4. ВЪЛШЕБНАТА ВОЙНИШКА ШАПКА

[Hristo Vatev]

4. ВЪЛШЕБНАТА ВОЙНИШКА ШАПКА

Излезе нареждане да се уволнят всички учащи се, които следва да про­дължат образованието си. В това число бях и аз. Тъкмо по това време беше големият глад. Ние, младите войници, получавахме по 200 грама хляб на ден, понякога полумухлясъл и просто гладувахме. На следващия ден от уволнението, снабдени с уволнителни билети за безплатно пътуване по БДЖ, получихме си дажбите и тръгнахме към гарата. От нашата жп дружина бяхме около 40-50 души. Гледам на едно място надпис: „Хранителен пункт" и войници, идващи от фронта се нареждат и получават по половин хляб. Казах на приятелите, които бяха край мене: „Хайде и ние да се наредим да получим хляб!"

Отговориха ми някои, които пристигнали по-рано на гарата и отишли за хляб, но не им дали, понеже уволнителният билет е с днешна дата, а това означава, че сме си получили днешната дажба. Обръщам се към двама от приятелите: Кънчо Стоянов от Враца и Петко поп Атанасов от Стара Загора и предлагам: „Елате да отидем заедно и ще видите, че на мене хляб ще се да­де". Те се съгласиха. Наредихме се на опашка след старите войници, като Кънчо беше преди мен, а Петко след мен. Дойде нашият ред. Кънчо си пода­де билета, но веднага го отстраниха. „Ти, казват - си получил днешната даж­ба". Дойде моят ред, аз силно отправих мисълта си към Учителя и го помолих да ми се даде хляб. И стана чудо! Удариха ми щемпела „дадена храна" и по­лучих половин самун хляб. След мен Петко, който вече втори път се нареждаше, получи също отказ, както Кънчо. Аз разчупих хляба на малки за­лъци и раздадох на гладните момчета да си хапнат. Всички се почудиха: Как така на тях отказаха да дадат хляб, а Камбуров, който беше уверен, че ще получи хляб, наистина получи! Тогава аз снех шапката си, наложих я на гла­вата на Петко поп Атанасов и му казах: „Иди Петко сега за трети път с моята шапка и непременно ще ти дадат хляб!" Отиде Петко с моята шапка и за го­ляма изненада на всички донесе също половин хляб, който пак начупихме и изгълтахме като нафора. Тогава се провикнаха от всички страни: „Камбуров, дай си шапката да отидем и ние да си получим хляб". Казах: „Способността на моята шапка да получава хляб е вече изчерпана".

Пътуването до Стара Загора през онази октомврийска нощ в открит вагон с товарен влак никога няма да забравя. Просто бяхме посинели от студ. Може би младостта ни, силната ни кръв ни спаси от замръзване и простудяване.

След завършването на войната животът в цялата страна започна да се нормализира. Колелото на нашата печатница отново се завъртя. „Стария клуб" при баща ми отново се оживи. Само че сега не се събираха на разго­вор някогашните приятели на баща ми - иманяри, гуляйджии и др., а окултисти, теософи и други идеалисти.