Jump to content

18. ТРИМЕСЕЧНАТА ТЕМПЕРАТУРА


Hristo Vatev
 Share

Recommended Posts

18. ТРИМЕСЕЧНАТА ТЕМПЕРАТУРА

Беше през март, около 1936-1937 г, когато започнах да правя една пос­тоянна субфебрилна ниска температура от 37,2 - 37,3 градуса. В началото не й обръщах внимание, но с изминаването на седмици и месеци отпаднах мно­го и видях, че е наложително да взема мерки да се излекувам. След като бях посещавала вече толкова години беседите и бях опознавала все повече Учителя аз вече знаех, че Той може да ми помогне, но не исках да го безпокоя, нито пък да използвам ходенето си при Него за разни неща. Преди всичко виждах, че ние сме хиляди ученици около Него и можех да си предс­тавя какво щеше да бъде ако Той трябва да отделя по толкова време и сили за всекиго от нас. Освен това исках да бъда уверена и в себе си, че ходя на беседите и при Него не за някакви облаги, а изключително за духовното си повдигане.

Обаче от ден на ден отпадах все повече. Изтощението ми пречеше на работата ми с децата като лекторка в курсовете при първоначалните училища, която е уморителна и черпи много сили. Започнах да се опасявам, че силите ми няма да стигнат да довърша учебната година. Виждах, че е на­ложително да се обърна към доктор, щом като не искам да се отнеса към Учителя. Обаче не можех да го направя веднага поради липсата на време през учебната година при училищните си занятия, много частни уроци, свръх семейните си задължения. Независимо от всичко това имах едно вътрешно предубеждение към лекарите и недоверие към тяхното лекуване. Струва ми се, че те няма да открият истинската причина на температурата и може да ме объркат още повече с някое погрешно лекуване. При това нямах никакви връзки с лекари и не знаех към кого да се обърна. Чаках с нетърпение края на учебната година за две неща: за да се занимая със здравето си и да отида при Учителя. Имах като правило да ходя при Него в края на всяка година да ми обяснима разни неща, които не съм разбрала. Исках първо да отида при Него. Тогава нямаше още превозни средства до Изгрева, където живееше Той - до там ходехме пеша. Докато вървях по шосето до там, през всичкото време си повтарях: „Ти ще отидеш при Учителя, но с болестта си няма да Го занимаваш! За температурата си няма нищо да кажеш!" Отидох при Учителя. Прие ме в долната стая. На пейките под лешниците чакаха и други хора. През всичкото време на разговора не преставах да си повтарям: „Внимавай да не кажеш нищо за температурата си!" Изкушението беше голямо, но аз издър­жах до края. Станах да се сбогувам. Стана и Учителя. В момента когато Му подавах вече ръката си, изрече ми се мисълта: „Ти нищо не каза за темпера­турата си, но специално за това ти никога няма да дойдеш и горчиво ще се разкайваш". И като че ли не аз, а устата ми сами проговориха: „Пък, Учителю, не знам какво ми е, но от три месеца правя една постоянна ниска температура. Не знам какво имам". „Какво можете да имате?" „Не знам какво, нещо в кръвта ли...?" „А! Какво можете да имате в кръвта?" „Не знам какво, но много отпаднах и виждам, че трябва да се посъветвам с лекар." „Е, може да се посъветвате и с лекар, но тогава ще се натъкнете на други противоречия." И досега не мога да си обясня как и защо разбрах от тези ду­ми на Учителя, че Той е готов да ми помогне. Една небивала радост, която ся­каш видях като ослепителна светлина да блесне в мене, ме изпълни. Аз поч­нах да се смея и да викам: „Не! Не! Не ми трябват никакви лекари! Благодаря! Благодаря!" Аз не знаех, че в този момент съм била излекувана вече. И без да чакам да ми даде някакви наставления изкокнах от стаята. Тогава не разбрах защо блесна като светлина тази радост в мен, не разбрах кога се надявах и изобщо надявах ли се да ми даде Учителят някакви настав­ления за лекуването ми. В този момент нищо не мислих и на нищо не се надя­вах - просто действувах под влиянието на силната радост в душата си. Едва на другия ден вкъщи, когато се бях успокоила, усетих, че ми е някак особено леко. Пипнах дланите си - не са ми топли. Сложих си термометъра. Извадих го - не смея да го погледна да не би само така да ми се е сторило и да се разочаровам. Погледнах го - 36,6 градуса, за пръв път от три месеца насам. Ла не би пък Учителят?..." „Хайде, хайде! Учителят още нищо не ти е казал как да се лекуваш и ти вече оздравя!" Мислех си, че температурата ще дойде до вечерта или на другия ден, но тя вече не дойде нито на другия ден, нито до ден днешен.

Няколко месеца след това като вървях през гората от Изгрева за София изведнъж се спрях и се ударих по челото: Как съм могла в продълже­ние на цели 25 години да не се сетя, че и онова внезапно прекратяване на болката при падането ми от стола е било дело на Учителя! А Учителят в Неговата достигаща до святост скромност с нищо не ми даде да се досетя, че Той ме е излекувал. Това е моето второ моментално излекуване, за което споменах, че ще го разкажа впоследствие.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...