Jump to content

21. ПОМНЕТЕ, ЧЕ КОГАТО СТЕ В МОЛИТВА...


Hristo Vatev
 Share

Recommended Posts

21. ПОМНЕТЕ, ЧЕ КОГАТО СТЕ В МОЛИТВА...

Беше през 1923 година, през един много горещ неделен ден. Отивах при Учителя и понеже бързах, реших да не вървя по шосето, а да мина пок­рай Семинарията през гората, където предполагах, че неделен ден ще има много хора да се разхождат там. Гората обаче се оказа съвършено пуста. Широкия път, който води от Семинарията направо до Изгрева не беше още прокаран и аз трябваше да мина през стария път, зашумен от двете страни от млади храсти на акации. Когато навлязох в него изпитах такъв страх, че ми идеше да се върна назад. Но това щеше да бъде безпредметно, защото пътят, който бях извървяла до тука беше все толкова дълъг и пуст, както и този, който ми оставаше до Изгрева. Вървях безпокойно по зигзаговидните зашумени пътеки. Чух стъпки. От завоя срещу мене се подадоха две босички момиченца, които носеха на раменете си котле )надяното на пръчка. Попитах ги къде отиват. Без да забавят стъпките си или да извърнат глава, те отговориха, че отиват в града за занесат храна на баща си. Засрамих се пред куража на тези беззащитни дечица, с който те изпълняваха дълга си. Като отидох при Учителя, разказах Му това. Той ми каза: „Помнете, че кога­то сте в молитва, не може да ви се случи никакво зло." Тези думи на Учителя ми се врязаха в паметта и ми дадоха силно оръжие в ръката за други случаи след това.

Ето един такъв случай:
четири сестри отивахме на беседа една заран в непрогледна тъмнина към четири и половина часа. Водех под ръка една сестра, която беше напълно сляпа. Изведнъж в тъмнината срещу нас се очертаха силуетите на трима мъже, единият от които неизвестно защо изк­рещя с все гърло. Едната от двете сестри, които вървяха пред нас извика: ,91. псалм!" и се хвърли с другарката си в зашумения с акациеви храсти хендек. И досега не мога да се начудя как можах и аз да се намеря в миг в хендека с безпомощната си другарка. Безделниците минаха покрай нас и не ни видяха. Може и да са ни търсили по-долу, но не ни намериха. Първите две сестри продължаваха да произнасят на глас 91.псалм.

Втори случай:
Отивах с една сестра за Паневритмия. Беше вече съв­сем светло, но по шосето нямаше още никакви хора. Като наближаваше ши­роката алея, където сега е телевизията, от дясната страна на шосето свърна­ха към нас 5-6 души млади хора, двама от които бяха войници. Те вървяха в редица, като с това заемаха ширината на пътя, по който трябваше да се разминем, като се блъскаха и кряскаха. Другарката ми каза изплашено: „Миче, ами сега накъде?" „Върви напред и моли се!", предадох й аз оръжието, което ми беше дал Учителя и самата аз тръгнах напред с молитва. Като наближиха една-две крачки пред нас, сякаш някой им извика: „Мирно!" Те млъкнаха, престанаха да се блъскат и да крещят. Ние минахме през тях необезпокоявани. Те стояха като дървета. Една-две крачки след като отми­нахме те отново продължиха да кряскат и да се блъскат.

Кое беше това, което ги накара да спрат, да престанат да крещят и да се държат прилично, да стоят изправени и неподвижни като дървета от гората, докато се разминем? Въпросите са ваши, а отговорът е наш даден с тези преживявания.

Трети случай: Отивах пак на Паневритмията към 6 часа заранта, този път сама. Беше съвсем светло, но по пътя нямаше никакви хора. Като набли­жавах същата тази широка напречна алея при телевизията, видях един човек, който вървеше по нея, пресичайки шосето, по което вървях аз. Той бе­ше още далеч и щеше да отмине много преди аз да достигна пресечката. Обаче, той като ме видя, вместо да продължи пътя си, обърна се към мене, спря се и почна да чака. От града долу при моста до тука не бях срещнала нито кола, нито човек, а и напред до където стигаше погледът, нямаше жива душа. Ако не исках да издам страха си, трябваше да не отклоня правата по­сока на хода си и да мина точно до него, а ако почнех да бягам назад той щеше да ме стигне за две минути. Не ми оставаше нищо друго, освен да продъл­жа пътя си с молитва. Започнах 91.псалм. Той не мърдаше от мястото. Колкото се приближавах към него, страхът ми се увеличаваше. Когато се изравнихме, той тръгна рамо до рамо с мен, без да продума. Правех големи усилия да не изтърва нишката на молитвата си, както и да не го погледна, а той изведнъж изостана зад гърба ми, напрегнах последните сили на волята си да не се обърна и да не прекъсна молитвата. Краката ми се подкосиха, но за щастие издържах и едното и другото, а в това време човекът изчезна, из­пари се като мъгла, не разбрах къде отиде.

Когато стигнах на Изгрева, Паневритмията беше вече започнала. Включих се в кръга. При играенето ми стана топло. Играейки свалих жакетчето си и го метнах извън кръга, край лозето. Когато упражненията свършиха, бях на противоположното място от жакетчето си, завтекох се да пресека кръга, за да си го взема, докато в това време братя и сестри от кръ­га тичаха към центъра при Учителя да Му целуват ръка. Той ги отминаваше и за голямо мое учудване, вървейки към мене, подаде на мене ръка. Засрамена и смутена аз Му целунах ръка. Бях първата. Другите чакаха. Много дълго време още след това бях в голямо недоумение как и защо стана това. Като възможно обяснение допуснах, че Учителят е видял успешното прилагане на Неговите думи: „Помнете, че когато сте в молитва не може да ви се случи ни­какво зло". Избавих се чрез метода даден от Учителя с молитвата. Искаше да ми покаже одобрението Си и ме поздрави с изпълнената задача. След то­ва останалите се наредиха в редица и всеки чакаше своя ред да му целуне ръка.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

 Share

×
×
  • Създай нов...