлебие от него, в присъствието на Рачински. Събрали се и всички по-първи и събудени българи. Някои от тях-no-младите и събудените, а именно: Сава Георгевич, Михалаки Рибапов, Йосиф Хр. Стоянов, Хр. Груев, Андрей Астарджиев, Хр. Климентов, Георги Груев, Дамян Павлов и Никола Даскалов, изпреди още се събирали в мънастиря и заедно с Рачински, свещеник Константина и Йеромонах Теодосия обсъждали народни въпроси, пеяли патриотически песни и главно се спирали върху нуждата да се открие българско училище във Варна. След службата на Преображение те пак имали среща и окончателно решили да се открие подписка за издържане на училище. Родолюбието подбудило сънародниците ни към най-щедри помощи. Най-крупна сума, от 300 лири, подарил игуменът на мънастиря Иером. Теодосий. По хиляда лева подарили влиятелните и богати българи: Атанас Георгиев (из Хадърча), Стоянчо х. Иванов (от Е.-Джумая), брат му Господин и х. Стамат Сидерев , братя Георгевич подарили 600 лв., Ат. и Георги Попови - 400 лв., К. Тюлев, Хр: Попов, Хаджи Рали Мавродиев и Янаки Жеков - по 200 лева. Еснафите подарили по 100 лв., четирма търговци-гърци - по 100 лв., мюфтията Ибиш Ефенди подарил от вакъфите 400 лв., друг един гражданин - 800 лв. Рачински записал под графата „добри людие" - 6402 граждани.

Събрала се една сума от 10 000 лева. Според твърдението на свещеника К. Дъновски, отначало българите решили да внесат тази сума в гръцката община, за да се издържа с нея български учител, който да преподава на българските деца в гръцкото училище български език три пъти в седмицата. Гърците не се съгласили на това. Тогава българската община решила да открие самостоятелно българско училище, като на първо време наела за целта частна къща (тая на Балтаджи Пейка, до площад „Йосиф I"), а заедно с това решила да купи за 3000 лева мястото, където е сега църквата „Св. Архангел Михаил", за постройка на училище.

Гърците и гагаузите с интриги пред местната турска власт искали да попречат на откриване българско училище. Такава е била например пуснатата от тях интрига, че това училище се открива не от българи, а от руския вицеконсул, по политически съображения. Българите обаче разобличили скритите домогвания на гърците и българското училище било открито на 19август 1860 година. Водосветът е бил извършен от гръцкия свещеник Панайот, но като певец взел участие и свещеник К. Дъновски. Първи български учител е бил Константин Т. Арабаджиев из Търново. Числото на учениците е било 25 момчета и 15 момичета.

През следующата 1861 година се започва построяването на двуетажно здание за училище (сегашната църква „Св. Архангел Михаил"). Но и тук българите трябвало да се справят с интригите и буйството на гърците. Последните ги подигравали и пуснали интригата, че зданието се прави с руски пари и ще служи не за училище, а за свърталище на хора, опасни за държавата.

Един ден, след като бил изкаран вече първият етаж на зданието, фанатизирана тълпа гагаузи и гърци се струпват пред конака и демонстративно изискали от мютесарифина Ашир-бея да се спре по-нататъшната постройка на училището. Турската власт удовлетворила тяхното искане и работата била спряна. Това обаче не отчайва българите. Чрез влиятелния Атанас Чорбаджи, който бил тогава български представител в Цариград по черковния въпрос, те успели да издействуват султански ферман за постройката на училището. В тази работа положил големи усилия и свещеник К. Дъновски. По съвета на тъстя си Атанаса Чорбаджи, той отишъл при тогавашния варненски мюфтия Ибиш-ефенди, близък приятел на Атанаса, за да иска съдействието му пред властите. Ибиш съчинил мазба (прошение) от името на българите до централното правителство и я дал на свещеника Константина с препоръчителни писма до кадиите на Козлуджанската, Провадийска, Добришка, Балчишка и Манкалянска каази за подписване и подпечатване от българските мухтари. В мазбата се казвало, че българското население от Варненския санджак не иска да праща децата си в гръцки училища и да се учат на неразбран за тях гръцки език, та затова молело да им се разреши да си открият българско училище в гр. Варна. Тази мазба била отнесена от свещ. Константина на Атанаса Чорбаджи в Цариград, който пък я предал на Високата Порта. По този начин бил издаден султанският ферман. Но докато българската община във Варна се сдобие с него, изминали се девет месеца. През това време училищната постройка стояла недовършена и непокрита, а материалите му били разграбени от гагаузите. Като се получил ферманът, той бил прочетен тържествено в двора на конака (сегашното окръжно управление) пред всички подписали мазбата български и турски мухтари, които били нарочно за това поканени, както и пред множество народ - българи, гърци и гагаузи. Гърците и гагаузите, които не знаели нищо от постъпките, правени от сънародниците ни с подаване мазбата, останали крайно изненадани от случилото се. Българите удържали победа. Зданието за училище било довършено и покрито. На 25 юлий 1862 год. то било тържествено осветено в присъствието на мютесарифина Ашир бея, руския вицеконсул Рачински и на всички българи. Водосветът бил извършен лично от митрополита Порфирия.

Така се издигнала и осветила в град Варна първата българска обществена сграда, която е станала светиня за всяко българско сърце тук, защото в нея се е пробуждало съзнанието и окрилявал духът на младото поколение в робската епоха, в нея по-късно са се съгрявали всички български сърца в горещи молитви и надежди сред тежка неволя и робство. Тази сграда, и днес скромна, полудъсчена, полускрита, вещае само за величието и мощта на българския дух, който се е възпитавал под нейния покрив сред смели и упорити борби.

Двата етажа на новопостроената сграда отначало служили за училище. Но ето че българите се намират пред друга належаща нужда. Те нямат своя църква, молитвен дом, където да отдъхват през празничен ден и задоволяват своите религиозни нужди. При нямане отделна църква те при това не са могли да създадат за себе си общинска и училищна стабилност и да се обособят като отделна нация. Защото църквата обособяваше пред очите на турците разнородните елементи. Това обстоятелство, във всичката му важност, са преценили варненските българи и сега те насочват своите усилия за придобиване своя църква.

Въпросът, за да се сдобият с църква, където да се служи на славянски, е занимавал българите още през 1860 година. На първо време обаче те се черкували в „Св. Георги" и в мънастиря „Св. Димитър", когато е имало там славянска служба, а по-късно - в руския параклис. Но след заминаването на Рачински от Варна в 1863 год., българите нямали веч възможност да се черкуват в тези места, а пък нуждата да имат своя църква за тях ставала съвършено наложителна. Този въпрос особно назрял в началото на 1865 година. Примерът с насилственото взимане от българите през 1860 година гръцката църква „Св. Богородица" в Пловдив действувал заразително и на варненските родолюбци. Обмислен бил между тях вече сериозно планът, за да се завземе църквата „Св. Георги". В този план е била посветена и турската власт, която им заявила, че българите могат да вземат църквата, но на своя глава и че, ако стане някое сбиване или убийство, не ще отговаря. За 10 февруарий се натъкмили десетина младежи българи за тази работа, но него ден, когато трябвало да се съберат за това, по различни причини, не се явили. Същия ден свещ. Константин се срещнал с пристигналия в града за събиране помощи стар български свещ. Наум от Охридския мънастир „Св. Наум". Последният го убедил, че за българите ще бъде най-добре да приспособят за черква долния етаж на българското училище. Тази идея твърде много се поревнала на свещ. Константина, който и от по-рано мислил за това нещо, но сега той се заловил да го осъществи. Преди всичко той склонил за това българите и, без гърците да подозират нещо, уредил въпроса с турския мюфтия Ибиш ефенди. На искането да се позволи на сънародниците ни да си открият отделна църква, мюфтията заявил на свещен. Константина какво турският закон позволявал да се строи отделна джамия там, където пожелаят най-малко 25-30 семейства. И понеже българите (на брой 45 семейства), които заявили, че искат да имат своя църква, отговаряли на това изискване на закона., то тяхното желание може да се удовлетвори.

Така подготвена работата, сам свещеник Константин отишел в село Хадърча (Николаевка), за да вземе от тамошната църква икони и други черковни принадлежности, които били докарани на каруци от Катели Грозев, Слави Стоянов и Добри Бацов в града на 13 февруарий по мръкнало, а през нощта били наредени в долния етаж на училището, надлежно пристроен от по-рано. На другия ден - 14 февруарий 1865 година, на Сирни заговезни, била открита новата църква с отслужване Божествена литургия от свещениците Константин и Иван Громов. Последният дошел нарочно от Хадърча, заедно с черковните певци Петър Атанасов и Курти Добрев. На службата присъствували всички българи от града. Доведени били и учениците, на брой около 120 души. Имало и селяни от Хадърча, Гьондоглу и Чатма. След отпуска учениците изпели в църква песента на Султан Абдул Азиса: „Весели се наш народ..." и с това се завършило тържеството по откриването първата българска църква във Варна, посветена в чест на Св. Архангела Михаила.

Голяма, неизказана била радостта на българите. Те виждали увенчани с успех своите усилия и жертви. Това ги ободрявало и съгрявало с нови надежди. С откриване свои училище и църква българите се почувствували оздравени на своята позиция. Те се сдобили с най-необходимото и от сега нататък могли с по-голямо спокойствие и надежда да гледат на своето бъдаще.

Успехът на сънародниците ни с откриването българската черква не малко озлобил гърците и гагаузите. Те неведнъж се опитвали, чрез интриги пред турската власт, да се затвори тази черква. Турците обаче не се съгласявали на искането им, защото не виждали нищо нередовно в действията на българите. И въобще властта се отнасяла благосклонно към последните и ги подкрепяла в техните законни искания и аспирации. Виждайки това, гърците правили и някои опити за взаимно мирно споразумение с българите. Към туй особно се скланял и пристигналият след една седмица (на 20 февруарий) от откриване българската църква, митрополит Йоаким. На Връбница той повикал свещ. Константина и му предложил да отстъпи на българите исканата изпреди от тях църква „Св. Георги" - нещо, което казал той, било грешка, че не станало от по-рано - та да се затвори „Св. Архангел" и главно да се не делят черковно от гърците. Българите отклонили това предложение на митрополита Иоакима. Такива постъпки от страна на гърците за взаимно разбирателство обаче са били единични. Въобщем тяхното, както и това на гагаузите, държане било враждебно и предизвикателно към сънародниците ни, които дълго време живели под страха, че църквата им може да се затвори.

Пречки на първо време българите срещали и по въпроса за гробищата. На Връбница 1865 г. умрял един българин. Погребвали са тогава мъртъвците в черковните дворове. Станало нужда да се погребе починалият в двора на черквата „Св. Георги". Но когато погребалното шествие със свещ. Константина пристигнало до черквата, последният бил принуден от гърците да остави починалия, който бил заровен без свещеник. По-късно, през 1868 г., властта определила на различните народности места извън града за гробища. Такова обаче не било отделено за българите, тъй като те не били още официално признати за отделна черковна община. Гърците от своя страна не ги допускали в своите гробища. Тогава свещ. Константин се споразумял с арменския свещеник Харютюн ефенди и последният се съгласил щото българите да открият своите гробища (сегашните такива) до техните. За същото се споразумял и Господин Чорбаджи с арменската община.

След 14 февруарий в църквата „Св. Архангел" започнало да се служи редовно във всеки празник. Чредували се отначало свещениците: Константин и Иван Громов. Последният служил във Варна до 1 август същата година. На негово място дошел свещ. Димитър, из Балчик, който стоял тук до февруария 1866 година. Един месец подир него извикан бил свещеник Иван, из Търново, свещенодействуващ дотогава в с. Гьондогду. И той стоял до Димитровден. До м. февруарий 1867 год. свещеник Константин останал самичък във Варна, когато бил повикан служащият в Добрич свещеник Ив. Русев. Последният останал тук до края на 1869 година. В началото на 1868 г. при църквата „Св. Архангел Михаил" се установил и светогорският йеромонах Дионисий (от манастира Лавра) като духовник, а отвреме навреме и служил. Той починал в 1869 год. През септемврий 1867 год. дошел от Цариград архим. Панарет, като заместник на оттеглилия се от ръководене работите на черковно-училищната община свещ. Константин. Последният обаче, макар да не вземал за известно време пряко участие във вътрешните работи на общината, все пак продължавал пред турската власт именно той да се счита като представител на българите (милет викили), когото те държали и за всичко отговорен. Архим. Панарет стоял във Варна две години и напуснал почти едновременно със свещ. Ив. Русев. След неговото оттегляне, свещ. Константин, който до това време повече живял в Николаевка и обикалял селата, пак поел управлението на българската община. През 1870 год. дошел от Сърбия архим. Дионисий, който служил в църквата „Св. Архангел" няколко месеца и си заминал по Димитровден. След него се намерил тук светогорският йеромонах Партений и той свещенодействувап на българите до април 1872 год. Едва в началото на 1872 год. дохажда от Джумая за постоянен енорийски свещеник Ив. Славов, който служил във Варна чак до смъртта си през 1896 година. По-късно, през август месец 1875 год., дошел свещ. Хр. Върбанов из Шумен, а наскоро подир освобождението веч дохождат свещ. Енчо Димитров и Желязко Градев.

Покрай упоменатите по-горе свещеници, които до освобождението повече или по-малко временно служили при църквата „Св. Архангел", свещ. Константин е пребъдвал почти постоянно тук. При нямане на други свещеници, служил е редовно в казаната църква и е изпълнявал религиозните нужди на тукашните българи- В качеството си на предстоятел на черковно-училишната община, той е бил ангажиран повече с черковно-управните дела както в града, така и в околните села. Застъпвайки се във всички народни начинания пред турската власт, той е бил най-после заподозрян като опасен за нея човек и в началото на Руско-турската война хвърлен във варненския окръжен затвор. Повод дало и обстоятелството, че през 1876 год, и до войната той служил в този параклис, като посолски свещеник. Съден е бил от военен съд и едва избягнал бесилката. В затвора пролежал цели седем месеца и бил пуснат заедно с другите затворници, когато русите взели веч Добрич.

След освобождението свещ. Константин изпълнявал енорийска служба в епархията до 1898 год., когато поради напреднала възраст е бил пенсиониран. При все това обаче той все още запазил силите си и след пенсионирането си е изпълнявал временно различни служби. Напоследък той твърде скромно и бедно живее във Варна при една от стаите на църквата „Св. Арх. Михаил" и, макар вече и на 85-годишна възраст, не престава да изпьлнява длъжността изповедник при варненските черкви и да държи през празнични дни правило в тукашния окръжен затвор.

По случай празнуемия 50-годишен юбилей Негово Високопреосвещенство св. Варненския и Преславски Митрополит г. Симеон е ходатайствувал пред Св. Синод, за да се отличи народо-полезната черковна дейност на свещеник Константина с офикия и последният е решил да бъде той произведен в чин иконом. По същия случай той е удостоен и с орден за гражданска заслуга с офицерския кръст. Варненският общински съвет пък постановил в заседанието си от 10-и февруария с решение №70 да се преименува близосъседната до църквата „Св. Архангел" улица „Одринска на негово име. Оказваната му почит той напълно е заслужил и хвала нему за самоотвержените му подвизи и трудове!

Откриването българска църква във Варна е било от голямо значение за съживяване българския елемент. Мнозина, които дотогава избягвали да се наричат българи, постепенно започнали да се причисляват към тяхното общество. Чистокръвни наши сънародници, дошли в различни времена от чисто български центрове като Сливен, Ямбол, Котел, Севлиево и др„ губели националността си във вълните на гърцизма и гагаузщината Достатъчно е било за тях да се оженят за гъркиня или гагаузка, за да забравят езика си и станат родоначалници на инородна челяд. Първият освежителен приток по отношение към такива загубени български синове е бил откриването на българското училище през 1860 год. Дотогава български семейства във Варна е имало до 25-30, а след откриване училището до 1865 год. числото им възраства до 45-50. Толкова поне по списък заявили, че искат да се отвори българска черква. А след като такава се открива, в продължение на първата година те стават повече от 100, а в началото на третата година (1867) възрастват до 250-280 семейства. Последните били вече в състояние сами да поддържат своя свещеник, без да му се плаща нещо от общината, а с придобиваните от черквата средства, както и с щедрите пожертвувания на варненските благодетели и събираните помощи отвън, могло да се издържа училището. През 1870 г. числото на българските семейства достига до 300, през 1872 г. - до 400, а през 1876 г. - 500.

С откриването на църквата, предишната, наричана училищна, община се преименувала на черковно-училищна, която си съставя и нов печат с надпис наоколо: „Българска народна черква във Варна", а в средата на турски: „Булгар милетин клисеси". С него общината си служила във всички официални книжа до освобождението. Тази община се състояла от същите родолюбиви българи, от които и предишната. Отварянето българска църква преди всичко се ознаменувало с формалното скъсване всички връзки с местната власт на гръцкия митрополит. В черковното богослужение името на последния било изхвърлено и заменено с това на Илариона Макариополски. Тукашната българска община се поставя от една страна във връзка с цариградската такава, а от друга - с градските общини в епархията: Добрич, Балчик, Козлуджа и Провадия, както и със свещениците, чорбаджиите и епитропите в селата на околията. От Цариград тя получава инструкции по обще-църковния въпрос, с разрешение оттам се напечатват вули за венчаване, кръщелни свидетелства и свещенически емватики (емватико харти)*. С разрешение на Илариона Макариополски предстоятелят на тукашната община полагал Св. Антиминси в новопострояваните български църкви, каквито веч започнали да се правят трескаво след пробудилото се в градове и села религиозно и национално съзнание. Св. Антиминси били донесени от двама Светогорски монаси из Кутлумушкия мънастир. С разрешение от Илариона свещ. Константин произвеждал и анагности (църковни четци - свещеносци).

По отношение към градовете и селата в епархията, тукашната община полага усилия и грижи, за да създаде здрава основа за черковно-училищното дело, на което тя се поставя като главен ръководител. Тя взима повод от настъпили някои неуредици по селата, изработва един проекто-законник и на 11 май 1866 г. свиква събор от свещениците, епитропите и чорбаджиите в епархията, за да се разгледа и приеме той като задължителен за цялата епархия. Съборът с малки изменения одобрил предложения проект, който бил подписан от представителите, в това число и от тия из Добрич, Балчик и Провадия. Последните го и подпечатали с печата на своите общини и заявили, че ще се подчиняват на неговите наредби.

В този законник (правилник), който срещаме в черковната кондика за 1866 г., под заглавие привременен законник, съставен от Варненското българско общество за управление на епархиалното духовенство, са прокарани следующите положения: 1) всички епархиални свещеници са длъжни да се събират два пъти в годината (4-8 май и 16-20 септемврий) на общи заседания; 2) никой свещеник не може да свещенодействува във Варненско, в град или село, без знанието или одобрението на Варненското българско общество; 3) никой свещеник не бива да венчава без вула от обществото; 4) всеки свещеник е длъжен да държи метрическа книга, в която да записва всички кръстени деца и венчани лица; 5) дават се упътвания как да се разглеждат бракоразводни дела; 6) всички свещеници са длъжни да бъдат в добри отношения с християните; 7) свещениците са длъжни да плащат за издръжка на общината по 60 пари (30 стотинки) на венчило, а всички селяни - по 6 гроша на венчило; 8) селяните могат да си условят учител само след като по-напред изпратят кандидата си във Варна, за да се изпитат и оценят способностите му в общината: и 9) всяка година ще се свиква във Варна епархиално събрание от представителите на всички общини, в което „Главното Варненско общество" ще дава отчет за извършеното от него и сметка за приходо-разхода.

От прокараните в законника положения се вижда, че варненската община от 1866 година се конституира веч по отношение към черковното и училищно дело в епархията като черковно-управен институт със значение и власт такава, каквато отпосле придобиват у нас до освобождението епархиалните смесени съвети.

Варненци още от самото начало взимат живо участие и в църковните работи в Цариград. Още през 1861 г. Варненско, както споменахме вече, е имал свой представител по църковния въпрос в лицето на известния Атанас Георгиев. По-късно, в 1871 г., след издаване фермана за учреждаването на Българска Екзархия, когато трябваше да се свика първият народен черковен събор за изработване Екзархийския Устав, тукашната община изпраща за свой представител Господин х. Иванов, из Варна. Покрай другите, дадени на последния, наставления относно Екзархийския Устав, устройството на българските училища, откриването в Цариград висше българско училище, варненските българи настойчиво изисквали щото Варна да бъде седалище на български митрополит и самият град, за който не се упоменува в султанския ферман, да се включи в Българския Екзархат, а иначе представителят да се оттегли.

Искането на варненци било удовлетворено в кръга на възможността. Със Синодално писмо от 12 октомврий 1872 г.. подписано от Н. Бл. първия български екзарх Антим I и синодалните старци, до варненската община, като се излагат мъчнотиите, които пречат за образуване отделна Варненска епархия, съобщава се за решението Варна временно да се присъедини към Преславската епархия, която „избрала вече за бъдащий свой митрополит Негово Високопреподобие Архимандрит Симеона, мъж снабден с високо учение, с примерна нравственост и строгост в живота, с решително самоотвержение и с горещо желание за нравственото възвишение на паството му". Варненци, оценявайки положението, се задоволяват с такова разрешение на въпроса и настояват само щото митрополитът да носи и титлата „Варненски". Със Синодално писмо от 13 октомврий там се съобщава за назначението на високопреосвещенаго Симеона за „Варненски и Преславски митрополит". За същото им съобщава и новоизбраният архиерей в първото си пастирско послание, като им казва и следующите напълно заслужени от тях думи: „зная горѣщото родолюбiе на варненското народонаселенiе, което историята на нашето черковно възражданiе с хвалбы ще споменува за неговото постоянство в борбата ны за грабнатытѣ наши черковны правдины"..

На 2 декемврий 1872 год. варненските българи с неописуем възторг посрещат своя първи архиерей, който на 4-ти същия месец извършва първа архиерейска служба в старата българска църква. Отсега настъпва нова епоха за църкви, училища и обществен живот. Новият митрополит, макар и да има резиденцията си в Шумен, не престава редовно да посещава и служи на варненци. След освобождението той премества своето седалище в гр. Варна, която става център на епархията, и до днес, ползувайки се с дълбокото уважение и любов на своите ерпахиоти, с неустанна енергия и бодрост ръководи богодарованото си паство по пътя на евангелската истина и правда. За неговото достойно архиерейско служение, което напълва веч 43 години, ще се ограничим само да повторим следующите справедливи думи, които срещаме в годишния отчет на варненската девическа гимназия за 1897/98 год.: „Тук е цял период на достойно служение пред олтаря на църквата и отечеството, в което бъдащият историк неведнаж ще има да отбелязва примери на доблест, истински патриотизъм и идеално въодушевление."

Да завършим с кратко упоменание на туй, което е създадено днес в гр. Варна по отношение на църковното дело. Покрай историческата светиня - скромната и малка стара българска черква, в която и досега не престава да се служи, нашият град се краси, среди един широк, централен в града, площад, от величествената черква „Успение Пр. Богородици", започната през 1881 год. и довършена през 1886 год., която по архитектура, иконопис, величина, издържаност на стила и украса, особено след направените напоследък ремонти и приспособления, справедливо може да се каже, че е първа в цяла България, след народния паметник църква „Св. Александър Невски" в София. Бележита е по своята архитектура и черквата „Св. Петка", построена през 1906 год. също така на широко централно място в града, придобито с големи усилия и дълги борби срещу домогванията на католическата пропаганда в града да обсеби това място. Други черкви са придобитата през 1905 год. - „Св. Никола", построена през 1866 год. със средства, завещани на местната община от варненския благодетел Параскева Николов, и новопридобитите през мин. год. „Св. Атанас", „Успение Пр. Богородици", „Св. Петка" и „Св. Георги".

Всички тези черкви, от които последните две са филиални, се обслужват от българските свещеници в града на този славянски език, на който преди 50 години нашите сънародници са били жадни да чуят в църква едно слово. Днес тези църкви се огласяват не само с Божествена служба на черковно-славянски език, но и с живо проповедническо слово от техните свещенослужители - всички млади, интелигентни, способни да отговорят на тъй назрелите и широко разкрити духовни нужди на своите пасоми. Във Варна днес развива полезна благотворителна и просветна дейност и православното братство „Св. Архангел Михаил", основано преди две години и половина нарочно на името на старата българска черква, за да му служи тя в неговата дейност като жив символ на туй религиозно пробуждане и духовно възраждане, в миналото е възсияло из нейната свещена ограда. По случай на чествуваното събитие това братство побърза да пренесе своите еженеделни духовни беседи именно в тази историческа ограда. Със своите беседи там братството заляга щото църквата „Св. Архангел Михаил" да не престава и днес да бъде туй, което е била в миналото - духовно огнище, из което да се пръскат лъчите на истинско-религиозната просвета, на спасителната за народа ни православна вяра-тихо пристанище, в което, посред житейските бури и несгоди, да намира, чрез вярата, утеха и надежда в Господа измъчената душа.

Да отдадем накрай заслужена почит и да споменем тук имената на всички деятели-родолюбци, които под списък са поискали да се открие църквата „Св. Архангел" - имена, които можа да си припомни старият свещ. Константин. Те са: Бр. Сава и Никола Георгиевич, Хаджи Стамат Сидеров, X. Рали Мавродиев. Никола Даскалов, Стоянчох. Иванов, Господин х. Иванов, Христо Попов, Костадин М, Тюлев, Ангел Георгиев, Янаки Жеков, Чорбаджи Шпеков, Йосиф Хр. Стоянов, Праматар Яни (из с. Капаклий), Кьоркчи Коста Димитров, Бою Фочиджи (из с. Голица, Пров.), Мутаф Манол, Еменеджи Спас (Димитров), Димитър Провадапията, Братия Георги и Атанас Попови (из Търново), Абаджи Стоян (из Търново), х. Иван Калиноолу, Казанлъ Стойко (из Котел), Андон Карабатака (из Куюджук), Георги Жеков, Георги Праматаров (из Капаклий), Киро Патриков, Табак Георги (из Панагюрище), Георги Маринович, Унджи Ради, Арабаджи Тодор, Арабаджи Петко, фурнаджи Тодор, Драган Василев, Бекши Василев, Кара Хюсенлията Филчо, Еменеджи х. Стефан, Терзи Стефан, Арабаджи Недю, Баптаджи Станчо и Дядо Нено (из Казанлък).

Първи епитропи на църквата са били / Абаджи Хаджи Никола, Кюркчи Коста Димитров и Еменеджи Спас (Димитров).

Освен горните лица в списъка се записали и младежите: Добри х. Ралев, Недю Боев, Христо Каведжийчето, Иванчо Давидов, Кюркчи Ради, Христо Климентов, Андрей Астарджиев, Михалаки Рибалов, Еменеджи Панайот. Стоян Карабаджак, Стоян Иванов, Добри Иванов и Тодор Янакев.

Между видните пък дейци на възраждането на българщината във Варна, дошли след откриването на църквата, следва да се отбележат следующите лица: Велико Христов, Янко Славчев, братия Бърневи, Андон Нидялков, Стоян Д. Иванов, Христо Т. Груев, Стойко Жеков и Сотир Даскалов.

Хвала и чест на първите виновници за откриване българска църква в гр. Варна! Хвала и чест на тружениците за духовно-националното пробуждане на българщината тук!

Гр. Варна, 14.II.1915 год.

Архимандрит Михаил Чавдаров

___________________________________

Емватико харти е писмо с което се разрешава на свещеника да свещенодейства в дадена енория.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...