13. СЛУЖЕНЕ ПРИ ЦАРСКИЯ СИН

[Hristo Vatev]

13. СЛУЖЕНЕ ПРИ ЦАРСКИЯ СИН

Как постъпих слуга при „царския син" съгласно предсказанието на сестра София Попова.

 

През лятото на същата (1920) година аз посадих зеле на долния край на „братската градина". Тогава градината бе наша собственост, а след 1921 година наследниците на дядо ми Никола Камбуров: баща ми и двамата ми чи­човци я подариха на братството в Стара Загора.

 

Засадих със зеле около 2-3 декара, които се поливаха от извора, който се намираше в средата на градината. Обработих зелето, прекопах го и към септември отпътувах за София пак във връзка с моето следване, което всъщ­ност не беше редовно следване. „Право", а проформа колкото да не ме пови­кат в казармата. По-късно излезе един указ на министъра на народната отбрана, според който всеки, който през време на войната е служил 91 дни и уволнен да продължи образованието си се освобождава от дослужване воен­ната си тегоба. Този указ ме засегна, тъй като през военно време бях три ме­сеца по изземването на храните и после 34 дни в казармата, както вече опи­сах по-горе и не ме потърсиха повече.

 

Отидох право на „Опълченска" 66 при Учителя, който ми каза: „Ти, рекох, ще напуснеш университета. То правото не е там. Ще отидеш в Търново на братската колиба, дето стават съборите. Там ще пазиш, ще об­работваш братските имоти (лози), а след това с тебе ще направим един сери­озен опит за осъществяване на братска комуна в Арбанаси. Там имаме две наши къщи, които на първо време са достатъчни". Отговорих: „Учителю, аз съм готов да отида там, където ме изпращате. Съгласен съм да замина за Търново още сега, но разрешете ми първо да отида в Стара Загора да про­дам зелето, да се сбогувам с моите родители и братя и тогава да отпътувам". „Иди, каза - продай зелето, стегни си багажа и заминавай за Търново."

 

Към края на септември 1920 г. бях в Колибата в Търново. Тук заварих края на събора. Учителят с около 50-60 души бяха останали там. Както от­ после разбрах, това ставало почти всяка година. И наистина, всеки който е имал възможност да остане след събора да прекара 30-40 дни при Учителя, под неговата благодатна аура помни това през целия си живот и пожелава това вечно да се повтаря.

 

Брат Константин Иларионов ми предаде ключа и аз се настаних там, като домакин. Уговорих през хубавите дни да отивам да се храня у тях. Но понякога, когато валеше, а особено през зимата, когато падна сняг много рядко отивах. В колибата имаше останали от събора толкова много продукти: захар, ориз, картофи, лук и др., че можеше да се изхрани не един човек, а дори едно многочленно семейство.

 

Зимата не закъсня да ме споходи. Падна дебел сняг и аз бях принуден да не излизам никъде. Бях запасен с дърва и прекарвах в стаята почти със седмици. Аз не бях свикнал на заседнал живот, но обстоятелствата ми наложиха. Реших да използувам времето най-рационално - за духовна работа: четене, свирене, размишление. Аз не само не скучаех, но не усещах как минават дните един след друг. Свирех на цигулката по няколко часа на ден, после четях, но най-силни, неповторими преживявания имах вечер на мо­литва преди да си легна. Никога преди това аз, двайсет годишен младеж, не съм преживявал такива молитвени вдъхновения, както там на Колибата - там дето Той, Великият Учител всяка година провеждаше своите свещени събори. Там, дето Бялото Братство е изляло своето велико благословение. Чувствувах влиянието на светлите сили, с които като че ли бе напоена цялата сграда.

 

Една вечер преживях нещо необикновено. Изправих се на молитва как­то всяка вечер преди да си легна и започнах с песента „Тебе поем..." Обикновено, тази песен се пее като втория куплет (И молитвата Ти се Боже наш) се повтаря три пъти. Но аз продължих 30 пъти. Почувствувах, че някакво светло същество се молеше чрез мене и реших да не го прекъсна. Пеенето продължи. Сега вече съм на колене и сълзите капят! Ето вече 50-60 пъти пея същия куплет: „И молим Ти се, Боже, наш..." Минаха се час, два, три, а аз съм все на колене, пея и плача... Най-после към полунощ се поуспокоих и отидох да спя.

 

Приблизително подобни състояния съм имал и друг път - силни молит­вени моменти, но това, което току-що описах, си остава единствено за през целия ми живот досега.

 

Изминаха зимните месеци в полезни занимания без да ги усетя. Настъпи свежа пролет -1921 година.

 

През цялата пролет и лятото работих с голяма енергия, преданост и любов. Съзнавах и чувствувах, че и Учителят през пространството следи и контролира моята работа и се стараех да бъда изправен във всяко отношение, за да не би някъде да допусна нещо ненаправено както трябва. Най-първо разрових лозето (двете лозя в двора на Колибата) около два дека­ра и половина и другото отвъд Беляковското шосе, тъй нареченото Дойново лозе, после празно място - нива - още два декара. След това почнах резитбата, която също така извърших правилно и навреме. През април и май извърших окопаването на лозето сам без ничия помощ. Чувствувах изблик на голяма сила и енергия и за умора дума не можеше да става - просто летях с мотиката по редовете. Копая и пея, копая и пея през целия ден.